Москва 2042 бесплатное чтение

Владимир Войнович
Москва 2042

Увод

За съжаление нямам никакви записки. Всичките ми тетрадки, бележници, дневници, тефтерчета и отделни листчета останаха там. Само едно листченце, смачкано, мъшасало, разръфано по краищата, случайно се било забутало под хастара на сакото ми и фрау Грюнберг, собственичката на химическото чистене в Щокдорф, ми го върна. И видях, че на това листченце от едната страна пише: „4 парц. Там. Др. Л. О. Лъ“ и на другата: „Утре или никога!!!“ Смисълът на тази фраза ми е елементарно ясен и по-нататък ще го обясня. Но какво означават първите съкращения? За какви четири „парц.“ става въпрос и какво означават другите букви, Господ да ме убие, обаче не си спомням.

Лично мен най-много ме интригува това „Л“ с ер големия, обаче какво значи — предмет ли, човек ли, животно ли? — не поражда у мен абсолютно никакви асоциации.

А да ви кажа паметта ми доскоро беше направо невероятна. Особено за числа. Знаех си наизуст номера на паспорта, на трудовата книжка, на военната книжка, на членската карта от Писателския съюз. Ако щете вярвайте, ако щете недейте, но никога не си записвах телефони — запомнях си ги от раз.

А сега?…

Сега даже за собствения си рожден ден научавам от получените поздравителни телеграми.

И все пак нямам друг изход, освен да разчитам на паметта си.

Предвиждам, че някои читатели ще се отнесат към тази история с недоверие, че ще кажат: е, чак пък толкова, измислил си го е, това не може да бъде. Няма да споря може ли, не може ли, но трябва да ви заявя абсолютно отговорно, че никога и нищо не си измислям.

Разказвам само това, което съм видял със собствените си очи. Или съм чул със собствените си уши. Или което ми е разказал някой, на когото имам абсолютно доверие. Или не абсолютно. Или абсолютно не. Във всеки случай всичко, което пиша, винаги се основава на нещо. Понякога дори на нищо. Но всеки, който е запознат поне отгоре-отгоре с теорията на относителността, знае, че нищото е разновидност на нещото, а нещото е всъщност онова, от което може да се извлече още нещо.

Мисля, че това обяснение е достатъчно, за да се отнесете към тази история с необходимото доверие.

Към гореказаното трябва само да добавя, че описаните в тази книга хора нямат никакви прототипове. Всички главни герои и второстепенни персонажи са обрисувани на базата на отражението най-вече на самия автор, който им приписва не само мнимите си достойнства, но и реалните си недостатъци, пороци и лоши наклонности, с които природата го е надарила толкова щедро.

Първа част

Разговор на халба бира

Разговорът се проведе през юни 1982 година.

Място на действието: Английският парк, Мюнхен.

Седяхме в бирарията, отвън. „85“ ще рече аз и един мой познат, Рудолф, за приятели Руди. Фамилното му име изобщо не е за запомняне. И аз не помня Мителбрехенмахер ли беше, или Махенмителбрехер. Нещо от тоя род, но това не е важно. Лично аз си му викам просто Руди.

Седяхме един срещу друг и Руди малко ми пречеше на гледката. Като мръднех леко очи надясно обаче, виждах оловносивото сънено езеро и брега, по който с бавно клатушкане се разхождаха тлъсти гъсоци и голи немци. Тоест не точно само немци, но и ексхибиционисти от всички възможни националности, възползвали се от благостта на тукашната полиция, та да дойдат в Мюнхен от цял свят да видят хора и да се покажат на хората.

Пиехме бира от еднолитрови халби, на които тук им казват масс.

Всъщност не съм сигурен самата халба ли се казва масс, или бирата, която ти наливат в нея. Впрочем това не е важно. Важното е, че седяхме в бирарията, пиехме си бирата и си дрънкахме глупости.

Мисля, че почнахме от конете. Понеже Руди отглежда коне. Отглежда ги и ги продава на милионерите. Той впрочем също е милионер, макар че това няма значение.

Макар че продава коне, той най-много се интересува от всякаква ултрасъвременна техника. Вози се в разкошен ягуар, нагъчкан с каква ли не електроника, а пък за къщата му да не говорим. Най-различни компютри, телерадиокомбайни, автоматични врати и всичко от този род. Като се мръкне, лампите в кабинета му светват сами, обаче само ако в кабинета има някой. Ако излезеш от кабинета, лампите веднага изгасват. (Руди твърди, че благодарение на това устройство икономисва по четири марки месечно от ток.) И естествено си има музикален компютър, на който може да се свири като на орган, на цигулка, на ксилофон, на балалайка и на много други инструменти поотделно и заедно. Така че един човек може с един пръст да свири произведения, навремето достъпни само за големите оркестри.

Руди е дотолкова увлечен от тази техника, че май не чете нищо освен технически списания и фантастика. Дори и моите книги не е чел, макар че ги държи на видно място и се хвали на конските си приятели какъв необикновен приятел има — истински руски писател.

Казва ми (без да ме е чел), че пиша прекалено реалистично и че реализмът е вчерашният ден на литературата. Честно казано, такива идиотски съждения направо ме вбесяват и винаги му казвам, че и неговите коне са вчерашният ден. И че щом даже конете все още са нужни на някого, то и нуждата от литература, която да изобразява реалния живот на хората, също не е отпаднала. Че на хората им е много по-интересно да четат за самите себе си, вместо за разни роботи и марсианци.

Казах му го един път в бирарията, където бяхме седнали. На което Руди със снизходителна усмивка ми предложи да сравня тиражите на моите книги с тиражите на кой да е среден фантаст.

— Фантастиката — самоуверено каза той — е литературата на бъдещето.

С това твърдение направо ме вбеси. Поръчах по втори масс и казах, че фантастиката, също като детективските романчета, изобщо не е литература, а пълна глупост като електронните игри, които допринасят за развитието на масовия идиотизъм.

Горещото слънце, студената бира и изобщо подредбата на тукашния живот не предразполагат към страстни спорове. Руди ми възразяваше лениво, без да се поддава на възбудата ми, и даде за пример Жул Верн, който, видите ли, за разлика от реалистите, бил предсказал много научни открития на днешното време, включително пътешествието на човека до Луната.

Отговорих, че задачата на литературата изобщо не е да предвижда научни открития и че в предсказанията на Жул Верн няма нищо оригинално. Че хората винаги са си представяли и полетите в космоса, и плуването под водата и че в много древни книги тези чудеса са описани много преди да ги опише Жул Верн.

Може — съгласи се Руди. — Но фантастите са предвидили не само техническите открития, но и еволюцията на съвременното общество към тоталитаризма. Вземи Оруел например. Нима не предсказва детайлно създаването на същата система, която днес съществува при вас в Русия?

Разбира се, че не — казах. — Оруел пише пародия на онова, което вече съществува по негово време. Описва един идеално работещ тоталитарен механизъм, който просто не може да съществува в условията на едно живо човешко общество. Ако вземем Съветския съюз, то населението му проявява само външно послушание относно режима и същевременно абсолютно презрение към лозунгите и призивите му, като им отговаря с лоша работа, пиянство и кражби, а така нареченият Голям брат е обект на общи подигравки и постоянна тема за вицове.

Трябва да отбележа, че да спориш със западняци изобщо не е интересно. Като види, че гледната точка на събеседника му му е много скъпа, западнякът тутакси е готов да се съгласи с нея — нещо, което в Русия изобщо го няма.

Спорът ни с Руди затихна някак от само себе си и ми се дощя да го поразпаля. Затова казах, че фантастите са измислили куп неща, които са се сбъднали, но измислят и такива, които никога няма да се сбъднат, например пътешествия във времето.

— Така ли? — попита Руди и запали цигара. — Наистина ли мислиш, че пътешествията във времето са абсолютно невъзможни?

— Да — казах. — Точно така мисля.

— В такъв случай — каза той — много грешиш. Пътешествията във времето от областта на фантастиката вече минаха в областта на практиката.

Естествено говорехме на немски, а тогава, през 1982 година, не бях много добър с немския (и сега не съм много добър). Затова попитах Руди правилно ли съм разбрал, че с помощта на някакви технически средства човек вече може да се прехвърли от едно време в друго.

— Да, да — потвърди Руди. — Точно това ти казвам. Направо ей сега можеш да отидеш в някое райзебюро, да си купиш билет и да заминеш за миналото или за бъдещето, където повече ти харесва, с машината на времето. Впрочем тази машина засега я имаме само ние, германците, по-точно компанията „Луфтханза“. Между другото техническото решение е съвсем просто. Машината е обикновен космоплан като американските совалки, обаче има не само обикновени ракетни двигатели, а и фотонни. Космопланът стига първа, после втора космическа скорост, а след това се включват фотонните двигатели. С тяхната помощ машината развива почти светлинна скорост и тогава за тебе времето спира, а на Земята си върви, и ти попадаш в бъдещето. Или пък корабът развива свръхсветлинна скорост и тогава изпреварваш времето и попадаш в миналото.

Бирата вече ми идваше в повечко, но все още не бях пиян. И казах на Руди:

— Виж какво, стига с тия глупости. Много добре знаеш — още Айнщайн го е доказал, — че не може да се достигне не само свръхсветлинна скорост, но и дори скоростта на светлината.

При което нервите на Руди най-после не издържаха, той изплю цигарата и тресна халбата в масата — нещо, което не очаквах от толкова уравновесен човек като него.

— Айнщайн — заяви Руди — отдавна е остарял. Евклид разправял, че през една точка, лежаща извън дадена права, може да се прекара само една паралелна права, и е бил прав, обаче Лобачевски казва, че може да се прекарат две или повече, и двамата стават прави. Айнщайн казва, че е невъзможно, и е бил прав, а аз ти казвам, че е възможно, и също съм прав.

— Чакай, чакай — казах му. — Не така с рогата напред. Много те уважавам (когато пийна, уважавам всички), обаче засега поне ти все още не си Айнщайн.

— Вярно — съгласи се Руди. — Наистина не съм Айнщайн. Аз съм Мителбрехенмахер, но пък трябва да ти кажа, че и Лобачевски не е бил Евклид.

Като го видях колко е развълнуван, веднага му казах, че в крайна сметка изобщо не ме вълнува кой от всичките (Айнщайн, Лобачевски, Евклид или Руди) е по-умен и че използвам съвременната техника практически и изобщо не ме интересува на основата на какви закони е създадена. И това си е вярно. Ето сега например пиша това на компютър. Натискам клавишите — и на екрана изникват думи. Няколко прости манипулации — и тези думи се отпечатват на хартия. Ако искам да сменя местата на някои абзаци, машината незабавно ще изпълни желанието ми. Ако искам навсякъде да сменя Мителбрехенмахер с Махенмителбрехер или с Айнщайн, машината ще направи и това. Всеки ден се бръсна с електрическа самобръсначка, слушам радио или гледам телевизия. Да не би да съм длъжен да зная на базата на какви теории работи всичко това?

Попитах Руди дали е летял с машината на времето. Каза, че бил и че не искал повече. Бил отишъл в Древния Рим да види на живо гладиаторски бой, обаче взели, та него го изкарали на арената. Едва успял да се отърве. И оттогава предпочитал всичките тия чудесии да си ги гледа по телевизора или да чете за тях в книгите.

Не му повярвах, разбира се. Но той ми каза, че много лесно мога да се убедя в реалната възможност за пътешествие във времето. Трябвало просто да отида при неговата позната фройлайн Глобке, която работела в райзебюрото на Амалиенщрасе номер пет.

— Обаче — каза Руди — все пак едва ли ще отидеш на пътешествие във времето.

— Защо „все пак“ и защо „едва ли“? — попитах го. — Нали каза, че от областта на фантастиката пътешествията във времето вече са в областта на практиката?

— Казах — подсмихна се той. — И е вярно. Цената на билета обаче не е минала от областта на фантастиката в достъпната област. Пък и ти няма да тръгнеш да летиш и да се излагаш на ненужни рискове. Ти не си авантюрист.

Последната фраза говори само за това колко лошо ме познаваше Руди. Аз съм точно авантюрист.

Фройлайн Глобке

Райзебюрото на Амалиенщрасе беше съвсем обикновено. Десетки шарени плакати и диплянки, предлагащи на желаещите да отидат до египетските пирамиди, исландските гейзери и норвежките фиорди, да се попекат на Бахамските острови, да се попързалят със ски по склоновете на швейцарските Алпи или да се повозят на прочутия океански лайнер „Кралица Елизабет Втора“.

Попитах за фройлайн Глобке и ми показаха едно луничаво червенокосо момиче в ъгъла зад един компютър.

Честно казано, в последния момент доста се бях притеснил. Мислех си, че онзи мръсник Руди ми е погодил номер и че ей сега цялото райзебюро ще дотърчи да се подиграва с прекарания тъп чужденец. Но когато казах на фройлайн Глобке кой съм и с каква цел идвам, за мое удовлетворение и отчасти изумление все пак тя изобщо не се учуди и не се разсмя. Да, каза ми, те наистина можели да пратят всеки свой клиент във всяко време и на всяко място на планетата Земя и тя, фройлайн Глобке, била готова да чуе какво точно искам.

Исканията ми, от нейна гледна точка, бяха съвсем скромни. Защото исках да попадна в Москва след 50 години, тоест в Москва през 2032 година.

— Добре — каза фройлайн Глобке и почна да тропа с маникюра си по клавишите на компютъра.

На екрана се заредиха някакви букви и цифри, фройлайн Глобке ги погледна, поцъка с език, обърна се към мен и разпери ръце.

— Аха, значи все пак не става, нали? — казах зарадвано. Щях да си го върна на Руди.

— Много съжалявам — притеснено каза фройлайн Глобке, — но всички билети за тази екскурзия са продадени. Ако се съгласите да полетите на шейсет години в бъдещето…

— Е, няма кой знае каква разлика — прекъснах я. — Десет години повече, десет по-малко, няма значение.

— Идеално! — каза фройлайн Глобке и с лъчезарна усмивка ми съобщи, че съм направил най-добрия избор, като съм дошъл именно при тях. Защото те били единственото засега райзебюро в Европа, което организирало такива пътувания. Ако ме интересувал начинът на пътуване…

— Извинете — прекъснах я нетърпеливо, — начинът на придвижване вече ми е горе-долу известен, хер Махенмителбрехер ми го обясни достатъчно подробно.

— Мителбрехенмахер — възпитано ме поправи тя.

Благодарих й за поправката и казах, че не ме интересува теоретичната основа, а практическите условия на полета. По-точно как ще се оправям с безтегловността и на човек не му ли се гади. Въпросът е — обясних й, — че когато пийна, ми се гади дори на твърда земя.

— О, колкото до първото — усмихна се фройлайн Глобке, — изобщо няма защо да се тревожите. Нашата електронна система за изкуствена гравитация е над всякаква конкуренция. Колкото до гаденето обаче… не можете ли по време на полета да не пиете?

— Какво? — възмутих се. — Шейсет години нито капка? Фройлайн, вие искате от мен прекалено много.

— Ама моля ви се! — разпалено възрази фройлайн Глобке. — Не става дума за толкова дълго. Шейсет години ще минат на Земята. А за вас това са само три часа. Колкото да стигнете със самолет от Мюнхен до Москва.

— Хм, да — казах. — Разбирам. За мен — само три часа. Но всъщност пак са си шейсет години. И за цели шейсет години нито капка?

— Ама моля ви се, моля ви се! — Фройлайн Глобке така се развълнува, че луничките й станаха два пъти повече. — Защо чак нито капка? В края на краищата дали ще пиете си е ваш проблем. Между другото по време на полета напитките са в неограничено количество и, разбира се, безплатни.

— А, това вече е друго — казах. — Защо веднага не ми казахте, че напитките са безплатни? Щом са безплатни, няма проблем. Дайте един билет отиване и връщане, връщането след месец, място за пиещи и пушещи, по възможност до прозореца.

— Готово — съгласи се фройлайн Глобке. — Трябва обаче да ви предупредя, че фирмата ни не гарантира връщането. Разбира се, правим всичко, което зависи от нас, но все пак не знаем какви ще са политическите условия там, нали? Нашият консул ще е на разположение естествено, но, честно казано, никой не може да гарантира, че след шейсет години нашата страна все още ще съществува и че ще имаме консул.

Всъщност да, помислих си, за шейсет години всичко може да стане. Но нали пък тъкмо затова исках да отида, за да разбера какво ще стане.

— Добре — казах. — Какво пък толкова. Не гарантирате връщането. Но щом гарантирате безплатни напитки, давайте билета.

Дадох й паспорта си. Тънките пръстчета на фройлайн Глобке запърхаха по клавиатурата на компютъра в беззвучната музика на букви и цифри. На екрана излязоха трите ми имена, номерът на паспорта, номерът и датата на полета, после още някакви цифри, които подскачаха и весело се умножаваха една по друга. Накрая цифрите спряха и се подредиха в

4 578 843.00

— Билет за отиване и връщане — каза фройлайн Глобке. — Четири милиона петстотин седемдесет и осем хиляди осемстотин четирийсет и три марки.

— Охо! — казах.

— Ако платите в брой, имате десет процента отстъпка и тогава ще ви излезе само… — Тя пак запърха с пръстчета, цифрите пак заподскачаха и се подредиха в ново число. — Четири милиона сто и двайсет хиляди деветстотин петдесет и осем марки и седемдесет пфенига.

— Е, това вече си е друго — казах.

— Освен това, ако не се върнете до три месеца, седемдесет и пет процента от стойността на билета ви за връщане се изплащат на наследниците ви.

— Идеално — казах. — Вярно, в момента нямам толкова пари в наличност, но се надявам, че ще ми помогне хер…

— Мителбрехенмахер — подсказа ми фройлайн Глобке.

Що за хора бе! Защо вечно напират да ти подсказват? Тая фройлайн да не си мислеше, че без нейна помощ не мога да си спомня името на най-добрия си приятел?

Три милиона за репортаж

Както излезе, изобщо не беше трябвало да се надявам на помощта на Руди. Когато му се обадих — от телефона на ъгъла, — той каза, че с радост щял да ми заеме необходимата сума, но за жалост в момента имал известни финансови затруднения. По-точно, похарчил последните си шест милиона, за да докара два жребеца от Саудитска Арабия и единият да вземе да си счупи крака предния ден. И какво излизало? Три милиона на вятъра.

Както научих впоследствие, историята за счупения крак си беше чиста измишльотина. Руди просто го беше страх да ми даде парите. Милионерите, да ви кажа, са големи циции.

Прибрах се вкъщи отчасти разстроен, отчасти успокоен. Като не става — не става. Не ми било писано. Може и за добро да е. В края на краищата съм вече на четирийсет, а като стигне тази възраст, човек вече трябва по възможност да избягва приключенията.

Колкото до жена ми, тя, както забелязах, беше много доволна от развоя на събитията. Понеже може да съм всякакъв, обаче все пак съм й мъж, нали. И ако по някакви причини остана някъде в отдалеченото бъдеще, не се знае дали ще си намери мъж като мен.

Толкова се разчувства, че на вечеря дори предложи да пийнем, което обикновено не прави. Аз не чаках да ме канят, разбира се. Първата чашка изпих с нея, втората и третата — когато тя отиде да говори по телефона, а четвъртата пак с нея.

— Да — казах, — жалко все пак, че не стана. Много ми се искаше да видя.

— Какво има да гледаш? Да не мислиш, че нещо ще се е променило?

— За шейсет години? — възразих. — Да не мислиш, че за шейсет години нищо няма да се промени?

Тогава тя ми напомни за съседа, който наскоро беше починал. Когато пристигнал от Русия със семейството си, той решил да не си разопакова куфарите. „Скоро болшевиките ще паднат — казвал — и ще се върнем. Защо да се мъчим да вадим багажа от куфарите и после пак да го тъпчем?“

Телефонът звънна пак. Щом жена ми излезе, веднага обърнах още една водка, но преди да успея да си налея пак, тя се върна.

— Търси те някакъв американец.

Американецът се оказа кореспондент на списание „Ню Таймс“. Попита ме ще го приема ли на следващия ден по важен въпрос. На моя въпрос що за важен въпрос отговори, че не било за по телефона. (Пък ще ми разправят, че само в Съветския съюз хората ги било страх да говорят по телефона.)

— Добре — казах, — заповядайте, но след десет. Работя нощем и ставам късно.

— Окей — каза той и затвори.

Казват, че американците били невъзпитани. Не съм съгласен. Повечето американци, които съм виждал, са възпитани, деликатни, скромно и чисто облечени и много дружелюбни. Вярно, понякога си качват краката на масата, но лично мен това не ме притеснява. Те така си се отпускат или, както казват самите те, релаксират. Ами чудесно. Релаксирането е полезно за здравето. А рефлексирането, като при нас, е вредно. Аз също понякога си качвам краката на масата, но не се получава никакво релаксиране, ние не го можем това.

На другата сутрин точно в десет на вратата се звънна.

Отворих и видях висок строен човек със светлосин костюм и тъмна, сресана на идеален път коса.

— Господин Мак… — почнах и спрях, понеже бях забравил продължението на ирландското му име.

— Просто Джон — каза той и се усмихна.

Поканих го в хола и му предложих кафе.

— Виталий — каза той, — имам една много голяма молба към вас. Чуйте какво ви предлагам, а после, независимо дали ще го приемете, или не, няма да казвате на никого за разговора ни.

— От ЦРУ ли сте? — попитах.

— Не съм, разбира се. От „Ню Таймс“ съм, както ви казах. Но все пак бих искал…

— Искате да ви се закълна с ръка на Библията?

— Не е задължително. — Той се усмихна. — Стига ми и честната ви дума. Разбрах, че се каните да заминете за Съветския съюз през две хиляди и не знам коя си година.

— Как разбрахте? — учудих се. — На никого не съм казвал.

— Не се тревожете, аз също няма да кажа на никого.

— Можете да кажете на когото си щете, понеже няма да замина. Билетът струва…

— Всичко знам — прекъсна ме той. — Но ако въпросът е само до цената на билета, нашата фирма ще поеме всички разходи.

— Всички разходи? — попитах недоверчиво. — Над четири милиона марки? Че това са почти два милиона долара.

— И ще получите още един милион като хонорар за подробния репортаж от пътуването ви.

— Три милиона долара за някакъв си репортаж?

Той се усмихна.

— Виталий, личи си, че още не сте разбрали съвсем какво е Западът. Това не е някакъв си репортаж. Това е сензацията на века. Дори на два века. Възможно е да струва и повече, но в момента финансовото ни положение не е най-доброто, нали разбирате.

Обещах на Джон да си помисля. Той ми остави визитната си картичка и си тръгна, без да пипне кафето.

Разговор с дявола

Много ще сбъркат тези, които ще си помислят, че огромната сума, която можех да изкарам, е повлияла на решението ми дори ей тоничко. Не твърдя, че не обичам парите, но твърдо мога да заявя, че заради пари не бих рискувал и едно косъмче от косата си.

И сигурно щях да не се съглася с предложението на Джон, но точно тогава в мен се пробуди дяволът ми, който, откакто се всели в мен, мисли само за едно — как да ме подтикне към някакво приключение. Понякога прекалява и тогава безмилостно го натиквам в дупката му. Той кротува и известно време изобщо не се обажда. През тези периоди се държа почти идеално: пия и пуша по-малко, пресичам само на зелено, карам според всички пътни знаци и давам всички изкарани пари на жена си. В такива дни познатите ми направо не могат да ми се нарадват. Изгладен, умит, бръснат, подстриган и освен това невероятно любезен с всички.

Но след време дяволът се размърдва и почва да дудне: „Къде си тръгнал да ставаш? Още е рано, обядът не е готов, полежи си. Закъде си забързал, така и така ще пукнеш някой ден. Няма защо да се миеш, нали вчера се ми. Поизтягай се, запали цигара, дай малко никотин на дробовете. Ето ги цигарите на шкафчето.“

Дяволът ми е толкова настойчив, че невинаги мога да устоя на предложенията му.

Извадих цигара и щракнах запалката.

— Браво! — възкликна дяволът. — Ракът е най-доброто средство срещу пушачите.

Това е любимата му сентенция.

— Глупак — казах му. — Какво си се вмъкнал в мен, трябва да идеш да работиш в дружеството за борба с тютюнопушенето.

И като дръпнах пак от марлборото, се замислих за предложението на Джон.

Предложението беше примамливо, но все пак не беше за мене. Къде съм тръгнал? Какво ме чака в далечното бъдеще? Може би някакви ужасии. Пък не съм вече младеж. Аз съм улегнал семеен човек, съвсем скоро (как лети времето!) ще закръгля четирийсетака. Време ми е да я карам по-кротко. Да избягвам ненужните вълнения, стресовите ситуации и течението. Да си облека кабинетната пижама, да си направя слабо чайче, е, в краен случай да запаля една лула и да седна на писалището да съчинявам роман с плавно развиващ се сюжет.

— От всички човешки пороци най-отвратително е благоразумието — каза дяволът.

— Изчезни — казах му. — Не си пъхай носа, където не ти е работа. Писна ми от тебе.

— И на мене ми е писнало от тебе — каза дяволът. — Особено в моменти, когато ми се правиш на добродетелен. Ами чуй ме де — зашепна той, — много добре знаеш, че благоразумието е неблагоразумно. Днеска те е страх да не настинеш, обаче утре ти пада тухла на главата и каква е разликата хремав ли си, или не? Какво толкова се колебаеш? Виж какъв късмет извади, използвай го! Дай да идем да видим какво са измислили вашите комунисти за тия шейсет години.

— Ти май обичаш комунистите, а? — попитах го с насмешка.

— Че как да не ги обичам! — викна дяволът. — Че кой не ги обича? Те са също като дяволите, все измислят разни номера. Хайде бе, дай да идем, много ти се моля.

— Добре — казах. — Да речем, че се съглася. Но това ще е последната авантюра, в която ме забъркваш.

— Идеално! — Дяволът заръкопляска. — Прекрасно! Всъщност много е възможно наистина да е последната.

— Идиот с идиот! — казах му. — На какво толкова се радваш? Ако взема да пукна, какво ще правиш без мен?

— Да — тъжно каза дяволът. — Признавам, че ужасно ще ми липсваш. Но, честно казано, предпочитам да те видя мъртъв, отколкото благоразумен.

— Млък! — викнах. — Не ми пречи да мисля.

— Млъквам — смирено каза дяволът и млъкна; разбираше, че си е свършил работата.

И макар да бях казал на Джон, че решението ми едва ли ще е положително и че ще му се обадя чак след десетина дни, му се обадих на третия и казах: ДА.

Следене

Няма защо да ви обяснявам, че преди да тръгне на такова опасно пътешествие като моето, човек трябва да се погрижи за семейството си и да направи някои неща, които имат достатъчно шансове да бъдат последни.

Банката, пощата, застрахователното дружество, нотариалната кантора — за посещението на тези учреждения ми трябваха няколко дни.

И докато се занимавах с тези работи, внезапно, с усет, придобит още преди години в Москва, разбрах, че ме следят.

Имах си безброй други грижи, но с най-елементарна наблюдателност забелязах, че телефонът ми не се държи както подобава. Ту в слушалката се чуваше някакво шумолене (магнетофон?), ту си подрънкваше сам, без да съм го вдигнал, ту като се обаждах, все попадах на грешен номер, ту на мен ми се обаждаха хора, които изобщо не търсеха мен.

Кучето почна да лае всяка нощ, но като излизах, нямаше никого; намерих обаче точно пред вратата фас от „Прима“.

Друг път ми направи впечатление един младеж с азиатска физиономия. Докато минаваше пред нас с колелото си, той прекалено старателно извърна глава. После в една от съседните улички забелязах стар зелен фолксваген с франкфуртски номер. Надникнах през стъклото и видях забравен на задната седалка вестник „Правда“.

За всеки случай съобщих за наблюденията си на полицията. Изслушаха ме внимателно, но казаха, че подозренията ми били неоснователни и неконкретни; ако все пак съм стигнел до по-убедителни доказателства, че ме следят, те, разбира се, щели да вземат необходимите мерки.

Полицаят, с когото говорих, все пак записа номера на фолксвагена, прибра фаса от „Прима“ в едно прозрачно пликче и го заключи в касата.

Похищение

Същия ден ми се случи нещо, което сега може да се нарече смешно, но тогава изобщо не ми беше смешно.

Като се върнах от полицията, реших да не мисля повече за всичките си подозрения и да се поразсея.

Яхнах колелото и тръгнах да покарам из близката щокдорфска гора.

По време на изгнанието си бях свикнал да карам колело и обичах тези разходки. Обикнах и гората — предимно иглолистна, тя разделя селцето от покрайнините на Мюнхен и много ми напомня за горите край Москва, с тази разлика, че е пресечена на безброй квадрати от асфалтирани и чакълени алеи с пътепоказатели на всеки кръстопът и подробни планове на всеки втори. Така че за да се загуби човек в нея, трябва наистина да се поизмъчи.

Карах по любимата си алея, съединяваща Бухендорф с Нойрид — права, асфалтирана и в делник винаги без жив човек. Карах доста бързо, обмислях предстоящото си пътешествие и очевидно така съм се бил увлякъл в мисли, че не забелязах онова, което ме очакваше отпред.

И до днес не знам какво беше. Най-вероятно опънато през алеята въже, в което съм се блъснал, паднал съм и съм изгубил съзнание. А може да са ми го изгубили и по друг начин, нищо определено не мога да кажа. Помня само, че си карах колелото и си мислех. А после — дупка в паметта, и после, както казват американците, се открих на някакво диванче, което подскачаше под мен.

Помислих, че съм си вкъщи и че има земетресение, и понечих да скоча. Но веднага забелязах, че, първо, тялото нещо не ще да ме слуша и че, второ, не съм си вкъщи, а в някакъв бус с перденца на прозорците. И че бусът кара бързо, а пред мен седят трима души, двама с нормални костюми, а третият целият в бяло, лекар сигурно.

Божичко! — рекох си. — Какво е станало, какво ме е прегазило и къде ме карат? После се поразмърдах, та да се поопипам и да проверя доколко е цял организмът ми.

И щом проявих признаци на живот, хората срещу мен също се размърдаха и лекарят каза нещо на непознат език. Вгледах се в него и видях, че изобщо не е лекар, а най-вероятно арабин с национална бяла хламида и също толкова бяло було, което покриваше половината му лице. Двамата други вероятно също бяха араби, но облечени като европейци. Те — двамата с костюмите — бяха някъде на по трийсет, а онзи с хламидата беше по-голямшък.

Като видяха, че съм се свестил, те първо си казаха нещо, после този с хламидата заговори бързо, високо и заповедно. И като си отвори устата, от зъбите му излезе някакво синкаво сияние, от което в буса стана някак по-светло.

Когато млъкна, единият от спътниците му кимна, обърна се към мен и заговори на английски. Нарече ме по име (като добави „мистър“, разбира се) и каза, че Негово височество (тоест този с хламидата) ми поднасял най-искрените си извинения, че се било наложило да се отнесат с мен така безцеремонно. И че при други обстоятелства никога нямало да си позволят да се отнесат така с толкова уважаван и достоен човек, какъвто безусловно съм бил. Единствено изключителната необходимост ги била подтикнала към подобни действия, за което Негово височество още веднъж и изключително съжалявал.

Очевидно след случилото се паметта ми не беше съвсем наред, така че не знаех за какво именно съжалява Негово височество и реших да си мълча.

— Но Негово височество — продължи преводачът — се надява, че сте достатъчно добре и няма да ни се сърдите. От своя страна Негово височество е готов да ви възмезди материално щетите, нанесени ни от нас неволно.

При тези думи Негово височество енергично закима (без да си маха булото обаче), после си бръкна под полите, дълго тършува и рови из гънките, накрая измъкна нещо малко и кожено, приличаше на кесия, и внимателно го сложи на малката масичка помежду ни.

— Какво е това? — попитах и погледнах кесията накриво.

— Малък личен дар от Негово височество — усмихна се преводачът (Височеството също се усмихна притеснено). — Малко злато.

Затворих очи и се замислих какви са тези хора и какво искат от мен. Не можах да измисля нищо, така че отворих очи и ги попитах направо.

Негово височество задърдори бързо и после преводачът ми обясни, че те били представители на една малка, но много богата арабска страна. И като научили за предстоящото ми пътуване…

— Как така сте научили? — прекъснах го.

— При нас, в Изтока, казват — тихо отговори преводачът, — че като си долепиш ухото до земята, научаваш какво става по целия свят.

Та значи като си долепили ушите до земята и научили за плановете ми, те решили да се обърнат към мен с една малка, но много деликатна молба. Надявали се, че във великия Съветски съюз, този пръв приятел на арабските народи, след известно време някои тайни вече няма да бъдат тайни. И те, моите спътници в момента, щели да са ми много благодарни, ако успея да намеря и да им донеса подробен чертеж на една най-обикновена водородна бомба, която им била нужна единствено за мирни цели. Ако съм им направел тази услуга, то те и лично Негово височество щели да ми се отплатят и торбата злато, която съм щял да получа за няколкото сантиметра фотокадри, щяла да е поне петдесет пъти по-голяма от кесийката, която била пред мен сега.

Първият ми душевен подтик беше незабавно да ги пратя при шайтана им. Но, честно казано, не бях сигурен, че откровеността ми ще бъде оценена благоприятно по отношение на персоната ми. Така че реших да се възползвам от челния опит на Настрадин ходжа, който, както се знае, навремето обещал на падишаха за двайсет години да научи едно магаре да говори. При което преценил, че не рискува нищо, понеже за двайсет години или падишахът щял да умре, или магарето, или пък той, Настрадин, щял да иде при Аллах.

Понеже не исках спътниците ми да помислят, че горя от желание да изпълня исканото, казах, че, разбира се, ще се постарая (и не толкова заради парите, колкото поради огромното уважение, което изпитвам към страната им и лично към Негово височество) да направя всичко според скромните си сили, но че не мога да обещая нищо конкретно. Казах, че не мога дори да си представя каква ще е страната ми след толкова време и че не знам какви сведения ще са за общо ползване и какви все още ще са си секретни.

— Разбирате ли — казах, — много искам да ви помогна, ала от друга страна, всяка незаконна дейност противоречи на моралните ми принципи.

Те веднага задрънкаха нещо на арабски и после Неговото височество на чист руски без никакъв акцент каза:

— Ние не възразяваме срещу принципите ви и не ви предлагаме да направите нищо незаконно. Но като се връщате от прекрасното бъдеще в трудното ни настояще, може би трябва да имате предвид и себе си, и децата си, и внуците си.

— Ваше височество — попитах смаяно. — Къде сте научили руски толкова добре?

— В Московския университет за дружба между народите „Патрис Лумумба“ — доволно ми отговори Височеството и ми се усмихна, излъчвайки загадъчно сияние.

С това разговорът ни свърши и след пет минути похитителите ми ме свалиха заедно с колелото ми и с кожената кесия на някаква улица.

Докато слизах, не се сдържах и попитах Височеството зъбите му от платина ли са.

— Е, моля ви се — отговори Височеството. — Разполагам с достатъчно средства, за да си позволя диамантени коронки.

Неочаквана среща

Помислете си — какво бихте купили на предполагаемите си бъдещи познати, ако заминавате на шейсет години в бъдещето?

Стоях насред известния в Мюнхен магазин Кауфхоф (нещо като нашенски РУМ) абсолютно объркан.

И наистина — има всичко, но не знам какво да купя. Джинси? Запалки? Калкулатори? Дъвки?

Е, доколкото бях чул, в Съветския съюз вече правели дъвка. Отстъпвала на западните засега, но изобщо не се съмнявах, че за шейсет години, в резултат на научно-техническата революция, историческите постановления на партията и правителството и на трудовия ентусиазъм на масите в областта на производството на изделия за дъвкане и на снабдяването със същите на широките народни маси ще настъпят коренни положителни промени.

За джинсите също си помислих, че за шейсет години неизбежно все ще има някакъв прогрес и че поне полски, да речем, или унгарски джинси все ще могат да се купят в Москва.

Все пак взех едни. Освен това купих разни вратовръзки, шалчета, два автоматични чадъра по пет марки бройката, една електронна игра, два комплекта пергели и най-различна парфюмерия: червилца, лак за нокти, пудри, фон дьо тен и сенки, изкуствени мигли — знам, че тези неща никога не остаряват.

Помислих и за себе си, разбира се, и купих ленти за фотоапарата и за касетофона, ленти за машина, бележници и химикалки. Освен това се запасих с няколко смени бельо, чорапи, ръкавици, сапун, паста за зъби и една нова самобръсначка „Жилет“ с два комплекта ножчета. Купих всичко това в случай, че дори тези неща в бъдещето да са с по-добро качество, може да не мога да свикна с тях.

Видях фланелки с надпис „Мюнхен — 1982“ и, разбира се, веднага купих пет-шест. После на щанда за пътеводители намерих карти на най-различни градове, включително и на Москва. Реших, че трябва да си купя (дори поне за да сравня днешната Москва с бъдещата), взех една и почнах да я разглеждам, удивен от това колко е подробна. Когато живеех в Москва, също си купувах карти, но на тях бяха означени само най-главните улици, и то не всички. А на тази намирах и най-малките преки, дори задънените улички, в които навремето бях живял.

— Улица „Карцев“ намери ли я? — чух насмешлив глас зад гърба си и стреснато се обърнах.

Пред мен, със светлозелен шлифер и сива шапка, стоеше и се усмихваше Льошка Букашов, мой бивш колега и приятел в живота и на маса.

Навремето заедно учихме журналистика, а после работихме в радиото, аз в литературната редакция, а той в новините. Вечер киснехме в Клуба на журналистите. Понякога двамата, понякога трима. Той водеше един свой приятел, Едик, къдрав младеж, който се самоназоваваше генетик и имортолог. Когато се запознахме, го попитах занимава ли се с удължаване на живота. Той каза, че удължаването на живота изобщо не му било интересно, това били глупости и с тях се занимавали геронтолозите. Него го интересувал не удълженият, а вечният живот.

— Тоест искате да откриете еликсира на живота? — попитах.

Той отговори, че търсел нещо друго, но за профани то можело да се нарече и еликсир. И тъкмо да се обидя, той се притесни и каза, че като говори за профани, няма предвид мен, а бюрократите, които, понеже не вярвали, че проблемът е решим, не му давали лаборатория и му пречели всячески. Че насмалко не го били прибрали заради менделизъм-морганизъм, че били писали фейлетони за него в „Крокодил“ и че бил страшно благодарен на Льошка, който пръв се отзовал за опитите му по радиото положително.

Изобщо Льошка беше от хората, които няма да ти направят лошо просто ей така. Колкото за доброто, казваше така: „Готов съм да правя добро в разумни граници. Ако ти трябват три рубли за водка, ще ти дам.“

Според собствените си възгледи той беше завършен циник и кариерист. Кариерата му обаче потръгна чак от втория опит.

Първия го почна още в първи курс в университета.

Много добре си го спомням. От всичките колеги той беше един от най-големите и най-бедните. Беше влязъл в университета след казармата и през целия първи курс ходеше с окъсаната си униформа. Не помнеше баща си — той бил загинал през войната. Майка му, Полина Петровна, беше чистачка на Сивцев Вражек и живееше в стая седем и половина квадрата без прозорец.

Льошка ми казваше, че откакто се бил родил, никога (даже в казармата) не се бил наяждал като хората. И че е влязъл в университета не за да става журналист, ами за да стане един от хората, които ядат до насита, обличат се добре и не ги бият в милицията (него го бяха били).

Но още в първи курс той разбра, че хората, дето не ги бият в милицията, също се подразделят на различни категории, и ми каза, че истинска кариера може да се направи не по професионална, а по „партийно-полова“ линия. Помислих си, че наблюденията му върху живота са относително академични, но после видях, че не са и че той се опитва да ги употреби за практически цели.

Още щом постъпи в университета, той стана комсомолски активист, а скоро и секретар на курса ни и кандидат-член на КПСС. Не изпускаше от внимание и половата линия и се събра с една колежка, внучка на исторически героичен болшевик, която, също като него, пламтеше в комсомолската работа.

Във втори курс Льошка се беше наканил едновременно да се ожени за колежката и от кандидат-член да стане пълноправен партиен член. Пак тогава го препоръчаха за комсомолски вожд на факултета, тоест пост, от който предшествениците му се бяха издигнали до най-високите върхове на властта.

И значи поставиха кандидатурата му и трябваше да гласуваме, и просто проформа ни попитаха някой ще му направи ли отвод.

И не щеш ли, на трибуната излезе разплаканата му годеница и каза, че колкото и да й било тежко, трябвало да направи отвод на другаря Букашов, защото бил двуличник: пред масите говорел едно, а в частните си разговори — съвсем друго. В разговор с нея например нарекъл Ленин „сифилитик“.

Времената вече бяха либерални, така че не го изключиха от университета, но не стана партиен член и не го избраха за комсомолски лидер — е не го изключиха от организацията, но му вписаха строго мъмрене в книжката. Вече не можеше и дума да става за кариера и в радиото Льошка стана девета репортерска дупка — пишеше за челниците в производството, за стоманодобива и млеконадоите.

И служебното му положение, и заплатата му растяха много бавно, докато пак, почти случайно, той не пое по партийно-половата права.

Запозна се някъде с дъщерята на заместник-министъра на външните работи и се възползва от шанса. Ожени се, влезе в партията и бързо почна да наваксва пропуснатото.

Горе-долу тогава се скарахме и съдбите ни поеха в различни посоки. Аз станах дисидент, изключиха ме от Писателския съюз и дори щяха да ме приберат на топло, а той, напротив, бързо напредваше, стана политически коментатор в телевизията, ходеше в чужбина да изпълнява някакви важни задачи и дори, както разправяха, бил един от драскачите, които пишеха книгите на Брежнев. Разбирате естествено, че в ония години не се срещахме в Москва — но на, тук, в Мюнхен, се срещнахме.

Хавайските острови

— Здрасти бе — каза той дружелюбно и ми протегна ръка, която може би трябваше да пренебрегна. Но трябва да призная, че никога не ми е достигала принципност в тези церемониални движения.

Стиснах му ръката и го попитах какво прави в Мюнхен.

— Ами нищо — каза той със същата усмивка. — Дойдох да видя какво продават.

Изпълнен с желание да го уязвя, попитах не му ли стига онова, което продават в московския ГУМ.

— ГУМ, приятелче — ми каза той назидателно и цинично, — е за онези, които не си дояждат, обличат се лошо и дето ги бият в милицията. Освен това там има опашки, а аз не обичам опашките. Знаеш ли къде тука продават видеокасети?

Казах му, че не знам, и пак го попитах какво прави тук.

— О, нищо интересно — отвърна той. — Дребни интрижки.

— Нали се занимаваше с голямата политика — казах.

— Голямата политика — обясни ми той — всъщност се състои от дребни интрижки.

Помълчахме. После го попитах, като е такава важна клечка, не го ли е страх в тая навалица, в която може да има всякакви хора.

— Не, драги, не ме е страх. Тук, сред купувачите, има няколко души, които не ме изпускат от око и пазят живота ми повече, отколкото своя собствен.

— Имаш предвид, че тук има ваши хора? — попитах, като наблегнах на „ваши“.

— Ами да, наши и… — той се засмя. — И ваши също. Виж какво, бързаш ли занякъде?

— Не — казах. — Защо?

— Ами да идем да му ударим по една бира?

— Не те ли е страх да седнеш с мен? Нали хората ви те наблюдават.

— Приятелю — каза той с премерена гордост. — Уверявам те, че общуването с теб не може да ми навреди с нищо. Теб също не те заплашва с нищо впрочем.

— Бе де да знам — казах с цел да го обидя. — Кой те знае с каква задача си тук.

— Каквато и да е — каза той, без да се обиди, — можеш да си сигурен, че не се занимавам с убийства. За тях си има други хора, които впрочем не познавам.

Качихме се в колата ми и го откарах до бирарията в Английския двор, където бяхме пили с Руди.

Поръчахме си по един масс. Поръча Букашов. Забелязах, че макар и с акцент, говори немски перфектно. Келнерът беше с къси кожени баварски гащи с щипки под коленете. Щом изслуша Букашов, той викна „явол!“ и хукна да ни носи поръчката, а Букашов почна да ме разпитва за живота ми тук: как съм, що съм, с кого си общувам, научил ли съм немски. Казах му, че го говоря много по-лошо от него, но че с разговорите на битови теми все някак се справям. Все така с усмивка Букашов отбеляза, че немският наистина е труден и може би почти недостъпен за мен, но едва ли е по-труден от якутския, който съм щял да трябва да уча при друго завъртане на колелото на съдбата. Дори намекна, че в решаването на съдбата ми е взел участие и той и пак той бил против „якутския“ вариант.

— Другите „за“ ли бяха? — попитах.

— Не всички, но някои.

— А ти защо беше „против“?

— Имах си три причини, приятелю — отговори той невъзмутимо. — Първо, ако си спомняш, още от младеж бях готов да правя добро в границите на разумното. Второ, изпитвам все пак някакви сантиментални чувства към теб. И трето, честно, харесва ми как пишеш. Мисля, че въпреки всички глупости, които направи, щеше да е грехота да хабиш таланта си като секач.

И почна да ме убеждава (съвсем искрено, както ми се стори) да не си губя времето, а да пиша.

— Че за кого да пиша? — попитах. — Вие ме откъснахте от читателите ми.

— Е, не преувеличавай — каза той. — Отчасти те откъснахме, отчасти — не. Родината е голяма, границите са дълги, хората пътуват къде ли не, не можеш да разбереш кой какво вкарва. Аз например, да не те излъжа, обаче поне петдесет-шейсет от книгите ти вкарах лично. И сега ще взема някоя.

— Чудни хора сте това болшевиките — казах. — Хващате един писател значи, тормозите го, прогонвате го, а после пак вие му вкарвате книгите контрабандно. Е това не е ли идиотизъм, кажи ми?

— Идиотизъм е — съгласи се Букашов. — Абсолютен идиотизъм. Обаче няма как. Нали разбираш, самата система е идиотска.

Изгледах го с недоумение. И попитах:

— Значи и ти разбираш, че системата е идиотска?

— Че какво толкова? — попита той. — Какво те учудва? Системата е идиотска и аз й служа, но това не значи, че трябва да съм идиот. И другите не са идиоти. Всички всичко разбират, но не могат да направят нищо.

— Странно — казах. — След като всички разбирате всичко, защо не опитате да промените положението? Нали властта е във вашите ръце?

— Вярно, в нашите ръце е. Обаче как да я използваме? Представи си например, че ти я дадем на тебе тая власт. Какво ще направиш?

— Ууууу! — извих така, че един келнер, който минаваше покрай нас с пет-шест халби, се стресна и ме изгледа уплашено. — Ако я имах тая власт, за една седмица поне, първо щях да ликвидирам цялата ви партия.

— Ясно — каза Букашов, без изобщо да се възмути от кощунството ми. — Добре, ликвидираш я — и после какво?

— Не знам после какво — отговорих. — И не искам да знам. Обаче каквото и да стане, пак ще е по-добре от бездарната ви власт.

— Гледай го ти! — Той ме погледна през халбата. — Май си станал злостен антикомунист.

— Глупости! — възразих. — Никакъв не съм станал. Нищо против нямам по отношение на така наречените идеали на комунизма. Свобода, равенство, братство, никакви граници, отмиране на държавата, от всеки според способностите, всекиму според потребностите. Какво общо има обаче това с тая, дето я забъркахте?

— Прав си — каза той и обърса пяната от устата си. — Честно казано, много малко общо има. Обаче сме на власт по-малко от седемдесет години. За историята това е само миг. Вярно, много глупости направихме, понеже бързахме и се опитвахме да прескачаме стъпалата нагоре. А така не става.

— И не може да стане — казах. — Утопията си е утопия.

— Откъде знаеш дали е утопия, или не е? — Букашов си допи бирата и остави халбата на масата. — Ако тръгнеш с рогата напред, е утопия. А ако обмислиш нещата и тръгнеш планово…

— Виж какво — казах, — за чий ми дрънкаш тия глупости? В Москва можеш да си плещиш по телевизията каквото си щеш, тука също може да ментиш местните кретени, обаче не и мене. Да не би да искаш да ме убедиш, че вярваш в комунизма дори ей тоничко?

— Ох, драги, аз не вярвам в нищо — усмихна се той. — Аз не вярвам, а мисля. И ми се струва, че все още има някакви шансове.

— Шансове? — Чак се задъхвах от възмущение. — След всичко, което сговнихте? Какви шансове бе!

— Казах ти: някакви. Малки. Може би дори съвсем нищожни. Но ги има. Ей, момче! — Той хвана притичващия покрай нас келнер за кожените гащи. — Я дай още по една бира.

— Явол! — отвърна келнерът и затича още по-бързо да изпълни поръчката.

Погледнах смаяно след него, после се обърнах към Букашов.

— Льоша! — За пръв път този ден го нарекох по име. — Какво става? Ти му го каза на руски! Как те разбра?

— Така ли? — озадачи се той. — На руски? Е, значи е от нашите. Няма значение, да не те впечатлява. Просто не те засяга.

Келнерът донесе още два масса и ги сложи на масата.

— Закопчай си дюкяна! — насмешливо му каза Букашов.

Ръката на келнера неволно се плъзна надолу, но той веднага се усети и спря. И каза рязко:

— Их ферщее зи нихт.

И си тръгна.

— Е, как да работиш с такива кадри! — въздъхна Букашов. — Издънват се на всяка втора простотия. Виж какво ще ти кажа. Знаеш, че не съм идиот. И че не вярвам на никакви възвишени лозунги. Но и не искам да те лъжа. Няма смисъл. Щом ти говоря за шансове, значи съм мислил за тия неща. И не само аз. Знам, че мнението ти за нашето ръководство е много лошо, но повярвай ми, на много хора в ръководството им сече пипето.

Отидох да се изпикая.

— Знаеш ли — казах, като се върнах, — не знам дали ви сече пипето, или не ви сече, знам обаче, че това няма никакво значение. Системата е прогнила, закостеняла е и вие го знаете най-добре, но вече не сте способни на никакви положителни действия.

— Е, точно тук грешиш, приятелче! — неочаквано разгорещено възрази той. — Способни сме на някои неща. И ще ги направим!

— Какво ще направите? — Погледнах го в упор.

— Имаме някои идеи — каза той и ме гледаше в очите. — Но работата, разбираш, е сериозна. Комбинацията е с много ходове и не бива да сгрешим. Виж, ако можехме да надникнем в бъдещето, на петдесет-шейсет години напред, да речем, и да разберем какво ще излезе… — И ме погледна още по-внимателно и се засмя.

Последните му думи ме накараха да застана нащрек, разбира се. Случайно ли ги беше казал, или това беше намек? Ако беше намек, какво искаше от мен Букашов?

Очаквах да доразвие темата, но той все едно забрави за нея и пак почна да ме пита как живея, като покрай това разправяше как живее и той.

После ме попита какво мисля да правя през лятото и така и не разбрах този въпрос с някаква задна мисъл ли беше зададен, или просто от любопитство.

За да не се издам, казах, че по принцип мисля да отида на почивка и може би дори скоро ще ида някъде… Къде…(и изтърсих) — на Хонолулу.

— Ех, Хонолулу! Хавайските острови! — замечтано каза Букашов. — Знаеш ли, навсякъде съм бил, обаче на Хаваите не съм. Сигурно е много хубаво. Палми, слънце, море и хавайки с хавайски китари. Бе ти мойта бивша любов виждал ли си я?

— Много отдавна — казах.

— Чух, че била станала много религиозна.

— Е, хората се променят — отвърнах уклончиво.

— Глупости! — възрази той. — Не се променят, просто сменят обекта на преклонението си. И си остават същите. Ей, ама как ме разгемби с тоя сифилитик, а? Мислех си, че няма да се отърва. Е, радвам се, че се видяхме, приятелю. Сериозно, не се майтапя. Да предам ли нещо на някого в Москва?

Много имаше за предаване в Москва, разбира се, но не и чрез него.

— Абе — казах, — разправят, че си бил майор от КГБ. Вярно ли е?

— Наполовина — доволно каза той. — Генерал-майор съм. Ама на тебе к’во ти пука? Да не си мислиш, че дойдох, та да те клепя? Не, братче, други игри играя аз, на едро играя.

Повика келнера и въпреки протестите ми плати сметката.

Докато карах, видях в огледалото, че ни следва зелен фолксваген, изобщо без да се крие, само че не беше с франкфуртски номер, а с кьолнски. Казах на Букашов, но той само махна с ръка.

— Наши хора. Не се притеснявай. Мен бройкат, не тебе.

Каза ми да го оставя пред „Фир Ярес Цайтен“, най-луксозния мюнхенски хотел.

И докато стъпваше на тротоара, ме попита може ли да ми се обади в близките дни.

— Къде ще ми се обадиш, нали заминавам? — казах.

— А, да бе — каза той. — В Хонолулу. Забравих. Но няма да киснеш там цял живот я! — И ме погледна втренчено. — Все някога ще се върнеш и може би дори ще ми разкажеш как я карат хонолулците. Значи ще ти се обадя. Знам ти номера.

Май знаеше за мене повече, отколкото си мислех. Впрочем това не ме вълнуваше кой знае колко.

Докато потеглях, видях спрелия на ъгъла зелен фолксваген. После, докато карах към къщи, току поглеждах в огледалото и дори направих няколко умишлени маневри, като влизах в задънени и еднопосочни улици. Фолксвагенът го нямаше, нямаше и други признаци за следене.

Включих радиото — то винаги ми е настроено на първа програма на съветското радио. Предаваха поздравителен концерт — за моряците на далечно плаване. Отначало някакъв неизвестен диктородекламатор чете откъси от „Медния конник“, после оркестърът на Болшой театър изпълни танца на лебедчетата от балета на Чайковски.

— А сега — обяви говорителката сладко — народната артистка на Съветския съюз… ще изпълни украинската народна песен…

— „Гандзя“! — казах високо — и познах.

Откакто се помня, на всички концерти, демонстриращи небивалия разцвет на многонационалното изкуство на родината ми, винаги пеят едни и същи песни. Ако ще са руски, непременно ще са „Среди долины ровныя“ или „Вдоль по Питерской“, а украинските са или откъс от „Наталка-полтавка“, или гореспоменатата „Гандзя“.

Не знам защо, но на всички тържествени концерти, посветени на партийните конгреси, на Деня на милицията и така нататък винаги се пее „Гандзя“, като изпълнителката винаги и всякога е май една и съща: висока дебела лелка с дълга черна кадифена рокля с огромно деколте. И тя си слага ръцете на деколтето като на поднос, кърши пръсти, примижава кокетно и квичи с инфантилно мецосопрано:

Боже мой, мислех си, нима в тази страна наистина никога нищо няма да се промени?

Обаждане от Торонто

Тъкмо си събирах багажа, когато ми се обадиха от Канада.

— Здрасти, френд, Зилберович се обажда.

— А — викам, — здрасти, как е?

— Бачкам — кратко ми отвръща той. — Ти зает ли си?

— В смисъл? В момента или по принцип?

— И в момента, и по принцип.

— Ами по принцип съм зает…

— Значи зарязваш всичко, букваш¹ си билет и утре да си в Торонто.

Слисах се.

— Ти да не си се побъркал, драги? — викам му. — От къде на къде ще зарежа всичко в Мюнхен и ще се вдигна чак до Торонто? Ти к’во си мислиш, че си нямам работа ли?

— Въпросът не подлежи на обсъждане, френд. В Торонто наемаш кар, някоя по-незабележима така, по-мъничка, излизаш на хайуея, стигаш до шести екзит, караш две майли и виждаш на банкета светлосин шевролет. С антена на покрива, на задното стъкло с щори, нъмбърът — зацапан с кал. Следваш го, без да се приближаваш много, но и без да го изпускаш от айс. Това е.

— Идиот с идиот! — креснах. — Преди да ми нареждаш такива неща, да беше се научил поне на руски да говориш!

Но думите ми ги чу само жена ми — телефонът от другата страна на земното кълбо вече беше затворен.

— Какво става? — попита тя разтревожено. — Кой се обади?

— Не разбра ли? Зилберович, разбира се.

— И какво иска?

Казах й.

Жена ми се ядоса. Не толкова на Зилберович, колкото на мене. Ама как можело така! От къде на къде! Ние значи може би се прощаваме навеки и са ни останали само няколко дни, а аз съм бил готов да ги прекарам къде ли не, само не и със семейството си! Сам си си виновен, сам допусна да се отнасят така с тебе, като с малко момченце. Значи той ще си въобразява, че е центърът на вселената, а ти ще припкаш при него, щом те привика с пръст, така ли?

Тя, разбира се, нямаше предвид Зилберович.

Казах й, че също съм възмутен до дъното на душата си и че не мисля да припкам никъде, особено пък чак в Торонто.

Казах го съвсем искрено, ядосан най-вече на самия себе си и учуден от странната психическа сила, която ми въздействаше въпреки фантастичното разстояние, което ни разделяше.

Тази сила по някакъв начин ме хипнотизираше, изкарваше ме от равновесие; никакви реално обясними причини не ме принуждаваха да й се подчиня, но можех да не й се подчиня само ако й окажа отчаяна вътрешна съпротива.

Не ви ли е ясно?

Ще се опитам да го обясня по-простичко.

Зилберович не ми се беше обадил от свое име (то пък едно име!), а по заръка на друг човек. На този друг не бях подчинен служебно, не зависех от него материално, отношението му към мен не можеше да ми се отрази по никакъв начин.

Ако се прекланях пред него и бях готов да изпълнявам и най-тъпите му прищевки, пак добре — но не беше така. Нещо повече, с претенциите си да е човекът, който възвестява окончателната истина, той даже ми беше смешен.

И все пак, когато ме потърсеше за нещо, направо се вцепенявах и разбирах, че не ми е по силите да му откажа.

И сега беше същото.

Как трябваше да реагирам на обаждането на Зилберович? Ами просто никак. На някого си му хрумнало, че трябва да зарежа всичко и да хукна накрай света. Не съм длъжен на никого за нищо, не съм длъжен да отговарям даже. Имам си моя работа, и то много.

Но нещо ме изнервяше и ме караше да си мисля, че не е хубаво поне да не отговоря. И като ругаех с най-мръсни думи и Зилберович, и неговия, така да се каже, патрон, а отчасти и самия себе си, почнах да си съчинявам наум варианти на отказ, като почнах с най-високомерния (с телеграма): ИСКАШ СРЕЩА ТИРЕ ИДВАШ.

Кратко, ясно и разбираемо. Но нереалистично. Защото да си представя ситуацията, в която Той идва при мен, беше просто невъзможно, а че аз отивам при Него — то не си е и за представяне.

Но защо, защо, защо?

Защо не мога да се опъна на този човек, който всъщност изобщо не ми трябва?

— Какво ходиш такъв? — викна жена ми. — Само палиш цигара от цигара и ръмжиш.

— Ръмжа ли? — учудих се.

— Не само ръмжиш, ами и се въсиш и показваш среден пръст на не знам кого си. Като не можеш просто да ги напсуваш тия, отговори възпитано. Кажи, че си болен, че си на конференция, че трябва да си довършиш книгата.

— Да бе — усъмних се. — А той ще каже: че на кого са изтрябвали книгите ти?

— Ми ако го каже, и ти му кажи: твойте пък на кого са изтрябвали? На простащината винаги се отговаря с простащина. Ти сам си се слагаш на опашката, затова и другите те слагат там.

Беше права — както винаги.

Но когато отиде до банката, се обадих до летището — просто за всеки случай.

Както си и мислех, от Мюнхен за Торонто нямаше никакви преки полети, а да се прекачвам във Франкфурт вече беше прекалено. От къде на къде?

Макар че ако помисли трезво човек, едно прекачване без багаж не е кой знае какво. И освен това във Франкфурт имах, така да се каже, една връзчица, обаче без повод никога не бих отишъл там. Е, ако е пътьом…

Новият Леонардо да Винчи

С Леополд Зилберович (за приятели Лео) се бях запознал в началото на шейсетте покрай сестра му Жанета, с която бяхме колеги в университета. По това време Лео беше една от най-ярките фигури в литературните (може би е по-правилно да се каже „окололитературните“) кръгове.

Дълъг и дългокос, с лекьосан тъмен костюм с кърпени лакти и издут на коленете, той неуморно обикаляше Москва и, изглежда, едновременно беше и в редакциите на най-либералните тогава списания, и в Дома на литераторите, и на всички поетични вечери, и на всички премиери.

Познаваше всички поне горе-долу известни поети, прозаици, критици и драматурзи и ги покоряваше (всеки поотделно) с дълбокото познаване и разбиране на творчеството им. И на всеки можеше да цитира я строфа, я абзац от романа или реплика от пиесата и да направи на цитираното често неочаквано, но винаги оригинално и непременно ласкателно за автора тълкуване.

Не помня какво работеше официално (май като извънщатен литературен консултант някъде си), но призванието му беше да открива и отглежда млади таланти.

Червеникавата му, охлузена и покрита с някакви мазни корички чанта винаги беше натъпкана до дупка със стихотворения, проза, пиеси и киносценарии на млади гении, които той неуморно изравяше отнякъде и ги рекламираше.

След много години, на Запад, се запознах с най-различни литературни агенти — те си седят в просторните си офиси и разпращат на издателите ръкописите на клиентите си, тоест въртят голям и доходен бизнес.

В нашите условия Зилберович правеше същото, но изобщо без хонорар. Нещо повече, самият той беден като църковна мишка, Зилберович, доколкото можеше, даваше по троха хляб на откритите от него гении, без да разчита дори на това, че някога ще му кажат едно благодаря.

Щом някой открит от него талант почнеше да публикува и вече не му трябваха копейки за трамвайно билетче, той веднага забравяше Зилберович — но пък Лео и не искаше нищо. Алтруизмът му беше толкова чист, че той дори не се мислеше за алтруист.

Щом поредният гений го зарежеше, той веднага намираше друг и си го лелееше.

Мене впрочем също ме лелееше навремето.

Беше едновременно мой поклонник, оръженосец и просветител.

Помнеше всичко, което бях написал, почти наизуст.

Навремето, когато често четях опусите си в най-различни компании, Лео винаги беше там. Сядаше в някой ъгъл, с чантата в скута, слушаше внимателно и когато стигах до някой ефектен пасаж или сполучлива игра на думи, предвкусвайки това място, почваше предварително да се усмихва, да кима и да поглежда събралите се, тоест да ги поощрява да обърнат внимание на онова, което ще последва. И ако публиката реагираше положително на съответното място, Зилберович се усмихваше толкова доволно и гордо, все едно той ме е измислил.

Като си спомням този период от живота си, си мисля, че за един писател най-важното, разбира се, е да има природна дарба, но и че в началото на пътя си е много важно да срещне някой като Зилберович.

Отношенията ни приключиха, когато той срещна Сим Симич Карнавалов.

Когато за пръв път чух това име, казах, че е несъвместимо с писателската професия. Че така може да се казва някой конферансие, някой сметководител — но не и писател.

Тогава изобщо не можех да си представя, че след време ще свикна с това име и че то ще ми се струва не само нормално, но и наистина значимо.

Помня първия възхитен разказ на Зилберович за бившия затворник, който бил парнаджия в някаква детска градина и пишел потресна (определението е на Лео) проза. И този човек, със заплата шейсет рубли на месец, живеел невероятно аскетично, не пиел, не пушел, карал, както се казва, на хляб и вода. И пишел от тъмно до тъмно (с прекъсвания само за сън, за да хапне и да хвърли някоя лопата въглища), без да се отдава на никакви удоволствия и без на практика да общува с никого, защото, първо, го било страх от доносници и, второ, ценял всяка минута.

Обаче с него, със Зилберович (Лео го изтъкна специално), не само говорил час и половина, но дори му прочел две-три страници от едно от съчиненията си.

— И? — попитах със зле прикрита ревност.

— Приятелю — тържествено каза Зилберович. — Повярвай на усета ми, той е истински гений.

И го каза с тон, от който се разбираше, че дори в известен смисъл аз също да съм нещо като гений, все пак не съм съвсем истински.

По това време Зилберович живееше на Строминка. С майка си Клеопатра Казимировна и със сестра си Жанета. В двустаен апартамент. Разполагаха с този невиждан по това време разкош, защото дядото на Лео, Павел Илич Зилберович (партиен псевдоним Серебров) бил герой от Гражданската война, в която, за късмет на идните поколения Зилберович, го убили. Ако беше умрял по-късно в лагерите, внук му едва ли щеше да живее при такива жилищни условия. Майката и сестрата на Лео живееха в едната стая, а той в другата — отделно. По стените бяха накачени снимки на най-скъпите му хора. На най-голямата, увеличена от някаква стара снимчица, беше дядо Зилберович, двайсет и пет годишен, с чапаевски мустаци, кожена куртка и с маузер на кръста. Дядо Зилберович беше единственият военен в колекцията по стените. Останалите бяха любимите писатели на Лео, като се почне от Чехов и се свърши с мен.

Често се срещахме в тази стая и пак там му четях първите си разкази.

И не само аз. Тук идваха много поети и прозаици от моето поколение, дори Окуджава видях и чух за пръв път именно у Зилберович.

Въпреки че още отначало изревнувах Зилберович от Карнавалов, все пак не мислех, че ще станат дупе и гащи. Обаче станаха.

Вярно, не веднага.

Доколкото можеше да се съди, Карнавалов беше затворен особняк и не обичаше запознанствата. Но пък и от Зилберович, стига да си харесаше някого, отърване нямаше.

Обаждаше се, идваше, предлагаше услугите си: нещо да се отнесе, нещо да се донесе, да се препечата.

Една нощ, беше вече три без нещо, ми се обади Жанета: Лео го нямало. Излязъл още в седем и го нямало. Вече се били обаждали по болниците и майка му била със стенокардия. Зилберович го нямало.

— Е, какво толкова, че го няма? — казах й. — Да не му е за пръв път да закъснява?

Тя се съгласи, че не му е за пръв път, обаче си имали уговорка — ако ще се забави, да се обади до единайсет и половина.

На сутринта Зилберович ми се обади и ми каза веднага да отида при него.

Оказа се, че цяла нощ е бил с Карнавалов. Който му дал да прочете романа му — на място, без да го изнася. Зилберович чел до сутринта — и сега беше щастлив като след първата нощ с първата си любовница.

— Приятелю… — Лео направи многозначителна пауза, — това е новият Толстой.

Признавам си, че тази оценка доста ме засегна. Ако беше нарекъл Карнавалов Гогол, Достоевски, Чехов, Шекспир, ако щете, бива. Въпросът беше, че дотогава той казваше, че аз съм Толстой. И естествено не можех да се примиря с това, че на света могат едновременно да съществуват двама Толстоевци.

Така че попитах Лео що за роман е написал този нов Толстой.

Лео възрадвано ми отговори, че романът бил 860 страници и се казвал „ПА“.

— ПА ли? — учудих се. — За милицията ли е?

— Защо да е за милицията? — намръщи се Лео.

— Ами ПА — предварителен арест.

— А, да, разбрах — каза Лео. — Не е за милицията. Всъщност това не е просто роман. Това е само един том от замислените шейсет.

Помислих си, че не съм чул добре, и помолих Лео да повтори. Той повтори. Тогава попитах тоя нов Толстой да не би да е лежал в лудницата. И Лео каза, че е лежал, разбира се.

— Естествено — казах. — Ако някой реши да напише шейсет романа по хиляда страници, точно там му е мястото.

Като човек с изключително прогресивни възгледи Лео кипна и почна да ми крещи, че с тия мои изказвания трябвало да ида в КГБ или да си потърся приятели измежду докторите в института „Сербски“. Там щели да ме разберат. Лично той, Лео, не ме разбирал.

Скарахме се яко, треснах вратата и си тръгнах, мислех си, че завинаги. Но това не беше нито първият, нито последният път. На другия ден Лео дойде с шише и каза, че се бил поразгорещил, да го прощавам.

Но когато пийнахме, пак почна да ми дрънка за новия си гений и стигна дотам да го обяви не само за Толстой, ами и за Леонардо да Винчи. Толкова оригинален бил, че като имал предвид огромността на романите си и по обем, и по съдържание, ги наричал не романи или томове, ами буци и канари.

— Цялата голяма зона — каза Зилберович — ще се изгради от шейсет такива канари.

— Че какво общо има голямата зона? — попитах, понеже не го разбрах.

Зилберович ми обясни, че „Голямата зона“ било името на епопеята.

— А, значи пак за лагерите — рекох.

— Глупчо, лагерите са малката зона. Малката зона впрочем ще я има като част от голямата.

— Ясно — казах. — А ПА е част от малката зона. Познах ли?

— Това — каза Зилберович — е типичен пример за ординарно мислене. ПА не е част от малката зона, а роман за ембрионалното развитие на обществото.

— Какво-о-о? — попитах.

— Чуй ме внимателно. — Зилберович метна сакото си на облегалката на стола и закрачи из стаята. — Представи си, че си сперматозоид.

— Ще ме прощаваш — казах, — но ми е по-лесно да си представя, че ти си сперматозоид.

— Добре де — съвсем лесно прие новата си роля Зилберович. — Аз съм сперматозоид. И ме семеизхвърлят в живота, но не сам, а сред двестамилионна тълпа също такива нищожни опашатчета като мене. И не попадаме в парникови условия, а в киселинно-алкална среда, в която може да оцелее само един. И значи всичките тия двеста милиона почват битка за това единствено място. И всички освен един загиват. А този един става човек. И като се ражда, си мисли, че е единствен по рода си, но се оказва, че пак е един от двеста милиона.

— Що за глупости — възразих. — Хората на Земята не са двеста милиона, а четири милиарда.

— Така ли? — Лео спря и ме изгледа с недоумение. Но веднага намери с какво да възрази. — На цялата Земя — да. Но тук става дума не за цялата Земя, а само за нашата страна и точно затова епопеята се казва „Голямата зона“.

— Виж какво — казах му, — такива глупости дрънкаш, че чак главата ме заболя. Голямата зона, ПА, сперматозоиди. Какво общо има между тези понятия?

— Не разбираш ли? — попита Лео.

— Не — казах, — не разбирам.

— Добре — търпеливо каза Зилберович. — Ще се опитам да ти обясня. Цялата епопея и всеки роман поотделно — това са много най-различни пластове. Биологически, философски, социални и политически. Затова е смесицата от най-различни понятия. Освен това говорим за литература, изпълнена с голямо обществено напрежение. Затова вътрешноутробната част от човешкия живот се разглежда като предварителен арест. От предварителния арест човек попада в доживотен затвор. И единствено в смъртта възтържествува свободата.

— Е — въздъхнах. — Животът в нашите конкретно исторически условия може да се разглежда и като доживотен затвор. А тези сперматозоиди — те като живи хора ли се описват?

— Разбира се — каза Зилберович и кой знае защо, също въздъхна. — Обикновените хора се борят, за да влязат в затвора, а изгубилите борбата стигат до свободата. Разбираш ли?

— Да — казах. — Горе-долу. Макар и трудно. Обаче ми обясни по-елементарно: този роман, всичките тези романи за съветската власт ли са, или против нея?

— Ама че си глупак! — възкликна Зилберович и се плесна по бута. — Разбира се, че са против нея. Ако бяха „за“, щях ли да ти разправям за тях?

Не искам да ме разбирате превратно, но когато Лео съвсем хлътна по този Леонардо Толстой и само ходеше при него и говореше само за него, го приех като неочаквана изневяра. Проблемът беше, че без сам да го съзнавам, бях свикнал Лео винаги да ми е подръка, като предан поклонник, когото можеш да пратиш за цигари или за водка и да го изхвърлиш от ума си, когато не ти е нужен. Бях свикнал с това, че винаги може да ида при него, по всяко време, да му прочета нещо ново и да слушам възторзите му. А той изведнъж почна да се променя. Е, все така с желание ме изслушваше и дори ме хвалеше, но вече не беше същото. Вече не казваше: великолепно, гениално, потресно, а: добро е, бива, сполучливо е станало. Виж, Карнавалов…

И ми натриса някакъв цитат от Карнавалов.

Нещо повече — откакто стана приближен на самия Карнавалов, в отношението му към мен се появи някакво господарско снизхождение.

Всичко това си го спомнях в самолета, докато летях от Франкфурт за Торонто.

Геният от Бескудниково

Колкото и да ревнувах и колкото и да криех завистта си зад сполучливи понякога, а понякога съвсем плоски шегички, откритият от Зилберович нов гений не напускаше въображението ми. И когато Зилберович с показна важност ме осведоми, че Сим Симич благодарение на неговата, на Зилберович, лична протекция се е съгласил да ме приеме, аз на свой ред с доста ирония благодарих за оказаната ми чест и му обясних, че да приемат някого се съгласяват обикновено много големите началници, а разните му там парнаджии и така нататък не се съгласяват да приемат, ами молят да се отбият при тях.

— Освен това съм виждал предостатъчно гении — казах му — и изобщо не ме интересуват. Но мога да дойда с теб просто от любопитство, не за друго.

Разбира се, рискувах, защото на Зилберович можеше да му щукне да не ме вземе, но, честно казано, рискът не беше голям.

На Зилберович му знаех и кътните зъби и ми беше ясно, че и на него му се иска да се изфука: и пред мен, и пред Сим Симич, като ни запознае. Защото все пак, макар да се прекланяше пред своя Леонардо, той от време на време си спомняше, че и аз не съм за изхвърляне.

Та значи една зимна привечер взехме едно шише „Кубанска“ и тръгнахме на майната си в Бескудниково.

Слязохме от влака на заледения перон: снегът ти се завира в яката, мрак (всичките лампи изпочупени), вони на замръзнала помийна яма и на нещо още по-гадно.

А после под акомпанимента на местните псета обикаляхме по някакви сокаци, където човек може да не си счупи краката само ако го бива в еквилибристиката.

В крайна сметка я намерихме тая детска градина и това мазе, вмирисано на мишовина и потни дрехи.

Та в една от стаите на мазето живееше този ярък гений, кумирът на Зилберович.

Стаята беше седем-осем квадрата. На стените имаше зеленикави тапети, на места смъкнати, на места — влажни, та заскрежени. Под тавана — прозорченце, че и с решетка, като в килия. Мебелировка: ръждясал железен креват, завит със сиво войнишко одеяло, небоядисана кухненска маса с две чекмеджета, като в горното имаше нож, направен от парче ножовка, алуминиева вилица, отдавна изгубила един от четирите си зъба, и канче, също алуминиево, с изчегъртаните върху него инициали на собственика: „С. К.“

Имаше и лавица над чешмата — най-обикновена дъска със закована ламарина, някога боядисана в синьо, но сега олющена. На лавицата имаше парче огледало колкото длан, част от самобръсначка (горната и ножчето, без дръжка), четка (пак без дръжка, само космите), а в една консервена кутия от шпроти се беше сгушило мокро парче сапун, ама толкова черен и миризлив, че и в съветските магазини трудно можеш да намериш такъв.

По стените — нищо, ако не се броеше една мъничка икона в единия ъгъл срещу вратата.

Имаше и две лампи. Едната, гола крушка, висеше от тавана, а другата, така да се каже, беше настолна. Всъщност не беше точно лампа, а някаква ужасяваща конструкция, направена от тел и увита с вестник, целия на кафяви петна. Трябва да спомена още и две очукани столчета, шкафче и една голяма ракла с катинар. В ъгъла до вратата имаше градинска мивка с алуминиев леген под нея и закачалка, на която висеше омацана с въглищен прах ватенка. Другата ватенка, малко по-чиста, беше на гърба на домакина. Освен нея той беше с ватирани гащи, валенки и галоши.

Беше висок, поизгърбен, с хлътнали страни и железни зъби.

— Симич, това е един мой приятел, запознайте се. Той впрочем, за разлика от теб, е член на Съюза на писателите — високо и както винаги малко нагло каза Зилберович.

— Симич неуверено ми подаде ръка и вместо „здравейте“ каза:

— Хубаво.

И ме погледна бързо и нащрек, както гледат бившите затворници.

Казват, че съвременните самолети си имали специална локаторна система за разпознаване на срещаните във въздуха обекти: свой — чужд.

При затворниците система няма, има усет, постиган с години.

Имам някои основания да си мисля, че Симич не ме взе за чужд. Макар че като за запознанство се държа доста странно. Без видима ирония, но с някакъв подтекст все пак почна да ме подпитва:

— Значи ей така, официално се водите писател? И даже си имате документ, че сте писател?

— Ами да — казах. — Да, водя се. И документ даже имам.

— И си пишете книгите направо на печатарската машина, така ли?

— Не — казах, — защо? Имам си пишеща машина, „Ерика“, и си тракам на нея — така пиша.

Зилберович усети, че разговорът ни кривва в неподходяща посока, и ни прекъсна:

— Симич, ти с тая перодръжка пишеш, нали?

Чак като попита, видях, че до лампата на масата има ученическа мастилница, от ония, дето не се разливат, и че от нея стърчи дебела дървена перодръжка с оглозган връх. За последно бях виждал такава в управата на един колхоз далече в целината.

— Да — каза Симич и ме погледна предизвикателно. — Точно с нея пиша.

— Симич — каза Зилберович, — нали ти подарих автоматична писалка. Къде е?

— А, писалката ли? — Той издърпа чекмеджето на масата и извади пластмасова кутийка, на която пишеше „Союз“.

— И защо пишеш с тоя боклук? — попита Зилберович.

Честно казано, понякога Зилберович и мен ме дразнеше, но в случая май не каза нищо чак толкова обидно. Сим Симич обаче, кой знае защо, изведнъж се ядоса и изгледа бедния Лео така, сякаш искаше да го изпепели.

— С такъв боклук — каза с омраза, — че и с по-голям боклук, даже с гъши и пачи боклук е написана цялата световна литература. Не на разни машини, не на ерики и мерики, а с точно ей такъв боклук!

После обаче омекна и дори позволи на Зилберович да отвори водката. Не пи почти никак обаче, ние със Зилберович излокахме всичко. Пиехме поред от чашата на домакина. И мезехме с топени сиренца с лук.

Мислех си, че сме установили добросъседски отношения, но когато Зилберович го помоли да прочете нещо, Сим Симич пак кипна и като му се облещи, почна да обяснява, че нямал какво да чете, понеже не пишел нищо. И че ако от време на време драскал някои неща, драскал ги най-вече за самия себе си. Очевидно ми нямаше доверие.

Затова пък имаше на Зилберович, и то много, понеже му довери палещата тайна на раклата. Тайната беше, че всичките тринайсет написани канари и заготовките за четирийсет и седемте ненаписани бяха именно в тази ракла, заключени с огромния кофар. Което, разбира се, Зилберович (пръв пазител на тайни) ми каза във ветровитата нощ, докато се препъвахме по заледените улици към гарата.

— Разбра ли най-после? — възкликна развълнувано Зилберович. — Разбра ли, че Симич е гений?

— Мистър Зилберович — отговорих му с въпрос. — Бихте ли ми казали ей така, на пияна глава, но най-възпитано, какво е отношението ви към женския пол?

— Какво имаш предвид? — Лео спря и обърна към мен синьото си в мрака лице и дългия си нос.

— Имам предвид защо с тия външни данни и с тоя нос, който според легендите трябва да съответства на други телесни части, преследваш гении, а не жени? Бе честно ми кажи — педал ли си, или не ти става?

— Виж какво — каза Зилберович, потръпна от студ и си придърпа реверите. — Всичко ли трябва да знаеш?

— Не — казах. — Просто ми е интересно. Но можеш и да не ми отговаряш.

— Мога — каза той. — А мога и да ти отговоря. Или, по-точно, да те попитам. Ти например можеш ли да ми кажеш какво им е хубавото на жените и за какво ни са?

— Е, ама и ти си един! — Малко се обърках. — Не че е кой знае колко хубаво, обаче е интересно. Природата си го иска. Ти да не си идиот бе? — Ядосах се. — Не разбираш ли?

— Не — каза Зилберович. — Не разбирам. Мислиш, че не съм нормален ли? Нормален съм си. Става ми и всичко съм опитал. Съгласен съм, приятно е. Обаче за пет минути удоволствие толкова ангажименти — и преди, и след това…

— А ти не искаш да имаш ангажименти с жени, така ли?

— Не искам. — Зилберович тръсна глава.

— А с гении искаш?

— С гении искам.

— Идиот — казах му.

— Ти си идиот — отвърна ми той.

Това беше единственият път, когато се заинтересувах от личния живот на Зилберович.

Водачът и стадото

Изобщо не възнамерявам да преразказвам цялата история на Симич, тя е много добре позната. За Карнавалов са написани хиляди, дори десетки хиляди статии, дисертации и монографии. Снимаха даже няколко документални филма и един игрален (доста слаб впрочем). Всички от моето поколение много добре помнят как Карнавалов почнаха да го публикуват в чужбина и как веднага стана световноизвестен. Цялата съветска власт — и Съюзът на писателите, и журналистите, и КГБ, и милицията — се вдигнаха с него на бой не на живот, а на смърт, но не можаха да направят нищо.

В самото начало, когато той публикува първата си канара, властите просто се объркаха. Беше по времето, когато нашето правителство кокетничеше със Запада, надяваше се да купи нещо оттам или да открадне нещо, и след историята със Солженицин и останалите избягваше каквито и да било скандали с писатели.

Затова нареждането беше с Карнавалов да се отнесат хуманно. Да поговорят с него, той да се покае в „Литературная газета“ и да обещае повече да не публикува на Запад. Така че когато следователят го привика за пръв път, разговорът беше кротък. Следователят се оказа невероятен почитател на литературния талант на автора на канари.

— Не съм специалист, разбира се — каза следователят, — аз съм обикновен читател. Но романът ви много ми хареса, наистина много. На някои страници даже плаках. — И дори подсмръкна и си избърса очилата, за да покаже как е плакал. — За жалост романът ви излезе в много неподходящ момент. В друго време дори щяхме да го похвалим, но сега, при това усложнено международно положение, враговете ни ще го използват за свои, зли цели, нали разбирате.

И за да не се случи това, следователят предложи Сим Симич незабавно и решително да се противопостави на международните империалисти на страниците на „Литературная газета“. Симич обеща да го направи, но щом се прибра, свика в котелното пресконференция за чуждите кореспонденти. И им държа изключително силна реч срещу комунизма и комунистите, които наричаше или комунистически лапачи, или просто ламтежници.

Резонансът беше невероятен. Симич незабавно се прослави не само като най-добрия писател на света, но и като герой. Целият свят заговори за този храбър русин. И щом светът престанеше да говори и властите решаваха, че щом шумът стихне, ще се оправят със Сим Симич, той, хитрецът му с хитрец, веднага публикуваше нова канара. Вдигаше се още повече шум, а вероятното му арестуване можеше да доведе до международен скандал, по-голям дори от нахлуването в Чехословакия или Афганистан. Властите се чудеха какво да правят. Предлагаха му даже да емигрира. Той не само не го направи, но понеже помнеше историята със Солженицин, се обърна към целия свят с молба никоя страна да не го приема, ако ламтежниците решат насила да го изхвърлят от родината му.

Властите се вбесиха — не знаеха какво да правят. Не можеха да го арестуват. Поклонниците на Карнавалов (вече бяха хиляди) наблюдаваха и неговата дейност, и тази на властите. Властите се опасяваха, че арестуването на Карнавалов може да доведе до открит бунт. Автомобилна катастрофа? Всички щяха да видят, че е съшита с бели конци. Оставаше само тайното експулсиране, обаче как и къде да го експулсират, след като всички западни правителства отказваха? И тогава КГБ проведе блестяща оригинална акция.

Арестуваха Симич в единайсет вечерта при пълна секретност. Изолираха близките и роднините, изключиха не само неговия телефон, но и телефоните на всички съседи. И нищо нямаше да стигне до медиите, ако пред входа на блока му случайно не бил минал един кореспондент от ЮПИ. И не видял как извеждат Симич от входа и как го натикват в колата. Докато обаче кореспондентът провери сведенията и ги предаде по телетайпа, Симич вече е със самолет над Холандия и го пускат на територията й с парашут. Както стана ясно впоследствие, щом холандската полиция открива на територията на страната толкова необикновен десантник, се опитва същата нощ да го разкара в Белгия; белгийците обаче разбират по някакъв начин за замислената операция, съсредоточават войските си по границата и го изтикват обратно. И на холандците не им остава нищо, освен да изгубят играта с чест. На сутринта правителството излиза с декларация, че макар Нидерландия да е страна с незначителна територия, все ще се намери място за писалището на господин Карнавалов. Впрочем само след няколко дни Карнавалов изказва желание да се пресели в Канада, доколкото природата на тази страна по му напомняла за страната, в която бил израсъл. Така че всичко свършва с всеобщо удовлетворение.

Май почнах да се отклонявам и да разказвам неща, които са известни на всички. А целта ми изобщо не е тази. Всъщност никаква цел нямам, а просто си спомням отделни моменти от отношенията помежду ни, при това не най-важните и често дори несвързани.

Все пак времето, когато се запознахме, беше, както почнаха да го наричат после, „пролетно“.

И снегът се топеше, и всичко се топеше и размекваше. Размекваха се даже бившите затворници. Дори най-твърдият от твърдите — Сим Симич.

Още няколко пъти му ходих на гости. И със Зилберович, и без Зилберович. Когато най-накрая разбра, че нямам никакви злостни намерения по отношение на особата му, Симич почна да ми се доверява и дори ми даваше да чета не само „ПА“, ами и глави от другите канари.

Отиваше в котелното да хвърля въглища, а аз седях на кухненската маса и четях в захлас.

Впрочем още тогава ми направи впечатление една глава от „ПА“. Беше дълга, стотина страници, и не пасваше на основния текст. В началото й дори пишеше, че не била за любителите на лесни четива, а за любословния читател. Не знам от кой стар речник я беше изровил тая дума, той все четеше речника на Дал и други такива и все такива думи си вадеше. Та значи аз излязох достатъчно любословен и най-търпеливо изчетох цялата глава. Въпреки че не приличаше на глава от роман, а на научно изследване. Казваше се „Водачът и стадото“. И пак ставаше дума за прословутия сперматозоид, който надбягва останалите двеста милиона. И се казваше, че природата дели всички живи същества, като се почне от сперматозоидите и се стигне до висшите млекопитаещи, на водачи и членове на стадото. Много място беше отделено на поведението на овцете, на вълците, на гъските, на тюлените и естествено всички разглеждани от автора закони се пренасяха в човешкото общество. Където също имало природна подялба на водачи и стадо.

Та тогава ни беше първият сериозен спор със Симич, по този повод. Тъкмо се беше върнал от котелното, стоеше насред стаята и ядеше грис от канчето си. На мен не ми даваше, пък и аз, честно, нямаше да ям, дори да ми даде. Казах му, че главата много ми е харесала, но че все пак между света на животните и човешкото общество си има разлики, и то съществени. И макар че човекът също има стадно чувство, при него все пак са по-развити индивидуалните качества, стремежът към свобода например, и изобщо, така казах, хората не бива сляпо да се подчиняват на природата и човешкото общество трябва да се гради на основите на плурализма. Тази дума — плурализъм — тъкмо излизаше на мода в нашите кръгове и всички я употребяваха където им падне. Та и аз я употребих, без да мисля. Тогава не знаех, че е най-омразната му дума. Изказването ми го възмути до такава степен, че той чак щеше да се задави с гриса и затръска глава.

— Плуралистите! — кресна. — Че те са по-лоши и от ламтежниците! Не се чуваш какви ги дрънкаш! Ами вземи едно ято гъски например. Нали летят. И си имат водач. Ако си нямат водач, а всичките са плуралисти, ще се пръснат и всичките ще загинат.

— А, много несполучлив пример — възразих му. — Точно пък при гъските нещата не са така. При гъските първо една води ятото, после друга — абе, гъшешка демокрация.

— Гъшешки курешки! — ревна Симич. — Нищо хубаво няма в твойта демокрация! Ако лумне пожар например, всичките ти демократи и всичките ти плуралисти ще търсят някой, който да ги поведе и да ги изведе. Прехвалените ти демокрации отдавна вече се разлагат, загниват, затънали са в удоволствия и порнография. На нашия народ това отколе не му подобава. Нашият народ винаги въздига из недрата си оногова, който знае накъде да тръгне.

Тогава за пръв път заподозрях, че под „оногова“ той има предвид себе си.

Днес разправят, че се бил променил толкова, след като отишъл на Запад. Според мен си беше такъв. Един път (той между другото пак ядеше грис) говорихме за Афганистан и му казах, че тази война е ужасна. А той каза, че да, ужасна е, но е необходима. Защото когато изгоним ламтежниците, пак ще ни трябва излаз към Индийския океан.

Казах му:

— Симич, преди да мислиш за излаз към Индийския океан, що не вземеш малко да попочистиш пред това мазе? Дъски поне сложи, че в тая кал може да се удави човек.

Тези спорове бяха спорадични, разбира се. Защото бях толкова покорен и от канарите му, и от поведението му, че го бях издигнал високо над всички и се прекланях пред него.

Лирично отклонение за брадата

У него най-много ме стъписваше пълната липса на каквато и да било суетност и стремеж да публикува, да се прочуе, да получава хонорари, да живее в хубаво жилище, да яде и да се облича по-добре. И затова впоследствие, когато Симич, вече на прага на славата, почна да обръща внимание на външността си и даже си пусна брада, много се учудих. Брадата изобщо не му отиваше и дори противоречеше на вътрешния му облик. Но после трябваше да призная, че и в този случай той съвсем точно знаеше какво прави. Знаеше кога да е с брада и кога — не. Ако си беше пуснал брада, докато беше огняр, та ако ще до кръста, тя едва ли щеше да му донесе някаква полза. В краен случай жителите на Бескудниково щяха да го обявят за местния луд. Заради подобна репутация той в никакъв случай не би се примирил с неудобствата, свързани с една брада, още повече като се има предвид тогавашната му работа, при която брадата би била крайно пожароопасна. Но когато дойде славата, а с нея и тълпите поклонници и журналисти, когато дойде времето на снимките по кориците и на телевизионните интервюта, тогава брадата си дойде на мястото. Размножена от милиони телевизионни екрани, тя правеше неотразимо впечатление.

За брадата аз всъщност имам цяло изследване и всеки, който иска, може да го прочете в почти всяка библиотека по света. Но за онези, които ги мързи да ходят по библиотеки, ще обясня накратко, че според моите основателни убеждения брадата играе много важна роля при разпространението на напредничавите идеи и учения и обайването на умовете. Според мен марксизмът никога е нямало да покори масите, ако навремето Маркс е бил обръснат, та ако ще би и насила. Ленин, Кастро и Хомейни нямаше да могат да вдигнат революции, ако са били голобради. Вярно, в някои отделно взети страни властта и съответните територии са били завземани понякога от само мустакати или дори безмустакати. Но нито един безбрад досега не е бил провъзгласяван за пророк.

Тук трябва да отбележа, че брадите биват различни. За да изпъква, брадатият трябва да избягва и най-малкия намек за подражание. Никога не бива да се пуска брада, която може да се нарече Марксова, ленинска, хошиминска или толстоевска. В такъв случай може да ви причислят не към пророците, а само към последователите. Сим Симич добре разбираше тези неща, но не можа да намери оптималното решение веднага. Отначало попрекали и си пусна толкова дълга брада, че като ходеше, особено когато бързаше, си я настъпваше. Това беше и неудобно, и безсмислено, понеже на снимките в едър план брадата не влизаше в кадър. Наложи се да я подреже и оттогава за истински карнаваловска се приема брадата, която съвсем леко покрива коленете.

Може да попитате не отделям ли прекалено голямо внимание на брадата. Нали какъвто и идиот да е един пророк, главното у него не е външността, а мислите и идеите му. Това е обща заблуда, която от години — неуспешно обаче — се мъча да разоблича. Мислите и идеите на пророците са второстепенни. На първо място пророкът въздейства не върху мозъка, а на хормоналната сфера и точно затова му трябва брада и съответстващите й жестове и гримаси. Възбудената сексуално тълпа погрешно приема, че е усвоила идеите, заради които трябва да срива черкви, да копае канали и да унищожава себеподобните си. Интересен е фактът, че макар да освобождават сексуалната енергия на масите, самите пророци много често са импотентни и говорят с тънки женски гласове. За Симич впрочем това твърдение е валидно само отчасти. Вярно, гласът му е тънък, но всичко останало, както съм чувал, си му е наред — и именно това, доколкото противоречи на концепцията ми, ми пречеше да го призная за истински пророк.

Младоженецът

Разказвам за събитията, чийто свидетел съм бил, така непоследователно, понеже в резултат на всичко, което се случи с мен, изгубих вътрешното си усещане за разлика между минало и бъдеще.

Когато Симич се прочу, всички го признаха веднага и поголовно. Да се говори за него можеше само с най-възвишен тон, без да се допуска и най-малката критика. А пък когато се ожени за Жанета, тя изобщо не понасяше някой да каже дори че някоя отделна фраза или отделен ред на Симич не му е харесал. Всичко, което правеше Симич, беше дотолкова безусловно забележително, че дори определението „гениално“ изглеждаше недостатъчно.

Тя впрочем не го оцени веднага. Помня периода, когато той не само ме смая, но дори ме потресе с това, че хлътна по нея от пръв поглед и веднага реши да я съблазни със своя „ПА“ — лично й го донесе в канцеларска папка с кафеникави връзки, за да го прочете.

Жанета вече не помни тия неща, но тогава се отнесе към „ПА“ много сурово.

— Кажи ми — питаше ме — защо пише толкова дълго и защо героите му са все безкрили, безгръбначни и духовно нищи? Към какво ни зоват, към какво ни водят? Защо изобразява целия ни живот само с черни краски? Не може ли да намери в него поне нещичко положително? Всички знаят, разбира се, че имаше отделни грешки и злоупотреби и партията го каза направо и открито. Но в края на краищата колко може да се пише за едно и също? Ами не всичко беше лошо все пак. Колко нови градове построихме, колко заводи, колко електростанции…

Подобни речи бях слушал от устата на Жанета много преди този разговор. Вярно, преди тя ги изричаше по-уверено. А сега у нея се бяха появили някакви съмнения в правотата на „нашето дело“. Незабелязано за самата себе си тя се отдалечаваше от едните идеали, но още не беше стигнала при другите.

Много добре си спомням как веднъж минавах покрай Строминка, нямах две копейки за телефон и реших да се отбия при Зилберович, без да се обаждам предварително.

Качих се на четвъртия етаж и пред вратата на Зилберович почти се сблъсках с един човек — целият в бяло и ленено: ленени панталони, ленено сако, ленени обувки, намазани с паста за зъби, и шапка от началото на трийсетте години (откъде ли я беше изровил?) — и тя бяла и ленена.

— Добър ден, Сим Симич! — поздравих го.

Той ме погледна някак странно, все едно не ме позна, и без да отговори нищо, бавно, като сляп, заслиза по стълбището.

Отвори ми Клеопатра Казимировна. Беше ужасно развълнувана и шепнешком ми каза, че само преди минута „онова чучело“ направило на Неточка (така наричаше дъщеря си) предложение.

— Що за нахалство! — възмути се тя. — Няма никакво положение, пък и на тези години…

Колкото до годините, тогава Сим Симич беше само на четирийсет и четири, но изглеждаше много по-възрастен.

Клеопатра Казимировна ми каза, че Лео скоро щял да се прибере, а Неточка си била в стаята. И отиде в кухнята. Жанета, с басмен пеньоар, седеше на перваза и гледаше улицата (сигурно искаше да види как той излиза от входа).

На кръглата маса насред стаята имаше неотворена бутилка алжирско вино и комплект за маникюр — кутийката беше от червен плюш.

Обикновено Жанета не говореше много с мен, но сега изведнъж се разприказва и ми разказа подробно как Симич дошъл, как очевидно бил развълнуван, как седнал да пие чай и все се бавел да си тръгне и как накрая станал и най-старомодно и предложил ръката и сърцето си. А когато тя отхвърлила предложението му, се ядосал и й казал, че горчиво ще съжалява за решението си, защото скоро той щял да се прочуе в цял свят.

— Представяш ли си — каза ми развълнувано, възмутено и някак странно неуверено. — Щял да се прочуе в цял свят! Представяш ли си?

— Представям си — казах.

— Защо? — учуди се тя. — На света има десетки, стотици хиляди писатели и всеки се надява да се прочуе в цял свят.

— Така е — казах. — Всеки се надява. Но някои от тях все пак не се надяват напразно. Нали прочете какво е написал — че само един от двеста милиона сперматозоида става човек.

— И мислиш, че Симич е този един? — попита тя с насмешка, зад която се криеше съмнение.

— Той е много упорит — отговорих уклончиво.

— Той е луд — каза тя. — Знаеш ли какви ми ги надрънка? Че бил едва ли не от царски произход. Той? Тоя счетоводител с тъпата шапка!

Мисля, че отдавна е забравила тези си думи; а пък аз никога не бих се осмелил да й ги напомня.

Имате ли айдентификейшън?

Пътувахме по местното шосе № 4, като стриктно спазвахме инструкциите: отпред синият шевролет със зацапани с кал номера, отзад аз с взетата под наем тойота. Както ми беше наредено, се стараех да спазвам дистанция, да не се приближавам много до шевролета, но и да не го изпускам от очи.

Мислех си къде ли гледа канадската полиция и защо не й прави впечатление, че номерата са кални, след като, ако се съдеше по повехналата трева, в околностите на Торонто отдавна не беше валяло. И, разбира се, мислех за Симич, за странните му чудачества и навици и за цялата тази идиотска игра на шпиони, в която трябва да пускаш перденцата и да цапаш номерата.

„На Джо Неуловимия ще ми се прави“ — помислих, понеже се сетих за вица за каубоя, дето бил неуловим, понеже никой изобщо не мислел да го гони.

Шофьорът на колата пред мен си знаеше работата. Поддържаше една и съща скорост, не правеше резки маневри и достатъчно навреме даваше мигач.

След едно градче, май се казваше Лорънсвил, започваше голяма борова гора, оградена с желязна мрежа. Карахме покрай мрежата няколко километра и после шофьорът на шевролета даде десен мигач.

Входът за гората правеше впечатление само с това, че беше почти незабележим. Но в самото му начало на оградата беше закачена голяма бяла табела със следния текст:

ATTENTION!!!

PRIVATE PROPERTY!

TRESPASSING STRICTLY PROHIBITED!

VIOLATORS WILL BE PROSECUTED!²

Очевидно това предупреждение не се отнасяше за шофьора на шевролета.

След още няколко километра сух, посипан с чакъл път най-после спряхме пред зелена желязна врата — от двете й страни в гората се точеше също такава зелена желязна ограда. По-точно спрях само аз с тойотата. Пред шевролета вратата се отвори, а пред мен успя да се затвори.

Естествено се позачудих, но реших да не проявявам нетърпение и почнах да оглеждам вратата. Над нея имаше широка извита като арка ламарина и на тази ламарина с големи руски букви пишеше:

ОТРАДНОЕ

Бях чувал, че Симич е нарекъл имението си така. Още не си бях допушил цигарата, когато вратата пак се отвори и вкарах колата. Но пак спрях. Защото зад вратата имаше бариера и шарена караулка, от която излязоха двама кубански казаци — единият бял, другият негър, и двамата с дълги мустаци и дълги шашки на кръста.

При по-внимателен оглед белият се оказа Зилберович.

— Браво бе! — казах му. — Какъв е тоя маскарад?

— Имате ли айдентификейшън? — попита той, без да показва никакви признаци, че ме познава.

— Нà ти айдентификейшън — казах и му тикнах под носа среден пръст.

Негърът хвана шашката си, а Зилберович се намръщи.

— Трябва да покажете някакъв айдентификейшън.

През това време негърът отвори багажника на колата ми, но като видя там само резервната гума, бързо го затвори.

— Виж какво, Лео — казах сърдито на Зилберович. — Заради тебе съм на път цели шестнайсет часа, разкарай се с идиотските си шеги.

— Покажете айдентификейшън — настойчиво потрети Лео и хвърли поглед към негъра, който се беше приближил и ме гледаше не особено доброжелателно.

— Добре де — предадох се. — Щом толкова настояваш да играеш тая странна игра, нà ти документ. — И му дадох шофьорската си книжка, отворена, разбира се.

Тоя я проучи внимателно. Като на пропуска на свръхсекретно учреждение. Няколко пъти ме свери със снимката и снимката с мен. И чак след това разпери ръце за прегръдка.

— Добре дошъл, приятелю!

— Майната ти! — викнах, дръпнах си книжката и го блъснах настрани.

— Добре де, стига си се сърдил — каза той и ме затупа по гърба. — Знаеш, че КГБ преследва Симич, а кагебейците могат да гримират всеки така, че да прилича на всеки. Хайде с мен. Да влезем да поседнем, от път идваш. Ей, Том! — обърна се той към черния казак на английски. — Паркирай колата му до конюшнята.

В имението

Имението по нещо приличаше хем на Творческия дом на писателите в Малеевка, хем на правителствената почивна станция в Барвиха, където веднъж попаднах по случайност.

Дълга триетажна сграда с висок полукръгъл вход с колони. Пред входа — доста голям, настлан с червени тухли площад; от него във всички посоки тръгваха асфалтирани алеи, покрай които бяха засадени брезички. Вляво от сградата имаше две спретнати къщички с мънички прозорци, отдясно — черквица с три скромни вити кубенца; имаше и още някакви постройки, по-далече. А още по-далече под лъчите на залязващото слънце проблясваше езеро.

На площада имаше нашарен стълб и на него шперплатова табела, на която пишеше СССР.

— Какво значи Си-Си-Си-Пи? — попитах Зилберович.

— Какво Си-Си-Си-Пи? — не ме разбра той.

— Ами това, дето го пише на стълба.

— А, това ли? — Зилберович се засмя. — Ей това емигрантите — все на английски да четете. Това не е на английски, приятелю, на руски е. Ес-Ес-Ес-Ер.

— Да не сте го отмъкнали от съветската граница?

— А, не. Том го направи. Спокойно, всичко ще разбереш.

Някакво същество от женски пол в много изрязан отгоре и отдолу червен сарафан стоеше с гръб към нас и поливаше леха хризантеми с маркуч. Никога не бях виждал по-безобразна фигура — състоеше се най-вече от огромен задник, а всичко останало като че ли израстваше от него съвсем случайно.

Зилберович ме остави, промъкна се до този задник и се впи в него с две ръце.

— Олеле! — писна собственичката на задника и се обърна. Беше млада жена със селско лице, цялото в лунички. — А, вий ли сте, господарю — каза и се усмихна доста глупаво. — За вас все майтап, ама после Том мене пита отдека са ми синките.

— Ми ти ела и ще ти ги напудрим — засмя се Зилберович, пошляпна я дружелюбно и ми каза: — Това е Степанида. Стеша. Жената на Том. Той не можа да устои пред това произведение. — И пак пошляпна произведението.

— Ма то вие мъжете, господарю, все за това мислите — каза Стеша все така усмихната. — Нищичко друго не гледате на жените.

Продължихме и казах на Лео, че като гледам, едновремешното му отношение към половия въпрос май се е променило.

— А, не — смути се Лео. — Не се е променило. Обаче тук, разбираш ли, живеем уединено, скучно е и понякога на човек му се ще да се повесели.

— Ами Том какво казва?

— Нищо не казва — безгрижно отвърна Лео. — Том е човек с широка душа.

Приближихме входа и оттам излетя още едно същество и се хвърли на гърдите ми. Беше доста огромна овчарка. Вече се канех да се простя с живота си, когато усетих, че ме ближе по носа.

— Плурчо! — викна Зилберович и дръпна кучето от мен. — Голяма гад си, мръснико! Какво куче си ти бе? С право те кръсти Плуралист тебе Сим Симич.

— Плуралист ли? — попитах зачудено.

— Ами да — каза Зилберович. — Ближе всички навсякъде. Истински плуралист. Е, за да не го обиждаме, му казваме Плурчо.

След Плурчо на стълбите излезе руска красавица с червен копринен сарафан, батистена забрадка, сахтиянени чепички и с дебела светлоруса плитка, грижливо увита на главата.

— Скъп гост ни пратил Господ! — каза тя и лъчезарно ми се усмихна.

Това беше Жанета.

Тя изтича надолу по стълбите и както е прието сред уважаващите руските обичаи чужденци, се разцелувахме три пъти.

— Изобщо не си се променила — казах й.

— Нямам време да се променям — отговори тя. — Тук всички работим по шестнайсет часа на ден. Ти обаче си побелял и си надебелял.

— Да — признах печално. — Което си е право, право си е.

— Е, заповядай на трапезата да хапнем каквото Бог дал.

Качихме се по стълбите и влязохме в просторен вестибюл с колони. Направо имаше широка, покрита с килим стълба, която водеше към каче с фикус, отдясно имаше двойна стъклена врата с някакви шарени завески отвътре, над вратата висеше разпятие.

Жанета се прекръсти. Зилберович си свали кубанката и също се прекръсти. Учудих се, като видях, че е съвсем плешив.

— Защо не се кръстиш пред разпятието? — погледна ме накриво Жанета. — Да не си войнстващ безбожник?

— Не — казах. — Не съм войнстващ, а лекомислен.

В трапезарията попаднах в обятията на Клеопатра Казимировна; също като мен и тя беше доста понапълняла през тези години. Беше с тъмнозелена рокля, малко по-светла престилка и бяло боне.

Лео си закачи шашката на една кука до вратата.

Седнахме в ъгъла на незастланата, голяма, за дванайсет души дъбова маса. Столовете също бяха от дъб.

Клеопатра Казимировна веднага донесе от кухнята котленце шчи, а Жанета раздаде дървени гаванки и лъжици. После ме попита:

— Какво ще пиеш? Квас или компот?

— Друго нещо няма ли? — попитах нащрек.

Зилберович ме настъпи по крака и ми намигна.

— Алкохол в този дом няма — сухо каза Жанета.

— Е, вие може и да нямате — казах. — Но аз си имам.

И се наведох към куфарчето си, където беше купената още на франхфуртското летище немска водка „Горбачов“.

— В този дом не се пие алкохол — спря ме Жанета.

„О, Господи!“ — помислих с униние, но не възразих. Зилберович ме бутна с коляно. Разбрах го и поисках квас — отдавна бях забравил вкуса му.

За мое учудване шчите бяха абсолютно безсолни и почнах да оглеждам масата.

— Какво ти трябва? — попита Жанета.

— Сол.

— Не употребяваме сол, понеже Сим Симич има диабет и е на безсолна диета.

— Ах, да! — казах разочаровано. — Забравих. Аз пък, да ви кажа, съм на солена диета.

— Да де — засмя се добродушно Жанета. — Солена и алкохолна.

— Точно така — потвърдих. — И освен на тях, на тютюнева.

— Между другото — забеляза тя — в дома не се пуши.

— Няма нищо — успокоих я. — Сега е топло, мога да пуша и навън.

След шчите ядохме булгурена каша с мляко; в нея липсата на сол се усещаше по-слабо.

Клеопатра Казимировна подробно ме разпитваше за живота в Германия, за жената и децата, как сме, що сме. Обясних й: синът учи в реалшуле, дъщерята в гимназията, аз работя, жена ми ми помага и ходи на пазар.

— Научила се е да кара кола ли? — попита Клеопатра Казимировна.

Казах, че не, не се е научила, кара колело.

— Колело? — обади се Жанета. — Ама това е много неудобно. Вятърът може да ти вдигне роклята, може и между спиците да я вкара.

Уверих я, че жена ми не я грози такава опасност, понеже кара по джинси.

— Джинси? — смая се Жанета. — Ти й разрешаваш да носи джинси?

— Че тя не ми иска разрешение — казах. — А и не виждам нищо лошо в джинсите.

— Неточка стана много строга напоследък — забеляза Клеопатра Казимировна с нещо средно между гордост и извинение.

— Да, строга съм — твърдо каза Жанета. — Жената трябва да носи дрехите, които й е предписал Бог.

На което отбелязах, че според сведенията, с които разполагам, Бог е сътворил жената гола, а колкото до джинсите, сега ги носят всички, и мъже, и жени, и хермафродити.

Понечих да кажа още нещо по този повод, но Зилберович така ме настъпи, че почти изпищях, смених темата и деликатно попитах защо го няма стопанина.

— Той вече вечеря — каза Лео.

— Но ще дойде ли, или аз да ида при него?

Жанета и майка й се спогледаха, а Лео се засмя.

— Сим Симич — каза Жанета — след вечеря не се занимава с работа.

— Обаче — казах със сдържано недоволство — аз не съм дошъл по моя работа.

— След вечеря той не се занимава с никаква работа — повтори Жанета. — Нито с чужда, нито със своя.

— Да, приятелю — потвърди Зилберович. — Сега той изобщо не може да те приеме. Сега учи наизуст речника на Дал, а след това ще слуша Бах, преди лягане винаги слуша Бах, без Бах не може да заспи.

Отместих кашата, станах и казах:

— Ще ме прощавате, обаче… И вие на първо място, Клеопатра Казимировна, и ти, Жанета, но просто не разбирам що за отношение е това. Аз не съм ви се натрапил на гости. Нямам време. Предстои ми далечно и може би дори много опасно пътешествие. Дойдох само защото Лео много настояваше. Не съм спал цяла нощ, пътувам дотук шестнайсет часа с прехвърляния…

— Успокой се де, успокой се. — Зилберович ме хвана за ръката и ме задърпа да седна. — Добре де, пътувал си, уморен си. Ще си починеш. Докато Нетка ти постеле, ние с теб ще си поприказваме… — И пак ми намигна и хвърли поглед към куфарчето ми. — После ще си легнеш, ще се наспиш и утре заран всичко ще е наред.

Отнякъде отгоре се лееше тиха мелодия. И нали съм си познавач, веднага познах „Добре темперирано пиано“.

На бял кон

Проклетият му Зилберович! Не му ли стигна „Горбачов“, дето го донесох, та донесе и 0,75 бърбън и заяви, че според американците бърбънът бил най-добрата напитка на света. Те обаче тази най-добра напитка я разреждат с много сода, а ние я пихме направо и замезвахме с кисели краставички.

Разбира се, глупаво и дори кощунствено е да се разрежда такава напитка, но да се смесва с водка май също не си струваше.

Успях да си отлепя очите и се огледах.

Лежах на дървен нар с твърд дюшек. В някакво странно помещение — нещо средно между затворническа и монашеска килия. В единия ъгъл имаше иконостас, в другия — леген и селска градинска мивка (дали не беше същата, отпреди над двайсет години, която бях виждал в мазето на Симич?). Малкото прозорче беше под самия таван и през него нахлуваха някакви гадни звуци. Някакъв мръсник биеше барабан и надуваше тръба. Що за нахалство, моля ви се! Че може ли толкова рано…

Погледнах си часовника и се вцепених. Дванайсет без двайсет, а аз още да спя. И то в дом, в който стопанинът и всичките му помощници работят от тъмно до тъмно.

Господи, защо пих толкова? Защо не мога и аз като хората, като американците например, да си налея съвсем мъничко, да налея и сода и да поведа спокоен, кротък, уравновесен разговор например за Данте или за данъците?

Впрочем и нашият разговор беше посвоему интересен. Отначало Лео се правеше на важен и тайнствен, но после, като се напорка, се изпусна за някои неща от тукашния живот.

Живеели много затворено. Симич ежедневно пишел по двайсет и четири страници. Понякога работел в кабинета си, понякога, докато се разхождал из имението. Та докато се разхождал, пишел вървешком в бележника си. Щом свършел поредния лист, го хвърлял, без да гледа къде, а Клеопатра Казимировна и Жанета веднага го прибирали и го подреждали при другите. Ще изпреваря малко нещата и ще ви кажа, че впоследствие видях как става това. Симич се разхожда с тефтера, а жена му и тъща му кротко го следват по петите. Щом той хвърли поредния лист, те го хващат, веднага го прочитат и Жанета незабавно оценява написаното по еднобалната система: „Гениално!“. Шепне, за да не пречи на Симич.

Навремето по същия начин оценяваше Ленин. Като бяхме още в университета, веднъж ми даде една негова брошурка (май беше „Държавата и революцията“), та там на полетата беше написала „гениално“ почти срещу всеки ред.

И все пак не си струва да смесва човек водка с бърбън. Главата ме цепеше, дори ме споходиха мисли, че е време да се откажа от пиянството. Дори се заклех, че ще се откажа. Само да пийна едно срещу махмурлука — и веднага се отказвам.

Барабанът все биеше и тръбата ручеше, пречеха ми да се съсредоточа.

Стъпих на столчето и се надигнах до прозорчето. Погледнах и не повярвах на очите си. На площада пред къщата, точно под шарения стълб с табелата „СССР“ стоеше съветски войник в пълна униформа и с автомат на рамо. Отчаяно тръснах глава. Какво ставаше? Дали съветските войски бяха нахлули в Канада, или вече почваше делирът?

Погледнах малко по-встрани и видях негъра Том със саксофон и Степанида с барабан, по-голям и от задника й. Предположих, че досега не са свирели, а само са настройвали инструментите.

После се появиха две руски красавици с пъстри сарафани и забрадки. Едната носеше погача, а другата чинийка със солница.

После… Не разбрах точно как стана. Отначало май се чу звън на камбана, после Том затръби нещо бравурно, а Степанида удари барабана. И в същия момент на алеята откъм далечните постройки се появи чуден конник в бели одежди и на бял кон.

Саксофонът пееше, барабанът биеше, песът се дърпаше на синджира си пред стълбището и лаеше. Конят се дърпаше напред, хапеше мундщука и тръскаше глава, конникът го сдържаше и се приближаваше бавно, но неумолимо като съдбата.

Както вече казах, беше целият в бяло. Бяла наметка, бяла камизола, бели панталони, бели ботуши, бяла брада, а на кръста — дълъг меч в бяла ножница.

Отворих прозорчето докрай и си подадох главата, та по-добре да виждам и чувам. Вгледах се внимателно и видях, че конникът е Сим Симич. Лицето му беше одухотворено и строго.

Симич се приближи до часовия. Саксофонът и барабанът млъкнаха. Симич изведнъж посегна, замахна — и над него в слънчевите лъчи блесна дълъг тесен меч. Изглежда, щеше да отсече главата на нещастния войник.

Замижах. Когато отново отворих очи, видях, че войникът е вдигнал ръце и е хвърлил автомата. Но Симич още държеше меча над главата му.

— Отговори! — чух звънък глас. — Защо служеше на ламтежническата власт? Отговори срещу кого беше вдигнал оръжие?

— Прости, господарю — отговори войникът с гласа на Зилберович. — Не по своя воля служих, сатанинските ламтежници ме принудиха.

— Кълнеш ли се занапред да служиш само на мен и храбро да се сражаваш с ламтежниците комунисти и следовниците им плуралисти?

— Тъй вярно, господарю, вричам се да ти служа срещу всичките ти врази и да бдя над границите руски, та никой ненавистен омразник да не ги премине.

— Целувай меча! — заповяда господарят.

Зилберович коленичи и целуна отпуснатия меч, а Симич мина въображаемата линия на границата, след което двете хубавици (вече нямах съмнения, това бяха Жанета и Клеопатра Казимировна) му поднесоха хляб и сол.

Симич топна залък, поднесе на девиците ръка за целувка, пришпори коня и бързо се отдалечи по една от страничните алеи.

С това церемонията очевидно свърши и всички участници се пръснаха.

Докато си обувах гащите, дойде Зилберович, още с униформата и пак с автомата.

— Много спиш — каза ми с укор. — Дори репетицията не видя.

— Видях я — отговорих. — Всичко видях. Само че не разбрах какво означава.

— Как така да не си разбрал? — каза Зилберович. — Че какво толкова има за разбиране? Симич тренира.

— Да не се надява да се върне на бял кон? — попитах с насмешка.

— Надява се, приятелю. Разбира се, че се надява.

— Ама това е смешно дори да си го помисли човек.

— Виждаш ли, приятелю — като внимателно подбираше думите си, каза Зилберович. — Навремето ти видя Симич в мазето, беден и гладен, с цяла ракла, натъпкана с никому ненужни канари. Тогава плановете му също ти се сториха смешни. А сега виждаш, че правият е бил той, а не ти. Защо тогава да не предположиш, че той и сега вижда по-надалече от тебе? Гениите винаги виждат онова, което не ни е дадено да видим на нас, обикновените смъртни. На нас ни е дадено единствено да им се доверяваме или да не им са доверяваме.

Признавам, че думите му почти не ме засегнаха. Едновремешното му високо мнение за мен отдавна се бе стопило. Той издигаше Симич до облаците, а мен ме поставяше на едно равнище със себе си, дори малко по-ниско. Защото все пак служеше на гений, а аз си бях самосиндикален. Но понеже знаех, че е празноглавец, не му се разсърдих. Погледнах си часовника и попитах Зилберович как мисли, дали ще има билети за полета в шест направо на летището, или трябва да се обадя да си резервирам?

Зилберович ме погледна смаяно, а може би смутено (така и не разбрах точно как) и каза, че днес просто няма как да замина.

— Защо? — попитах.

— Защото Симич още не е говорил с теб.

— Е, имаме още предостатъчно време.

— Ти може и да имаш достатъчно време — каза Зилберович. — Но той няма. Той искаше да те приеме на закуска, обаче ти спеше. А неговото време е разпределено до минутка. В седем става. Половин час тича около езерото, десет минути — душ, петнайсет минути — молитва, двайсет минути — закуска. В осем и петнайсет сяда да пише. В дванайсет без четвърт вече е на Глагол…

— Какво, какво?

— Глагол. Конят. Точно в дванайсет е репетицията за влизането в Русия. После пак работа до два. От два до два и половина обядва.

— Идеално — възкликнах. — Да ме приеме на обяд.

— Не може — въздъхна Зилберович. — На обяд преглежда газетата.

— Каква газета бе?

— Вестника — малко ядосано каза Лео. — Нали го знаеш, че си пада по старите думи.

— Но след обяда все има свободно време, нали?

— След обяда четирийсет минути се занимава със Степанида, учат руски, после половин час спи, защото трябва да си възстанови силите.

— Ами след като се наспи тогава.

— След това има пак малко гимнастика, душ, чай и работа до седем. След това е вечерята.

— Пак с газета?

— Не, с далекообразопоказвателя.

— Ясно — казах. — Гледа си телевизия за кеф. А аз да го чакам, така ли?

— Ама моля ти се! — Зилберович размаха ръце. — Какъв кеф?! Той гледа само половин час. Само новините. После пак работи до десет и половина.

— Да ме приеме след десет и половина тогава. И ще мога да си замина утре сутринта.

— От десет и половина до единайсет и половина чете речника на Дал, после му остава половин час за Бах и си ляга. Не се вълнувай толкова, приятелю. Утре сто на сто ще те приеме. Просто гледай да станеш за закуска.

— Ама големи нахалници сте! — изръмжах ядосано.

— Защо?

— Е, няма да говоря за всички, обаче ти си абсолютен нахалник, а пък твоя Симич — три пъти по-голям. Не стига, че ме накара да дойда от другия край на света, ами и ще ми се прави на не знам какво си. Имал режим, време нямал. Че и аз нямам време.

— Така е — оживи се Зилберович. — Твоето време обаче ти трябва само на тебе, а неговото е нужно на цялото човечество.

Тук вече съвсем побеснях. Между другото не мога да понасям, като ми говорят за народа и за човечеството. И казах на Зилберович, че щом Симич е нужен на човечеството, да си общува пряко с него. А аз веднага тръгвам за летището. И че между другото се надявам, че всичките ми транспортни разходи ще бъдат възстановени.

— За това няма какво да се безпокоиш, приятелю, той всичко разбира и ще плати. Но недей да правиш глупости. Ако си заминеш, той така ще се ядоса, направо не можеш да си представиш.

В края на краищата ме уговори и останах.

Следобед със Зилберович ходихме за гъби, после се къпахме в истинска руска баня с парилня и дървени тасчета. Като влязохме в предбанника, видях в ъгъла десетина брезови метлички, избрах си една и попитах Зилберович да взема ли и за него, или едната ще ни стигне да се нашибаме и двамата.

— Аз не ща — Лео се усмихна малко странно. — Вече съм нашибан.

Не разбрах шегува ли се, що ли, но когато се съблече, видях, че кльощавият му гръб е целият на малиновочервени резки.

— Какво ти е? — попитах изумено.

— Абе Том — беззлобно каза Лео. — Не си знае силата.

— Не разбирам. Бихте ли се?

— Не — печално се усмихна Лео. — Не сме се били. Той ме би. С пръчки.

— Как така? — смаях се. — Как така ще те бие с пръчки? Как си позволява такова нещо?

— Е, той не е виновен. Симич ме наказа с петдесет удара.

Тъкмо си бях събул лявата обувка и замръзнах с нея в ръка.

— Да — каза Зилберович някак предизвикателно. — Симич въведе телесни наказания. Но аз сам съм си виновен. Той ми нареди да отида до пощата да изпратя един ръкопис на издателя му. А аз се отбих в едно ресторантче, пийнах му и забравих ръкописа. Пред пощата си спомних за какво съм тръгнал, върнах се, обаче ръкописа вече го нямаше.

— Ама той в един-единствен екземпляр ли беше?

— Ха! — каза Зилберович. — Ако беше в един екземпляр, направо щеше да ме убие.

Стъписан от всичко това, мълчах. А после треснах с обувката по лейката.

— Лео! — казах. — Не мога да повярвам в тия идиотщини! Това е варварство! Не мога да си представя как в наши дни, в една свободна страна може да бият един умен, фин, мислещ човек като теб в конюшнята като някой крепостен. Ами че това не е само физическа болка, това е обида за човешкото достойнство. И ти дори не възрази, така ли?

— Възразих аз, и още как! — развълнувано каза Лео. — На колене стоях пред него. Умолявах го: „Симич, казвам му, това е за пръв и последен път. Кълна се в честта си, никога няма да се повтори.“

— И той? — попитах. — Не се ли смили? Не му ли трепна сърцето?

— Ха, ще му трепне — каза Зилберович и избърса сълзата от лявото си око.

Толкова бях развълнуван, че скочих и почнах да тичам насам-натам с обувката в ръка.

— Лео! — казах. — Това не може да продължава така. Трябва да туриш точка. Незабавно. Не бива да позволяваш на никого да се държи с теб като с безсловесно добиче. Виж какво, приятелю, обличаме се и тръгваме. — Седнах на пейката и почнах да си обувам обувката.

— Къде? — не ме разбра Лео.

— Към летището. И оттам — в Мюнхен. Не се притеснявай за пари, пари имам. Ще те закарам в Мюнхен, ще те уредя в радио „Свобода“, ще плямпаш срещу Съветския съюз и никой няма да посмее да те бие.

Лео ме погледна и се усмихна тъжно.

— Не, приятелю, никаква „Свобода“! Моят дълг е да съм тук. Разбираш ли, Симич е доста своенравен човек, но нали знаеш, всички гении си имат странности и всички ние трябва търпеливо да се съобразяваме с тях. Знам, знам — забърза той, за да ме спре да възразя. — Не ти харесва, че казвам „всички ние“, защото те слагам на едно равнище с мен. Но аз не те слагам. Аз разбирам, че имаш някакъв талант. Но и ти трябва да разбереш, че между таланта и гения има пропаст. Не току-така цяла Русия се прекланя пред него.

— Цяла Русия? Да се прекланя? — казах. — Ха-ха-ха! Че в Русия отдавна са го забравили.

Лео ме погледна внимателно и поклати глава.

— Не, приятелю, грешиш. Не само че не са го забравили, а дори напротив, влиянието му върху хорските умове расте с всеки ден. И книгите му не само се четат. Има тайни групи, в които ги изучават. Той има привърженици не само сред интелигенцията, но и сред работниците. И в партията, и в КГБ, и в Генералния щаб. Ако искаш да знаеш — Лео погледна към вратата и зашепна в ухото ми, — миналата седмица дойде…

И вече със съвсем едва чут шепот ми каза името на един наскоро посетил Америка член на Политбюро.

— Е, лъжеш! — казах.

— Да пукна, ако лъжа! — Лео се облещи.

На следващата сутрин станах рано. Пред сградата бяха спрели две коли с вашингтонски номера. Едната беше лека кола, а другата бус с надпис „AMERICAN TELEVISION NEWS“. Някакви хора размотаваха кабели и вкарваха апаратура в къщата. Само един стоеше, без да прави нищо, и пушеше пура.

— Джон? — учудих се. — Вие ли сте? Какво правите тук? И за телевизията ли работите?

— О, да — каза Джон. — Работя за всички. А вие какво прави тук? Мислех, че вие вече много, много далече. Ако сте намислил отказвате се, плаща много-много голям неустойка.

— Не се безпокойте — казах му. — Имам още цяла седмица до заминаването.

— Не се безпокоявам. — Джон се усмихна. — Знам, че купили билет. Аз не дошъл за вас, а за малък интервю от господин Карнавалов.

След тези думи влезе в къщата да ръководи подреждането на техниката, а аз реших да се разходя край езерото.

Тук срещнах тичащия за здраве Симич — той ми кимна, без да спира, все едно всеки ден се срещаме на тази алея.

Когато се прибрах за закуска, около масата под ръководството на Джон се суетеше целият отбор оператори, осветители и звукотехници.

На масата се бяха събрали всички домочадци: Клеопатра Казимировна, Жанета, Зилберович, Том и Степанида. Всички изглеждаха развълнувани, а при появата ми дори като че ли се смутиха, но скоро всичко стана ясно.

Въпросът беше, както много учтиво ми каза Жанета, че ей сега щели да снимат Сим Симич в характерна домашна обстановка, на закуска, сред най-близките му, и понеже не съм се числял сред най-близките, ще бъда ли така любезен да си закуся в стаята?

Обидих се и понечих да си тръгна. В края на краищата какво чаках? Да ми платят пътуването ли? Достатъчно бях обезпечен, за да не завися от такава жалка сума.

И вече вървях към вратата, но точно тогава тя се отвори и първо на една количка вкараха Джон — нагъзен, със сини джинси, лепнал очи до камерата, — а след Джон се появи и самият Сим Симич по анцуг. Вървеше бързо, все едно не вижда никакви камери, а вървешком мисли великите си мисли.

Когато стигна до масата обаче, тутакси се преобрази и почна да се държи като истински кавалер: целуна жена си, после целуна ръка на Клеопатра Казимировна, ръкува се със Степанида, потупа Том по рамото, кимна на Зилберович, а на мен каза:

— А, да, виждали сме се.

После седна на мястото на стопанина, предложи всички да се помолят на Бога и зави с тънък глас: „Господи, иже еси на небеси…“

— Окей, окей — прекъсна го Джон, — стига толкова, без това превеждаме нали английски. Сега вие малко яде и говори. И ако може — малко усмивка.

— Никакви усмивки — сърдито каза Симич. — Светът загива. Западът предава на ламтежниците комунисти страна след страна, железните челюсти на комунизма вече са опрели в гърлото ни и скоро ще ни изтръгнат гръкляна, а вие игра си играете. Вие живеете прекалено благополучно, вие сте се изнежили, вие не разбирате, че за свободата човек трябва да се бори, да се жертва.

— И как точно да се борим? — възпитано попита Джон.

— На първо място трябва да се откажете от всичко ненужно. Всеки трябва да има само това, което му е крайно необходимо. Ето, вижте мен. Аз съм световноизвестен писател, но живея скромно. Имам само този дом, две къщички за гости, баня, конюшня и една мъничка пърквица.

— А езерото в имението ваше ли е?

— Да, имам и едно малко скромно езерце.

— Мистър Карнавалов, кой според вас е най-добрият писател на света в момента?

— А вие не знаете ли?

— Досещам се, но бих искал да отговорите вие.

— Виждате ли — каза Симич, като помисли малко. — Ако ви кажа, че най-добрият писател на света съм аз, ще е нескромно. А ако ви кажа, че не съм аз, няма да е вярно.

— Мистър Карнавалов, всички знаят, че имате милиони читатели. Но има и хора, които не четат книгите ви…

— Въпросът не е в това, че не ги четат, а че не ги дочитат докрай. — Симич се навъси. — И че някои, без да са ги дочели, ги хулят.

— Но има и хора, които ги дочитат, но не споделят идеите ви.

— Глупости! — нервно възкликна Симич и тропна с вилицата по масата. — Глупости и простотии. Какво значи дали споделяли, или не споделяли? За да споделя идеите ми, човек трябва да има малко повече мозък от една патка. Мозъците на ламтежниците комунисти са задръстени от идеология, а пък плуралистите изобщо нямат мозък. И едните, и другите не разбират, че аз казвам истината и само истината и че провиждам на много десетилетия напред. Вземете него например. — Симич ме посочи с пръст. — И той се води нещо като писател. Но не вижда нищо след днешния ден. И вместо да седне и да работи, заминава не знам къде си, в така нареченото бъдеще. Иска да разбере какво ще стане след шейсет години. А аз не искам да ходя никъде. Аз знам какво ще стане.

— Много интересно! — възкликна Джон. — Много интересно! И какво ще стане?

Симич се навъси, отмести гаванката и почна да изтърсва трохите от брадата си.

— Ако светът не възприеме това, което казвам — почна той, втренчен право в камерата, — нищо хубаво няма да стане. Нито тогава, нито после. Ламтежниците ще погълнат и целия свят, и самите себе си. И всичко ще бъде завладяно от китайците.

— Ами ако светът все пак се вслуша във вас?

— О, тогава… — Симич живна и въпреки принципите си дори се усмихна. — Тогава всичко ще е прекрасно. Тогава ще се почне всеобщото изцеление — и ще почне отпървом в Русия.

— Как виждате Русия на бъдещето? Надявате ли се, че там ще възтържествува демократичното управление?

— В никакъв случай! — разгорещено възрази Симич. — Вашата прехвалена демокрация не е за нас, русите. Всеки глупак да може да изказва мнението си и да обяснява на властите какво трябва или не трябва да направят — това не е за нас. На нас ни трябва един управник, който да има неоспорим авторитет и съвсем ясно да знае накъде да вървим и защо.

— Мислите ли, че има такива управници?

— Може и да няма, но ще има — каза многозначително Симич и се спогледа с Жанета.

— Много извинявам — каза Джон, след като помисли. — Конкретно някой имате предвид, или това само теория?

— Ох, по дяволите! — кипна Симич, плесна се по коляното, стана и нервно закрачи покрай масата. — Виждате ли, ако ви кажа какво мисля, веднага ще се надигне ужасен вой, плуралистите от цял свят ще се нахвърлят върху мен като озверели псета. Ще кажат: Карнавалов иска да стане цар. А аз не искам да съм цар. Аз съм творец. Мисля творчески. Мисля с образи. Взимам един образ, обмислям го и го претворявам на хартия. Ясно ли ви е?

— О, да — неуверено отговори Джон. — По принцип ми е ясно.

— Значи така. Не искам да ставам цар. Не съм приключил още с творческите си задачи. Но понякога историческите условия се подреждат така, че човек е принуден да поеме дълга, който му вменява Господ. И ако на света няма друг подходящ човек, човек се съгласява.

— Ако ви възложат този дълг, няма ли да откажете?

— Бих отказал, ако има поне един човек, на когото да се има доверие. Но няма никого. Само нищожества. И ако Господ възжелае да напише една страница от историята с ей тази ръка — Симич вдигна високо вилицата, — тогава, е…

И не довърши, и лицето му стана тъжно: очевидно се беше усъмнил, че Господ ще избере именно неговата ръка.

— Е, стига толкова — каза той смирено, но веднага впрочем заговори повелително: — Каквото е писано, ще стане, а сега закуската свърши, време е за работа.

Джон го попита може ли да го снима, докато работи, и Симич, каза, че щял да си работи, а те да го снимали, бил свикнал да работи в трудни условия и камерите не му пречели.

— Симич! — Тръгнах към него. — Докато те снимат, да вземем да поговорим все пак, а?

— Не мога — отвърна Симич. — Бездруго загубих прекалено много време.

На следващия ден изобщо не ме пуснаха на закуска, понеже при Симич дойде конгресменът Питър Блох и двамата проведоха на масата кратки преговори по въпросите на ядреното разоръжаване.

Не издържах, избухнах и заявих на Зилберович, че заминавам.

— Почакай де, почакай — примоли ми се Зилберович? — Ще се опитам да оправя нещата.

Секс-бъчвата

След пет минути се върна унил. Не, днес Симич изобщо не можел да ме приеме. Били му изгубили толкова време, че бил написал само четири страници. Може би щяло да се наложи да се откаже дори от следобедната си почивка и от уроците със Степанида. Единственото удоволствие, което можел да си позволи, бил Бах, и то само защото без Бах не можел да заспи. А ако не се наспял, следващият ден бил провален.

След като изслушах тази информация, тръгнах към килията си да си събирам багажа, без да кажа нищо.

„Мръсници гадни! — възклицавах мислено, докато хвърлях в куфара разни мръсни чорапи и омачкани ризи. — Времето му било скъпо на него, мойто не е ли скъпо? И си мислят, че ще кисна тук да чакам да ми платят билета! Дръжки! Не ми трябват парите ви. Сам ще си го платя, не съм толкова беден. Обаче няма да остана тук и секунда повече. Стига! Край!“

И тъкмо да затворя куфара, но видях, че ми ги няма чехлите. Къде ли ги бях забутал?

Заоглеждах стаята и в този момент вратата се отвори и на прага с метла в ръка се появи Степанида.

— Ой, господарю! — възкликна тя. — Вий туканка ли сте?

— Какво искаш? — попитах грубо.

— Ми да позабърша малко, да пооправя. Мислех, че сте оданади, пък вий туканка да сте били. Ми аз по-после ша дода.

На лицето й беше изписана характерната за нея кретенска усмивка.

— Я чакай — казах, — да си ми виждала чехлите случайно?

— Чехли? — повтори тя и се замисли, все едно й бях заръчал да докаже Питагоровата теорема. — А, да! — сети се най-после. — Слипърс, нали? Ония червеникавите, с плоската подметка. М’че как, знам ги де са. Под крювата ги наврях, та да не въвонеят всичко. Джъст а момънт.

Коленичи и се завмъква под кревата, като се прицели към мен с неописуемия си задник. Късата й пола се набра нагоре и се видяха полупрозрачни бикини с фини дантелки.

О, Господи! Винаги съм бил неравнодушен към тази част от женската конструкция, но такова изкушение не бях преживявал. Двете изпълнени със загадъчна енергия полукълба ме привличаха като магнит.

Докато се борех с изкушението и се мъчех да откъсна очи от тях, раздразнено я попитах какво толкова се тутка.

— Ей сегинка, господарю! — чух мелодичния й глас изпод кревата. — Ей сегинка, да ми свикнат оченцата с тъмното.

— Какво тъмно бе? — казах и се наведох, та да надникна и аз под кревата, но изгубих равновесие и се хванах за полукълбата й, които веднага се разтрепериха.

— Ох, господарю! — възкликна тя уплашено. — Ама какво ми правите?

— Нищо, нищо — задъхвах се и усещах как фината дантела се смъква от нея като пяна. — Стой кротко. Свиквай с тъмното. Ей сега ще ти стане хубаво! Ей сега ще ти стане светло! Светло е вече, нали? — шепнех и усещах как под лудешкия ми напън тя се отпуска и се стапя като масло.

Трябва да кажа, че съм човек със здрави морални устои. И че всички знаят, че съм образцов съпруг. Но в онзи момент просто се бях побъркал и не можех да се овладея.

После се търкаляхме на кревата, дюшекът се скъса, перушинки се разхвърчаха из цялата стая, лепнеха по потните ни тела. Изгубих всякакъв контрол, стенех, виех, скърцах със зъби. Тя също ми чуруликаше нежни думи: наричаше ме и миличък, и златцето ми, и разбойник, и нахалник, и гъделичкаше гордостта ми, като повтаряше, че с такъв мъжкар не била лягала никога.

Отлепихме се един от друг чак по обяд — едва се завлякох до масата, изцеден и останал без сили. Явно изглеждах зле, защото Жанета ме попита да не съм се разболял; проницателният й брат не каза нищо, но от подхилкващата му се физиономия разбрах, че се сеща какво е станало.

Беше ми неприятно, че се е сетил, и мислех да си тръгна следобед, но, първо, нямах сили, и, второ, тя беше обещала да дойде и през нощта. И дойде — Том се бил нальокал с бърбън и заспал.

Беше истинска сексбомба. Или ако отчетем особеностите на телосложението й, секс-бъчва. Бъчва, натъпкана със секс като с динамит, без ни най-малкия признак за какъвто и да било интелект. Но ме потресе така, че си изгубих ума и бях готов да забравя и семейството си, и плановете си и да остана тук, и впит като паяк в Степанида, да умра от изтощение.

Дори се зарадвах, когато разбрах, че на закуска Симич пак няма да може да говори с мен, понеже от издателството му пратили коректури, а той нямал друго време да ги прочете освен на закуска.

Преди обяд обаче, тъкмо бях пуснал Степанида да си върви, дотича развълнуваният Зилберович и каза, че Симич ме викал веднага.

Добре

Симич работеше толкова увлечено, че не ме чу как влизам. Наведен, той пишеше нещо, впрочем не с перодръжка, а с химикалка „Паркер“. Перодръжката, същата, с изгризания край, която навремето ми беше направила впечатление, стърчеше заедно с други перодръжки, писалки и моливи от алуминиевото канче с изчегъртаните на него инициали „С. К.“

Симич държеше паркера в юмрук, все едно е длето, и пишеше, като натискаше с рамо и късаше хартията. Не виждах какво точно съчинява, но щом изчегъртваше поредната фраза, той вдигаше химикалката като за удар, застиваше и мърдаше устни, докато я препрочете. И щом я препрочетеше, тръсваше глава и възкликваше:

— Добре!

И с рязък удар, все едно забиваше пирон, слагаше точката.

После следващата фраза и пак:

— Добре!

И пак точка.

Гледах го със завист. Личеше си, че работи уверен в себе си майстор. Беше ми неудобно да го прекъсна, но пък и да му стоя зад гърба беше глупаво. Изкашлях се, после пак. Най-после той ме чу, трепна и се обърна.

— А, ти ли си? — И нетърпеливо добави: — Какво искаш?

Казах му, че не искам нищо, че съм дошъл да си вземем довиждане и да чуя той какво иска.

— Добре — каза той и си погледна часовника. — Имаш седем минути и половина.

— Симич! — креснах извън себе си от негодувание. — Ще ме прощаваш, ама това твойто си е чисто нахалство! От дни кисна тук, понеже си ме повикал, а ти имаш само седем минути и половина за мен?

— Бяха седем и половина. — Той пак си погледна часовника. — Сега са само седем. Но ще стигнат. И не се пали толкова. Срещата ни ще е полезна и за теб. Ще вземеш с теб „Голямата зона“.

— „Голямата зона“? — учудих се. — В Мюнхен?

— Не в Мюнхен — в Москва две хиляди и… коя година беше? Четирийсет и втора, нали? Там ще я занесеш.

— Как? Всичките шейсет канари?

— Е, шейсет още не съм написал. — Симич се понамръщи. — Постоянно ме прекъсват. Написал съм само трийсет и шест.

— И искаш от мен да влача тия трийсет и шест буци в бъдещето? Защо? Не вярваш ли, че дотогава ще са излезли?

— Ще са излезли, разбира се — каза Симич. — Но ме е страх, че може да променят нещо и да ги осакатят. А искам всичко да е точно.

— Това го разбирам — съгласих се. — Но трийсет и шест просто не ми е по силите. Имам херния, с повече от пет не мога да се справя.

— Знам аз. — Симич се усмихна самодоволно. — Това, с което се справям аз, за другите е непосилно. Но ще се справиш и ти, ще се справиш.

Отвори една пластмасова кутийка и извади от нея тънка черна пластинка. Беше обикновен флопи диск от домашен компютър с явно много големи възможности.

— Ето ти ги — усмихна се Симич. — Всичките трийсет и шест. Няма да се изкилиш.

— И какво да правя с това там?

— Виж, това не знам — въздъхна Симич. — Зависи от това как ще е. Ако всичко е публикувано, ще изчетеш изданията и ще оправиш грешките…

„Да го духаш — помислих си. — Да ги изчета и трийсет и шестте си е работа за цяла година, а аз отивам само за един месец…“

— Ако няма грешки, дай диска в музея на Карнавалов…

— Ами ако няма музей? — попитах с предпазливо ехидство.

— Ако няма — кипна той било заради моите думи, било заради неблагодарните потомци, — значи там все още управляват ламтежниците. Тогава… — той се разтрепери целият и закрачи из стаята, — тогава значи следното. Намираш някакъв бъдещ компютър, слагаш му диска и почваш да копираш колкото можеш повече екземпляри и да ги разпространяваш колкото по-широко, толкова по-добре. Просто така ги раздавай. Нека хората да четат, да знаят какво представляват лакомите им управници.

— Симич — казах тихо. — Как да разпространявам? Ами че нали ако ламтежниците още управляват, ще ме арестуват, може даже и да ме разстрелят.

Изказването ми беше изключително непредпазливо. Още не бях свършил и той вече беше почервенял, трепереше и размахваше юмруци.

— Младежо! — викна така, че чак стъклата на прозорците зазвънтяха. — Срамота, младежо! Русия загива! Ненаситните ламтежници вече глозгат костите на половината свят, трябват жертви, а тебе те е страх за кожицата ти!

Като видя колко съм смутен обаче, бързо омекна и продължи:

— Добре де, разбирам. Слабостта на духа е порок, свойствен на много хора. При тебе е, защото не вярваш в Бога. Ако вярваше в Бога, щеше да знаеш, че страданията укрепват духа ни и ни пречистват от злото. И щеше да знаеш, че земният ни живот е само временна разходка и че там е почивка вечна и вечно блаженство. Помисли за това. А сега тръгвай… А, щях да забравя. На ти една бележчица. Вземи и нея и ще я дадеш там на когото трябва, лично. Но изобщо да не си помислил да я отваряш и да я четеш.

И ми връчи дебел плик с печат от червен восък. На плика с големи букви пишеше:

ДО БЪДЕЩИТЕ УПРАВНИЦИ НА РУСИЯ

После викна:

— Лео!

Вратата веднага се отвори и влезе Лео, облечен обикновено, с джинси и фланелка, от ония, дето американците им викат „ти-шърт“. На фланелката беше изобразен Симич.

— Лео — каза Сим Симич и кимна към мен. — Той си тръгва. Изпрати го до монреалския друм.

— Симич — каза Лео доста свойски, — да вземе да хапне с нас на обяд, пък после да върви, а?

— Не — решително отсече Симич. — Ще яде, като хвръкне. Няма какво да си губи времето.

На следващата сутрин кацнах в Мюнхен и пуснах писмото до бъдещите управници в първото кошче за боклук. Флопи диска го задържах и аз не знам защо.

Дълго изпращане

Не знам как е при другите народи, но ние, руснаците, се изпращаме дълго и сериозно. Независимо дали човек тръгва на война, или на околосветско пътешествие, дали отива в съседния град в командировка за няколко дни, или при роднини на село, но изпращането е дълго и пълно с традиции.

Поетът казва: „… и сбогом си навек вземете, когато тръгвате за миг“.

И ние точно така правим. Събираме гости, пием, вдигаме наздравици за заминаващите и за оставащите. Преди да се излезе, е прието за малко да се седне и да се помълчи. А след това на гарата, на пристанището или на летището се целуваме до безкрай, плачем, даваме глупави заръки и махаме с ръце.

Вкъщи, когато някой заминаваше някъде, мама не метеше, докато заминалият не пратеше телеграма, че е пристигнал благополучно.

За някои това може да са глупости, но на мен целият този ритуал, основан на вековни традиции и навици, ми харесва и ми се струва, че е изпълнен с висш смисъл. Защото никога не знаем кое от сбогуванията ни ще се окаже последно.

„… и сбогом си навек вземете, когато тръгвате за миг…“

Накратко, изпращането си беше както си му е ред. С блини, хайвер, шампанско и водка. Струпа се толкова народ — и руски, и неруски, че почти всички седяха по двама на стол. Ние естествено не бяхме казали на гостите нищо нито за това колко ще ме няма, нито къде отивам, но пък се държахме толкова глупаво, тайнствено и многозначително, че те нямаше как да не почнат да се чудят дали не се каня да прелетя Атлантическия океан с балон, или пък да прекарам известно време сред афганистанските въстаници.

Аз не отричах и не опровергавах тези предположения, което доведе до още по-нелепи такива, включително това, че просто мисля да се затворя вкъщи, да се направя, че ме няма, и да си пиша новия роман.

Сред гостите беше и Руди, който (трябва да го отбележа специално) се държеше съвсем коректно и нито с дума, нито с намек не издаде осведомеността си.

Изпращането мина добре, макар че беше малко длъжко. Успяхме да изпроводим последния гост в три без четвърт, а в шест и петнайсет жена ми вече ме беше вдигнала.

Можете да си представите състоянието ми, когато, все още неизтрезнял, с главобол и киселини влачех към колата куфара, натъпкан с подаръци за предполагаемите ми приятели-потомци.

Жена ми току ме изпреварваше и ме кълнеше, че съм вървял много бавно, и ми се стори малко странно, че толкова бърза да ме разкара. Лесно й беше на нея, тя носеше само малкото куфарче, в което набързо бях нахвърлял най-необходимото на първо време: потници, гащета, чорапи и разни неща, с които човек се бръсне, реши се, реже си ноктите и си мие зъбите.

Всъщност време имаше достатъчно, но когато се довлякохме до колата, стана ясно, че вечерта съм забравил да изключа фаровете и акумулатора все едно го няма. Извикахме такси, но малко преди летището попаднахме на задръстване: полицията беше спряла движението, защото два автобуса се бяха сблъскали.

С две думи, стигнахме минути преди последното повикване на пътниците.

Толкова ми беше гадно, че докато вдигах куфара на кантара, насмалко не паднах. А когато служителката на „Луфтханза“ ме попита какво място искам, „раухен одер нихт раухен“, й казах „раухен“, при което й дъхнах така, че тя според мен за известно време изпадна в кома. Полицаят, който ме опипа, май също се попритесни — видях го как, докато изпълнява служебния си дълг, все много усърдно се обръща настрани.

Лице в илюминатора

Не можах да огледам отвън летателния ни апарат. Не само защото нямах време, но и защото пасажерите влизаха в него през ръкав, каквито днес има във всички съвременни летища.

Отвътре си беше самолет като самолет: седалки, колани, илюминатори и стюардеси.

Пътниците бяхме малко. Десетина-дванайсет или петима-шестима (все още май виждах двойно).

Седнах до прозореца, като прекрачих през коленете на някакъв млад пъпчивец. Въпреки че беше с големи тъмни очила, лицето му ми се стори познато, но не отдадох на това никакво значение. Когато съм поркан, поне половината срещнати ми се струват познати.

Сложих куфарчето в краката си и загледах навън. Там си беше нормално като за преди полет. Разни хора със сини гащеризони оглеждаха и зареждаха каквото трябва, а един с преносима радиостанция и слушалки говореше нещо по микрофона.

Трябва да съм задрямал.

Когато се събудих за първи път, фантастичната ни таратайка вече рулираше към пистата.

Спря, тръгна, пак спря.

Погледнах през илюминатора и видях, че сме по средата на доста дълга опашка самолети, чакащи разрешение да излязат на пистата. Предната половина на опашката беше извита надясно, което ми даваше възможност да огледам самолетите пред нас. Първи бяха два самолета на „Луфтханза“, после един на „Алиталия“, след него един на израелската „Ел Ал“, след това един български Ту-154, една английска „Каравела“ и още един немски „Боинг“. Когато най-после завихме и ние, видях, че точно зад нас, навел към бетона делфинската си човка, все едно души следите ни, завива гордостта на съветския „Аерофлот“ — Ил-62, номер 38276.

Въпреки влошеното ми като цяло в резултат на алкохолизма състояние на паметта, запомних номера веднага. Първата част на числото се умножава на средната цифра и получаваш: 38×2=76. Да не запомниш толкова просто нещо трябва да си съвсем маразматик, а аз, слава Богу, още не бях.

Не можех да видя какво става в ила, разбира се, но пък и не се опитвах. Просто гледах самия самолет, общия му контур, и изведнъж ми се стори, че зад един от илюминаторите виждам долепеното до стъклото лице на… кого, а? Ама разбира се, на Льошка Букашов.

Гледах го и неволно се усмихнах. Спомних си времето, когато в Москва непрекъснато ме следваха коли, натъпкани с агенти на КГБ. Двигателите им бяха мощни, форсирани, и почти никога не успявах да се откъсна от тях.

Сега обаче ситуацията се беше променила. Сега дори Букашов да искаше да ме проследи, нямаше да успее. Той все още щеше да оглежда околностите на Мюнхен — а нашата машина вече щеше да е извън Слънчевата система.

Съобщение по радиото прекъсна мислите ми. Командирът на полета хер Ото Шмит поздрави пътниците, помоли ни да затегнем коланите и да не пушим до светването на таблото. Пожела и на нас, и на себе си успешен полет и изрази надеждата, че там, където скоро ще пристигнем, и нас, и чудесния ни космоплан няма да ни изкльопат разни динозаври или чудовищни мутанти, евентуално разплодили се на Земята след някоя ужасна ядрена катастрофа. Естествено всички пътници се засмяха, аз също, но, честно ви казвам, тая шега малко ме попритесни.

Междувременно ни дадоха разрешение за излитане, машината забуча, после тежко потегли напред и с ужасен вой започна да гълта пистата.

Минахме покрай подредените на опашка самолети, мернаха се постройките на летището, претъпканата с шарени коли автострада се появи и изчезна някъде далече надолу. Видях завоя на река Изар, четирицилиндровата сграда на „БМВ“, двата купола на Фрауен Кирхе, а после подробностите почнаха да се размиват, да се сливат, очертанията на езерата и горите се свиваха, все едно гледах през обърнат наопаки бинокъл и бързо въртях фокуса.

Сбогом, Мюнхен! Сбогом, Германия! Сбогом, досегашен мой живот! Сбогом, скапан двайсети век!

Втора част

Полетът

Подозирам, че читателите на тази книга се интересуват от подробностите на космическите пътешествия: безтегловността, звездните пейзажи, сблъсъците с метеорити, срещи и сражения с представители на чужди цивилизации.

Уви, нищо такова нямаше по време на нашето пътуване. На който са му интересни такива неща, да чете научнофантастични романи, мен те изобщо не ме интересуват. Аз описвам само това, което стана, и нищо повече.

А това, което стана, всъщност дори не е много за разказване. С удоволствие бих пропуснал някои подробности, но изключителната ми честност не ми позволява да се отклоня дори малко от фактите.

И така, съвсем честно, имам доста смътни спомени за самия полет. Защото щом излетяхме, пак заспах. После ме събуди стюардесата — буташе количка с напитки. Усмихна ми се в пълен синхрон със служебните си задължения и ме попита какво ще пия. Аз, разбира се, казах: водка. Тя пак ми се усмихна и ми подаде пластмасова чашка и някаква подигравка (петдесетграмово шишенце „Смирнофф“). И тъкмо да забута количката си по-нататък, аз нежно я докоснах по лакътя и я попитах на деца до колко години се полагат такива порции. Тя имаше чувство за хумор и веднага, със същата усмивка, извади второ шишенце. Аз също се усмихнах и доведох до знанието й, че когато съм си купувал билета и съм платил доста солидна сума в брой, са ми обещали неограничено количество напитки. Тя се учуди и се изказа в смисъл, че неограничени количества каквото и да било в природата няма. Така че би искала да знае все пак какво количество от тези шишенца ще ме удовлетвори.

— Добре — казах. — Дайте десет.

Назованият от мен брой изобщо не може да се определи като невъобразим. Но като порови в количката си, стюардесата намери само още пет, а за останалите отиде някъде напред и се върна.

Когато наредих всички шишенца пред мен, съседът ми, който си беше поръчал доматен сок, свали тъмните си очила и почна с интерес да следи действията ми. След което се извини и попита наистина ли възнамерявам да погълна това огромно количество водка. Обясних му, че половин литър е първоначалната и така да се каже, естествена норма за всеки руснак.

Без очила лицето му ми се стори още по-познато отпреди. Сто на сто го бях виждал някъде. И като цокнах две от шишенцата, си спомних къде точно. В Мюнхен, на централната гара. Там до касата бяха налепени снимките на левите терористи — за всеки полицията даваше по петдесет хиляди марки.

Сега едни от тези петдесет хиляди седяха до мен.

Полицията естествено винаги предупреждава гражданите много да внимават с терористите и да не предприемат нищо спрямо тях, но аз си помислих, че ще се оправя с този сополко и без полиция. Дори да имаше оръжие, едва ли щеше да може да го употреби. Впрочем в момента не се нуждаех от германски марки, така че като цокнах още две шишенца, казах на съседа си, че съм го познал. Той взе да отрича.

— Стига си дрънкал глупости — казах му. — Вие, терористите, сте ми съвсем ясни, обаче изобщо не мисля да те предавам на властите, първо, защото не съм доносник и, второ, поради липсата в момента на немска полиция тук.

Той сведе очи и скришом ми стисна ръката. После тихо каза, че тяхната партия ценяла благородството у хората и че никога нямало да забрави услугата, която съм му направил. Попитах го що за партия е това и той с желание ми обясни, че партията им се казвала „Мисъл — идея — действие“. Целта й била да низвергне прогнилата капиталистическа система и да я смени с прогресивната комунистическа. Понеже били наясно, че пропагандата на новите идеи трябва да е действена и нагледна, членовете на Изпълнителния комитет на партията били провели няколко изключително успешни акции: нападнали една американска военна база и по присъда на революционния нелегален съд екзекутирали двама известни бизнесмени и един прокурор.

— За жалост — обясни ми терористът — действията ни все още не се разбират достатъчно от народните маси. Покварени от лицемерните отстъпки на капиталистите и продажността на профсъюзните лидери, работниците и селяните още не осъзнават изцяло класовите си интереси и не искат да се вдигнат на обща борба за окончателното възтържествуване на комунистическите идеали.

— Да, прав сте — съгласих се. — Хората не искат да се борят, понеже живеят прекалено добре. Оядоха се.

— Не е само това — възрази терористът. — За пасивното отношение на народа към революцията до голяма степен допринася антикомунистическата пропаганда. Тя хитро използва грешките, допуснати в Съветския съюз и в страните от Източна Европа, и обрисува комунизма само в черни краски. Надявам се, че ще успея да спра тези злостни клевети.

— По какъв начин? — попитах го.

Младежът с желание ми обясни, че така били решили другарите му в борбата. Като научили, че пътешествията във времето са вече възможни, те решили да изпратят един от най-активните си членове в бъдещето, та хем да се отърве от полицейските копои, хем да види победилия комунизъм с очите си и да донесе убедителни доказателства за пълното му и абсолютно превъзходство над всички останали системи.

На въпроса ми откъде са събрали пари за билет, той с усмивка ми припомни неотдавнашното дръзко ограбване на Дюселдорфската банка, при което бяха убити един касиер и двама полицаи.

И без да чака следващия ми въпрос, ми обясни, че партията им практикува убийствата единствено като изключителна мярка, допустима само в периоди на изостряне на класовата борба и за висши цели. И че щом комунистическата система победи, всички затвори незабавно ще бъдат унищожени и никога вече няма да има смъртно наказание.

Аз естествено го попитах като как приблизително си представя живота в бъдещото комунистическо общество.

Младежът си го представяше съвсем не приблизително, а съвсем ясно. И веднага ми разказа, че хората на бъдещето щели да живеят в малки, но уютни градчета, всяко под огромен стъклен купол. И в тези градчета целогодишно щяло да грее слънце (когато естественото слънце залезело, автоматично щели да се включват заменящите го кварцови светилници). И естествено в тези градове щяло да има много чудесна зеленина, покрай улиците щели да растат палми и платани.

— При комунизма — каза той — всички ще са млади, красиви, здрави и влюбени. Ще се разхождат под палмите, ще разговарят на философски теми и ще слушат тиха музика.

— Няма ли да има болести, старост и смърт? — попитах го.

— Точно това е въпросът, няма да има! — разпалено ме увери младежът. — Нали ви казах, всички ще бъдат млади, здрави, красиви и, разбира се, безсмъртни.

— Много интересно — казах. — И как мислите да го постигнете?

— Не мислим — бързо възрази терористът. — Ние сме хора на действието. Нашата задача е борбата. Проблемите на здравето и вечната младост ще ги решават учените.

Върнах се на климата в градовете на бъдещето и отбелязах, че сигурно ще е много приятно да се живее в идеални условия с постоянно светещо слънце и под палми, но пък няма ли да има и хора, които да обичат снега, студа и зимните спортове?

За такива хора, каза той, също щели да се създадат всички условия. В специално заделени участъци на слънчевите градове за тях щели да се насипят възвишения от изкуствен сняг. И там те щели да могат да се пързалят, колкото си щат, на сложени върху плазове столове-люлки.

Попитах го и дали при комунизма всеки ще може да чете каквото си иска. Той малко се учуди на въпроса ми и каза, че високоидейните и високонравствени книги естествено ще са общодостъпни чрез широката мрежа обществени библиотеки.

Междувременно ни донесоха обяда (пиле, салата, сирене, десерт и портокалов сок). С такова мезе беше грехота да не пийне човек. Цокнах още три шишенца и тръгнах из салона да се запозная с другите пътници.

Една четирийсетинагодишна жена с жълтеникаво лице се надяваше в бъдещето да я излекуват от рак.

Един представител на много важна фирма искаше да разбере дали сред шейсет години газопроводът Уренгой–Западна Европа още ще работи.

На опашката пред клозета срещнах един съотечественик, който отиваше в бъдещето с надеждата, че там монархията се е възстановила.

След като пообщувах с тези и с други хора, се върнах на мястото си и оправдах още две шишенца „Смирнофф“. Дали от изпитото, дали от незабележимото, но съществуващо все пак космическо люшкане, умът ми се разбълника, така че следващата част на полета я помня на откъслеци. От време на време бях дотолкова не на себе си, че — срамота! — реших, че блесналата зад илюминатора Проксима Центавър е Полярната звезда. Впрочем всичките тези космически обекти — големи, средни и малки — изобщо не ми направиха кой знае какво впечатление.

Понеже през живота си съм виждал предостатъчно чудесни творения на природата и на човека. Виждал съм Елбрус и Монблан, Кремъл, кулата в Пиза, Кьолнската катедрала, Бъкингамския дворец и Бруклинския мост. И макар да знаех, че като ги гледам, трябва да изпитвам нещо необикновено и съответно да говоря възвишено, не изпитвах нищо необикновено — �

Вступление

К сожалению, никаких записей у меня не сохранилось. Все мои тетради, блокноты, дневники, записные книжки и отдельные листки бумаги остались там. Только один листок, мятый, потертый, с разлохмаченными краями, случайно завалился за подкладку пиджака и был возвращен мне фрау Грюнберг, хозяйкой нашей штокдорфской химчистки. На этом листочке я разглядел, с одной стороны было написано: «4 шм. У наг. Тт. Л. О. Лъ». И на обратной стороне: «Завтра или никогда!!!» Ну смысл этой фразы мне совершенно ясен, я его по ходу дела легко объясню. Но что значит первая запись? О каких четырех «шм» идет речь и что означают другие буквы, убей меня бог, не помню.

Меня лично почему-то больше всего интригует это «Л» с твердым знаком, но что им обозначено – предмет, человек, животное? – нет, оно не вызывает во мне никаких решительно ассоциаций.

А ведь память у меня совсем еще недавно была просто прекрасная. Особенно на цифры. Я всегда помнил наизусть номера своего паспорта, трудовой книжки, военного билета, членского билета Союза писателей. Хотите верьте, хотите нет, но я номера телефонов никогда не записывал, запоминал их с первого раза.

А теперь?..

Теперь даже о собственном дне рожденья я иногда узнаю из поздравительных телеграмм.

Все же у меня никакого другого выхода нет, как полагаться на память.

Легко предвижу, что некоторые читатели отнесутся к моему рассказу с недоверием, скажут: это уж слишком, это он выдумал, этого быть не может. Не буду спорить, может или не может, но должен сказать совершенно определенно, что я ничего никогда не выдумываю.

Я рассказываю только о том, что сам видел своими глазами. Или слышал своими ушами. Или мне рассказывал кто-то, кому я очень доверяю. Или доверяю не очень. Или очень не доверяю. Во всяком случае, то, что я пишу, всегда на чем-то основано. Иногда даже основано совсем ни на чем. Но каждый, кто хотя бы поверхностно знаком с теорией относительности, знает, что ничто есть разновидность нечто, а нечто это тоже что-то, из чего можно извлечь кое-что.

Я думаю, этого объяснения достаточно, чтобы вы отнеслись к моему рассказу с полным доверием.

К вышесказанному остается только добавить, что никаких прототипов у описанных в этой книге людей не имеется. Всех главных героев и второстепенных персонажей обоего пола автор срисовывал исключительно с себя самого, приписывая им не только свои мнимые достоинства, но и реальные недостатки, пороки и дурные наклонности, которыми его столь щедро наделила природа.

Часть первая

Разговор за кружкой пива

Этот разговор произошел в июне 1982 года.

Место действия: Английский парк, Мюнхен.

Мы сидели в пивной на открытом воздухе. Мы – это я и мой знакомый, которого зовут Рудольф, или, короче, Руди. А фамилию его русскому человеку запомнить вообще невозможно. Не то Миттельбрехенмахер, не то Махенмиттельбрехер. Что-то в этом духе, но это неважно. Я лично зову его просто Руди.

Мы сидели друг против друга, и Руди слегка загораживал мне общий обзор. Но, скосив глаза чуть правее, я видел перед собой отливавшее свинцом сонное озеро, по берегу которого, переваливаясь с ноги на ногу, медленно прохаживались жирные гуси и голые немцы. То есть, скорее всего, не только немцы, но и эксгибиционисты всех национальностей, которые, пользуясь попустительством здешней полиции, слетаются в Мюнхен со всего мира, чтобы на людей посмотреть и себя показать.

Мы пили пиво из литровых кружек, которые здесь называются масс.

Я, правда, точно не знаю, это сама кружка называется масс или порция пива, которая помещается в кружке. Впрочем, это неважно. Важно то, что мы сидели в пивной, пили пиво и говорили о чем попало.

Начали мы, кажется, с лошадей. Потому что этот Руди – коннозаводчик. Он выращивает, покупает и продает лошадей. Я с ним, между прочим, на почве лошадей и познакомился.

Выполняя одно деликатное поручение. Поручение состояло в том, чтобы приобрести и переправить в Канаду жеребенка благородной породы и обязательно белой масти. Помнится, я тогда удивлялся, почему жеребенка надо покупать здесь, а не в самой Канаде. Или в любой стране на том континенте.

Когда я задал такой вопрос Руди, он надо мной очень долго смеялся. Он мне сказал, что во всем мире разводят много лошадей, которых называют белыми исключительно по невежеству. На самом деле они в подавляющем большинстве бывают белыми с желтым, розовым, серым, синим или иным отливом. Но истинно белые лошади рождаются и разводятся только в одной-единственной местности на всей земле. Эта местность называется Камарг и находится во Франции, в устье Роны.

Выбирать жеребенка мы ездили на роскошном Рудином «Ягуаре», напичканном всякой электроникой, которую Руди обожает даже больше, чем своих лошадей. У него весь дом оборудован по последнему слову самой что ни на есть ультратехники, на которую он каждый год тратит миллионы со своих лошадиных сделок. Какие-то компьютеры, телерадиокомбайны, автоматические двери и еще что-то в этом духе. Свет в его кабинете с наступлением темноты сам по себе включается, но только в том случае, если в кабинете кто-нибудь есть. Если хозяин выходит из кабинета, свет немедленно гаснет. (Руди утверждает, что благодаря этому устройству он экономит на электричестве не менее четырех марок в месяц.) Само собой, у него есть музыкальный компьютер, на котором можно играть, как на органе, скрипке, ксилофоне, балалайке и на множестве других инструментов по отдельности и вместе. Так что один человек одним пальцем может исполнять произведения, которые раньше были доступны только большим оркестрам.

Руди так увлечен этой техникой, что, кажется, ничего не читает, кроме технических журналов и фантастики. Он даже моих книг не читал, хотя держит их на видном месте и своим лошадиным знакомым всегда хвастается, что у него есть такой вот необычный друг – русский писатель.

Мне он говорит (не читая), что я пишу слишком реалистично, а реализм – это вчерашний день литературы. Честно говоря, меня такие вздорные суждения просто бесят, и я Руди всегда говорю, что его лошади тоже вчерашний день. Но если даже лошади еще кому-то нужны, то и в литературе, изображающей реальную жизнь людей, тоже потребность пока еще не отпала. Людям о самих себе читать гораздо интереснее, чем о каких-то там роботах или марсианах.

Я ему это как раз в пивной, где мы сидели, сказал. На что Руди, снисходительно усмехаясь, предложил мне сравнить тиражи моих книг с тиражами любого средней руки фантаста.

– Фантастика, – сказал он самоуверенно, – это вообще литература будущего.

Этим утверждением он вывел меня из себя. Я заказал второй масс и сказал, что фантастика, как и детектив, это вообще не литература, а чепуха, вроде электронных игр, которые способствуют развитию массового идиотизма.

Жаркое солнце, холодное пиво и общий строй здешней жизни не располагают к страстному спору. Руди возражал лениво, не поддаваясь моему возбуждению, и вспомнил Жюль Верна, который, мол, в отличие от реалистов, предсказал многие научные достижения нашего времени, включая путешествие человека на Луну.

Я отвечал, что предвидеть научные достижения вовсе не задача литературы, а в предсказаниях Жюль Верна ничего оригинального нет. Всякий человек когда-нибудь воображал себе и полеты в космос, и плавание под водой, во многих старинных книгах подобные чудеса были описаны задолго до Жюль Верна.

– Возможно, – согласился Руди. – Однако фантасты предвидели не только технические открытия, но и эволюцию современного общества к тоталитаризму. Возьми, например, Оруэлла. Разве он не предсказал в деталях создание той системы, которая существует сегодня у вас в России?

– Конечно, не предсказал, – сказал я. – Оруэлл написал пародию на то, что существовало уже при нем. Он описал идеально действующий тоталитарный механизм, который в живом человеческом обществе существовать просто не может. Если взять Советский Союз, то его население проявляет лишь внешнее послушание режиму и в то же время абсолютное презрение к его лозунгам и призывам, отвечая на них плохой работой, пьянством и воровством, а так называемый старший брат – предмет общих насмешек и постоянная тема для анекдотов.

Должен заметить, что с западными людьми спорить совершенно неинтересно. Западный человек, видя, что собственная точка зрения собеседника очень ему дорога, готов тут же с ней согласиться, чего совершенно не бывает у нас.

Наш спор с Руди сам по себе как-то увял, а мне хотелось его подогреть. Поэтому я сказал, что фантасты выдумали много такого, что сбылось, но выдумывают также и то, что не сбудется никогда, например путешествия во времени.

– Да? – сказал Руди, закуривая сигару. – Ты действительно думаешь, что путешествия во времени совершенно невозможны?

– Да, – сказал я. – Именно так и думаю.

– В таком случае, – сказал он, – ты очень ошибаешься. Путешествия во времени уже перешли из области фантастики в область практики.

Само собой разумеется, наш разговор шел на немецком языке, в котором я тогда, в 1982 году, был еще не очень силен (сейчас я в нем тоже силен не очень). Поэтому я спросил Руди, правильно ли я его понял, что уже сегодня можно при помощи каких-то технических средств перебраться из одного времени в другое.

– Да, да, – подтвердил Руди. – Именно об этом я тебе и толкую. Уже сегодня ты можешь пойти в райзебюро,[1] купить за определенную сумму билет и на машине времени отправиться в будущее или прошлое, куда тебе больше нравится. Между прочим, такая машина существует пока только у нас в Германии, у компании «Люфтганза». Кстати сказать, техническое решение очень простое. Это обыкновенный космоплан вроде американского шаттла, снабженный, однако, не только простыми ракетными, но и фотонными двигателями. Космоплан достигает сначала первой, потом второй космической скорости, после чего включаются фотонные двигатели. С их помощью машина развивает околосветовую скорость, и тогда время для тебя останавливается, а на Земле идет, и ты попадаешь в будущее. Или аппарат развивает сверхсветовую скорость, и тогда ты опережаешь время и попадаешь в прошлое.

Я уже накачался пивом и немного опьянел, но все же еще не одурел. И я сказал Руди:

– Знаешь что, ты мне брось все эти глупости городить. Ты очень хорошо знаешь – это еще Эйнштейн доказал, – что не только сверх-, но и просто световой скорости достичь вообще невозможно.

На что Руди вышел наконец из себя, выплюнул сигару, стукнул по столу пустой кружкой, чего я от него, такого уравновешенного, не ожидал.

– То, что сказал твой Эйнштейн, – заявил Руди, – давно устарело. Евклид говорил, что через точку, лежащую вне прямой, можно провести только одну параллельную, и был прав, а Лобачевский сказал, что можно провести две или больше, и оба оказались правы. Эйнштейн сказал, что невозможно, и был прав, а я говорю, что возможно, и я тоже прав.

– Слушай, слушай, – сказал я ему, – не надо так сильно задаваться. Я тебя, конечно, уважаю (я, когда выпью, всех уважаю), но ты все-таки еще не Эйнштейн.

– Ну да, – согласился Руди. – Я действительно не Эйнштейн. Я – Миттельбрехенмахер, но я тебе должен сказать, что и Лобачевский был не Евклид.

Видя, что он так сильно разволновался, я ему тут же сказал, что меня, в конце концов, мало волнует, кто из них (Эйнштейн, Лобачевский, Евклид или Руди) умнее, я современной техникой готов пользоваться практически, а на основе каких она законов построена, мне даже не интересно. И в самом деле. Вот эти свои записки я сейчас пишу на компьютере. Я нажимаю кнопки – на экране возникают слова. Несколько простейших манипуляций, и те же слова отпечатываются на бумаге. Если я захочу поменять какие-то абзацы местами, машина немедленно исполнит мою волю. Захочу во всех случаях поменять фамилию Миттельбрехенмахер на Махенмиттельбрехер или на Эйнштейн, машина и это для меня сделает. Я ежедневно пользуюсь электробритвой, радиоприемником или телевизором. Неужели я должен обязательно знать, на основе каких теорий все эти штуки работают?

Я спросил Руди, летал ли он сам на машине времени. Он сказал, что летал и с него хватит. Он однажды хотел посмотреть в Древнем Риме бой гладиаторов, так его самого вывели на арену. И он еле-еле унес оттуда ноги. С тех пор он всякие такие чудеса предпочитает смотреть по телевизору или читать о них книги.

Конечно, я ему не очень-то поверил. Но он мне сказал, что в реальной возможности путешествий во времени я могу легко убедиться. Для этого мне надо только посетить его знакомую фройляйн Глобке, которая работает в райзебюро на Амалиенштрассе, пять.

– Правда, – сказал Руди, – совершить путешествие практически тебе все равно вряд ли удастся.

– Почему же все равно, почему же вряд ли? – спросил я. – Ты же сам говоришь, что оно из области фантастики перешло в область практики.

– Да, – усмехнулся он. – Да, это правда. Но цена билета еще из области фантастики в область доступности не перешла. Да и зачем тебе куда-то лететь и подвергать себя ненужному риску? Ты же не авантюрист.

Эта последняя фраза говорит только о том, что Руди плохо знал меня. Я именно авантюрист.

Фройляйн Глобке

Обстановка в райзебюро на Амалиенштрассе была самая обыкновенная. Множество красочных плакатов и проспектов, предлагающих желающим осмотреть египетские пирамиды, исландские гейзеры, норвежские фиорды, погреться на Багамских островах, скатиться на лыжах со склонов швейцарских Альп или совершить путешествие на знаменитом океанском лайнере «Королева Елизавета Вторая».

Я спросил фройляйн Глобке, и мне указали на рыжеватую с веснушками девушку в углу, отгороженном экраном компьютера.

Честно говоря, я в последний момент порядочно оробел. Я подумал, что этот гад Руди, конечно же, меня разыграл и сейчас все райзебюро сбежится, чтобы поржать над одураченным иностранцем. Но когда я сказал фройляйн Глобке свою фамилию и цель своего прихода, она, к моему удовлетворению, а отчасти все же и изумлению, нисколько не удивилась и смеяться не стала. Да, сказала она, у них действительно есть возможность отправить любого своего клиента в любое время и в любое место на планете Земля, и она, фройляйн Глобке, готова выслушать мои пожелания.

Пожелание мое, с ее точки зрения, было довольно скромным. Я хотел бы попасть в Москву через 50 лет, то есть в Москву 2032 года.

– Хорошо, – сказала фройляйн и стала тыкать своими наманикюренными пальчиками в кнопки компьютера.

На экране запрыгали какие-то буквы и цифры, фройляйн Глобке посмотрела на них, поцокала языком, повернулась ко мне и развела руками.

– Ага, значит, у вас все-таки этого нет? – обрадовался я возможности посадить Руди в лужу.

– К сожалению, – сказала смущенно фройляйн. – На этот рейс все билеты проданы. Но если вы согласитесь полететь на 60 лет вперед…

– Ну какая мне разница! – перебил я ее. – Десять лет больше, десять меньше, это неважно.

– Прима! – сказала фройляйн и, лучезарно улыбаясь, сообщила, что я сделал правильный выбор, придя именно к ним. Потому что они пока единственное в Европе райзебюро, организующее поездки подобного рода. Если меня интересует способ передвижения…

– Извините, – перебил я ее нетерпеливо, – способ передвижения мне уже приблизительно известен, мне его достаточно подробно объяснил херр Махенмиттельбрехер.

– Миттельбрехенмахер, – вежливо поправила она.

Я поблагодарил за поправку и сказал, что меня интересует не теоретическая основа, а практические условия полета. Как там насчет состояния невесомости, и вообще, не слишком ли сильно качает?

– Дело в том, – объяснил я, – что, когда я выпью, меня иногда очень сильно укачивает даже на земле.

– О, насчет первого, – улыбнулась фройляйн, – вы можете совершенно не беспокоиться. Наша электронная система искусственной гравитации вне всякой конкуренции. А вот насчет укачивания ничего сказать не могу. А вы не могли бы на время полета воздержаться от употребления крепких напитков?

– Что? – переспросил я. – Шестьдесят лет воздержания? Фройляйн, вы хотите от меня слишком многого.

– Ну что вы! – горячо возразила фройляйн. – О таком долгом сроке нечего и говорить. Это на земле пройдет шестьдесят лет. А для вас это будет всего три часа. Как обыкновенный полет из Мюнхена в Москву.

– Ну да, – сказал я. – Это конечно. Это я понимаю. Для меня там пройдет только три часа. Но на самом-то деле пройдет шестьдесят лет. И за шестьдесят лет ни капли?

– Ну что вы! Что вы! – фройляйн так разволновалась, что у нее веснушек стало вдвое больше. – Почему же ни капли? В конце концов, пить или не пить, это ваше личное дело. Кстати сказать, в этом полете напитки пассажирам выдаются в неограниченном количестве и, разумеется, бесплатно.

– Это другое дело, – сказал я. – Что же вы мне сразу-то не сказали, что напитки бесплатно? Если бесплатно, тут и обсуждать нечего. Пишите: один билет туда и через месяц обратно, место для пьющих и курящих, желательно у окна.

– Хорошо, – кивнула фройляйн. – Однако должна вас предупредить, что наша фирма обратного возвращения не гарантирует. Мы, конечно, сделаем все, что от нас зависит, но мы не знаем, какие там будут в то время политические условия. Разумеется, консул нашей страны будет всегда к вашим услугам, но, между нами говоря, кто может поручиться, что через шестьдесят лет наша страна будет еще существовать и будет иметь консулов?

Ну да, конечно, подумал я, за шестьдесят лет может произойти что угодно. Но я же для того и лечу, чтоб узнать, что там именно произойдет.

– Ладно, – сказал я. – Чего уж там. Возвращения вы гарантировать не можете. Но если вы гарантируете бесплатные напитки, то все равно пишите.

Я дал ей свой паспорт. Тонкие пальчики фройляйн Глобке забегали по клавиатуре компьютера, словно исполняя неслышимую музыку букв и цифр. На экране появились мои имя, фамилия, номер паспорта, номер и дата рейса, потом еще какие-то цифры, которые как-то прыгали, сами между собой весело перемножаясь. Наконец цифры замерли, выстроившись в такое число: 4 578 843,00.

– Билет в два конца, – прочитала фройляйн, – стоит ровно четыре миллиона пятьсот семьдесят восемь тысяч восемьсот сорок три марки.

– Ого! – сказал я.

– Но если вы внесете наличными, мы предоставим вам десятипроцентную скидку, и тогда вся ваша поездка обойдется вам всего… – Она пошевелила пальчиками, цифры опять попрыгали и изобразили новое число: – Четыре миллиона сто двадцать тысяч девятьсот пятьдесят восемь марок и семьдесят пфеннигов.

– Это уже другое дело, – сказал я.

– Кроме того, в случае вашего невозвращения в течение трех месяцев семьдесят пять процентов стоимости обратного билета будут возвращены вашим наследникам.

– Ну это совсем хорошо, – заметил я. – Правда, у меня все равно таких денег в наличии пока не имеется, но я очень надеюсь, что мне поможет херр…

– Миттельбрехенмахер, – подсказала фройляйн Глобке.

Вот люди! Почему они всегда лезут со своими подсказками? Неужели эта фройляйн думает, что я без нее не мог бы вспомнить фамилию своего лучшего друга?

Три миллиона за репортаж

Конечно, на Руди я рассчитывал совершенно напрасно. Когда я позвонил ему из автомата, он сказал, что с удовольствием одолжил бы мне необходимую сумму, но, к его великому сожалению, он сам сейчас испытывает некоторые финансовые затруднения. Дело в том, что последние шесть миллионов он потратил на двух вывезенных из Саудовской Аравии жеребцов, один из которых как раз вчера сломал ногу. Так что три миллиона тю-тю.

Как я потом узнал, вся эта история про сломанную ногу была чистым враньем. Руди просто побоялся одолжить мне деньги. Миллионеры, как я заметил, вообще люди прижимистые.

Домой я вернулся отчасти расстроенный, отчасти успокоенный. Не получилось, значит, не получилось. Не судьба. Может, так и лучше. В конце концов, мне уже сорок лет, возраст, достигнув которого от авантюр пора по возможности уклоняться.

Что касается моей жены, то она таким развитием событий была, как я заметил, очень даже довольна. Потому что я какой ни на есть, а все-таки муж. И если я где-нибудь в отдаленном этом будущем почему-то застряну, то еще неизвестно, найдет она себе другого такого же или нет.

Жена настолько расчувствовалась, что за ужином даже предложила мне выпить, чего обычно не делает. Я, понятно, долго упрашивать себя не заставил. Первую рюмку я выпил с женой, вторую и третью, когда она вышла к телефону, а четвертую опять с ней.

– Да, – сказал я, – а все-таки жаль, что не получилось. Очень хотелось бы посмотреть.

– Что там смотреть? Ты думаешь, там за это время что-нибудь изменится?

– За шестьдесят-то лет? – спросил я. – Неужели ты думаешь, что за шестьдесят лет ничего не произойдет?

Тогда она мне напомнила рассказ нашего соседа, который недавно умер. Когда-то он сюда приехал из России с семьей и не хотел распаковывать чемоданы. «Скоро большевиков прогонят, – говорил он, – и нам придется ехать обратно. Зачем же делать двойную работу: распаковываться и опять паковаться?»

Опять зазвонил телефон. Как только жена вышла, я тут же хлопнул еще одну рюмку водки, но не успел наполнить вторую – жена вернулась.

– Тебя какой-то американец, – сказала она. Американец оказался корреспондентом журнала «Нью Таймс». Он спросил, не могу ли я его принять завтра по срочному делу. На мой вопрос, что еще за срочные дела, он ответил, что это не телефонный разговор. (А еще говорят, что только в Советском Союзе люди боятся говорить по телефону.)

– Хорошо, – сказал я, – приезжайте, только не раньше десяти. Я долго работаю и поздно встаю.

– О’кей, – сказал он и повесил трубку. Вот говорят, американцы развязные. Я этого не нахожу. Большинство из всех встреченных мною в жизни американцев воспитанны, деликатны, скромно, но опрятно одеты и очень приветливы. Конечно, они иногда кладут ноги на стол, но меня лично это совсем не шокирует. Они расслабляются, или, как они сами говорят, релаксируют. Ну и правильно. Релаксировать полезно для здоровья. А рефлектировать, как это делаем мы, вредно. Я тоже иногда кладу ноги на стол, но никакого релакса не получается, мы к нему не приучены.

На другое утро ровно в десять в дверь позвонили.

Открыв дверь, я увидел высокого стройного человека в голубоватом костюме, с темными, зачесанными на косой пробор волосами.

– Господин Мак.? – начал я, забыв продолжение его ирландской фамилии.

– Зовите меня просто Джон, – сказал он и улыбнулся.

Я пригласил его в гостиную и предложил кофе.

– Виталий, – сказал он, – у меня к вам большая просьба. Вы выслушаете мое предложение, а потом, независимо от того, примете его или нет, о нашем разговоре не будете никому сказать.

– Вы из ЦРУ? – спросил я.

– Нет, что вы! Я из «Нью Таймс», как и сказал. Но все-таки мне бы хотелось…

– Хотите, чтобы я поклялся на Библии?

– Это не есть обязательно, – улыбнулся он. – Мне достаточно вашего слова. Я слышал, что вы собираетесь идти в Советский Союз две тысячи какого-то года.

– Как вы узнали? – удивился я. – Я ведь об этом никому не рассказывал.

– Не беспокойтесь, я тоже не расскажу никому.

– Вы можете рассказывать кому угодно, потому что я никуда не еду. Билет в два конца стоит…

– Я все знаю, – перебил он. – Но если дело только в цене билета, наша фирма все расходы берет на себя.

– Все расходы? – переспросил я недоверчиво. – Четыре с лишним миллиона марок? Да это почти два миллиона долларов.

– И еще миллион вы получите в виде гонорара за подробный репортаж о вашей поездке.

– Три миллиона долларов за какой-то репортаж?

Он усмехнулся.

– Виталий, вы, я вижу, еще не совсем освоились на Западе. Это не какой-нибудь репортаж. Это сенсация века. Или даже двух веков. Возможно, она стоит дороже, но наше финансовое положение сейчас не на самом лучшем уровне.

Я обещал Джону подумать. Он оставил мне свою визитную карточку и, не допив кофе, ушел.

Разговор с чертом

Глубоко ошибается тот, кто думает, что на мое решение хоть сколько-нибудь повлияли бешеные деньги, которые у меня появилась возможность заработать. Не буду утверждать, что я к деньгам равнодушен, но могу сказать определенно, что только ради денег я никогда не рискнул бы ни одним своим волосом.

И, пожалуй, я оставил бы просьбу Джона без удовлетворения, но тут проснулся во мне мой черт, который с тех пор, как в меня вселился, только о том и думает, как бы подбить меня на какую-нибудь авантюру. Иногда он перегибает палку, и тогда я давлю его в себе без малейшей жалости. Он затихает и некоторое время не подает никаких признаков жизни. В эти периоды я веду себя почти идеально: воздерживаюсь от питья и курения, дорогу перехожу только на зеленый свет, веду машину, подчиняясь всем дорожным знакам, а заработанные деньги отдаю жене до копейки. В такие дни все знающие меня не могут нарадоваться. Одет с иголочки, умыт, выбрит, подстрижен и к тому же исключительно со всеми любезен.

Но наступает время, черт пробуждается и начинает нудить:

– Ну что ты встаешь? Еще рано, обед еще не готов, можешь поспать. Спешить некуда, все равно когда-то помрешь. Умываться сегодня не нужно, ты это делал вчера. Полежи, покури, наполни легкие дымом. Вон они, твои сигареты, на тумбочке.

Черт мой такой настойчивый, я не всегда могу перед ним устоять.

Я вытряхнул из пачки сигарету, чиркнул зажигалкой, затянулся.

– Браво! – воскликнул черт. – Рак – лучшее средство против курильщиков.

Это его любимое изречение.

– Дурак! – сказал я ему. – Тебе надо не во мне сидеть, а работать в обществе по борьбе с курением.

Затягиваясь дымом «Мальборо», я стал думать о предложении Джона.

Предложение было заманчиво, но все-таки, пожалуй, не для меня. Куда я поеду? Что меня там ждет, в этом далеком будущем? Может быть, какие-то ужасные передряги. А я ведь не мальчик. Я солидный семейный человек, мне вот-вот (неужели правда?) стукнет сорок. Пора успокоиться и остепениться. Избегать излишних волнений, стрессовых ситуаций и сквозняков. Надеть халат, заварить некрепкий чай, ну, в крайнем случае, выкурить трубку и сидеть себе за письменным столом, сочиняя какой-нибудь роман с плавно разворачивающимся сюжетом.

– Из всех человеческих пороков самым отвратительным является благоразумие, – сказал черт.

– Пошел вон! – сказал я. – Не суйся не в свое дело. Ты мне надоел.

– Ты мне тоже, – сказал черт. – Особенно в такие минуты, когда ты становишься добродетельным. Слушай, слушай, – зашептал он, – ты же хорошо знаешь, что благоразумие неблагоразумно. Сегодня ты боишься простудиться, а завтра на тебя кирпич упал, и тогда какая разница, был ты простужен или нет? Ну что ты колеблешься? Тебе такая удача выпадает, воспользуйся! Поедем посмотрим, что там ваши коммунисты навыдумывали за шестьдесят лет.

– А ты любишь коммунистов? – спросил я насмешливо.

– Ну а как же! – закричал черт. – Как же их не любить? Они ведь тоже вроде чертей, всегда что-нибудь веселое придумают. Слушай, ну давай поедем, я тебя очень прошу.

– Ладно, – сказал я. – Допустим, я поеду. Но это будет последняя авантюра, в которую ты меня втравливаешь.

– Прекрасно! – зааплодировал черт. – Замечательно! Вполне даже возможно, что она будет последняя.

– Идиотина! – сказал я ему. – Чему радуешься? Если со мной что-нибудь случится, что ты без меня будешь делать?

– Да-да, – сказал черт печально. – Признаюсь, мне тебя будет ужасно не хватать. Но, честно говоря, я бы предпочел тебя видеть мертвым, чем благоразумным.

– Заткнись! – сказал я. – И не мешай мне думать.

– Затыкаюсь, – сказал черт смиренно и затих, понимая, что свое дело он сделал.

И хотя я сказал Джону, что мое решение вряд ли будет положительным и что я позвоню ему не раньше чем недели через полторы, я позвонил ему уже через три дня и сказал: ДА.

Слежка

Я думаю, нечего объяснять, что прежде, чем пуститься в столь рискованное путешествие, какое я задумал, следует позаботиться о своей семье и сделать распоряжения, у которых есть достаточно шансов оказаться последними.

Банк, почта, страховое агентство, нотариальная контора – вот те учреждения, на посещение которых у меня ушло несколько дней.

Занимаясь всеми этими делами, я вдруг каким-то выработанным еще в прежние годы в Москве чутьем ощутил, что за мной кто-то следит.

Мне было очень некогда, но, проявив элементарную наблюдательность, я заметил, что телефон мой ведет себя не совсем обычно. То в нем слышны какие-то шорохи (магнитофон?), то он сам по себе почему-то тренькает, то, звоня кому-то, я попадаю не в тот номер, то ко мне попадает кто-то, кто звонил вовсе не мне.

Моя собака по ночам вдруг начинала ни с того ни с сего лаять. Выбегая во двор, я никого ни разу не обнаружил. Но однажды нашел под самой своей дверью окурок сигареты «Прима».

Другой раз я обратил внимание на молодого человека азиатского вида. Проезжая мимо моих ворот на велосипеде, он слишком старательно от меня отвернулся. Потом в одном из прилегающих переулков мое внимание привлек старый зеленый «Фольксваген» с франкфуртским номером. Заглянув внутрь, я обнаружил забытую на заднем сиденье газету «Правда».

На всякий случай я сообщил о своих наблюдениях в полицию. Там меня внимательно выслушали, но сказали, что подозрения мои слишком расплывчаты и неконкретны, но если у меня появятся более убедительные доказательства слежки, они, разумеется, примут необходимые меры.

Полицейский, с которым я говорил, все же записал номер «Фольксвагена», а окурок «Примы» положил в целлофановый пакетик и спрятал в сейф.

Похищение

В тот же день со мной случилось происшествие, которое теперь можно назвать забавным, но тогда оно мне таковым не показалось.

Вернувшись из полиции, я решил выкинуть из головы все свои подозрения и развеяться.

Я сел на велосипед и поехал прокатиться по нашему штокдорфскому лесу.

За время своего изгнания я привык к велосипедным прогулкам и полюбил их. Весь этот преимущественно хвойный лес, который отделяет нашу деревню от окраины Мюнхена, очень мне мил и напоминает наши подмосковные леса, но отличается от них тем, что вдоль и поперек пересечен асфальтовыми и гравийными дорожками с указателями на перекрестках и подробными планами на опушках. Так что заблудиться здесь можно только при очень большом желании.

Я ехал по своей любимой дорожке, соединяющей Бухендорф с Нойридом, она прямая, асфальтированная и всегда пустынна в будние дни. Я ехал довольно быстро, обдумывая предстоящее путешествие, и, видимо, так увлекся своими мыслями, что не заметил чего-то, что ожидало меня на дороге.

Я и сейчас не знаю, что там было. Скорее всего натянутая поперек дороги веревка, на которую я налетел, упал и потерял сознание. А может, меня оглушили каким-то другим способом, ничего определенного сказать не могу. Я только помню, что я ехал на велосипеде и думал. А потом наступил провал в памяти, а потом, как говорят американцы, я нашел себя на каком-то диванчике, который слегка подпрыгивал подо мной.

Думая, что нахожусь у себя в комнате, я предположил, что происходит землетрясение, и хотел вскочить на ноги. Но тут же заметил, что, во-первых, тело меня не очень хочет слушаться, а во-вторых, я нахожусь не дома, а внутри какого-то автобуса с занавешенными окнами. Автобус куда-то едет, а передо мной сидят три человека, два в обыкновенных костюмах, а один весь в белом, должно быть врач.

«Батюшки! – подумал я. – Что ж это со мной случилось, подо что я попал и куда меня везут?»

Я пошевелился, чтоб как-то себя общупать, проверить целостность своего организма.

Как только я проявил признаки жизни, люди, сидевшие передо мной, тоже зашевелились, а врач сказал что-то на незнакомом мне языке. Приглядевшись к нему, я увидел, что это вовсе не врач, а скорее всего какой-то араб в национальном белом балахоне и такой же белой накидке, закрывавшей половину лица. Двое других были, вероятно, тоже арабы, но одетые по-европейски. Этим, в костюмах, было лет по тридцать, а тот, в накидке, выглядел, пожалуй, постарше.

При моем пробуждении они сначала перекинулись несколькими словами, а потом тот, который в накидке, заговорил быстро, громко и повелительно. Причем, когда он открыл рот, от его зубов изошло голубоватое сияние, от которого в автобусе вроде бы даже стало светлее.

Когда он замолчал, один из его спутников кивнул и по-английски обратился ко мне. Назвав меня по фамилии (разумеется, с добавлением слова «мистер»), он сказал, что Его Высочество (то есть тот, который в накидке) приносит мне свои глубочайшие извинения, что им пришлось так бесцеремонно со мной обойтись. Они никогда не позволили бы себе такого обращения со столь уважаемым и достойным человеком, каким они меня безусловно считают. Только исключительная необходимость толкнула их на такой поступок, о чем Его Высочество еще и еще раз весьма сожалеет.

Очевидно, после чего-то, что со мною недавно случилось, у меня было некоторое помрачение памяти, я не знал, о чем именно сожалеет Его Высочество, и решил промолчать.

– Однако Его Высочество, – продолжал переводчик, – очень надеется, что вы чувствуете себя достаточно хорошо и не будете слишком долго держать на нас обиду. Его Высочество со своей стороны готов возместить материально тот небольшой ущерб, который мы невольно вам нанесли.

При этих словах Его Высочество энергично закивал головой (не открывая, однако, лица), потом полез к себе под подол, долго путался там в складках и ковырялся и, вытащив наконец кожаный мешочек вроде кисета, аккуратно положили его на разделявший нас узкий столик.

– Что это? – спросил я, косясь на мешочек.

– Небольшой личный подарок Его Высочества, – улыбнулся переводчик (и Высочество тоже улыбнулось смущенно). – Немного золота.

Я закрыл глаза и стал думать, что это за люди и чего они хотят от меня. Ничего не придумав, я открыл глаза и прямо спросил их об этом.

Сначала Его Высочество что-то быстро-быстро проговорило. Потом переводчик объяснил мне, что они представители одной небольшой, но очень богатой арабской страны. Узнав о моей предстоящей поездке…

– Как вы о ней узнали? – перебил я его.

– У нас на Востоке говорят, – тихо сказал переводчик, – что, если приложить ухо к земле, можно услышать весь мир.

Так вот, приложив ухо к земле и узнав о моих планах, они решили обратиться ко мне с одной маленькой, но деликатной просьбой. Они надеются, что в великом Советском Союзе, большом друге арабских народов, через какое-то время некоторые секреты перестанут быть секретами. И они, мои спутники, были бы мне очень благодарны, если бы мне удалось достать и привезти сюда подробный чертеж обыкновенной водородной бомбы, которая им нужна исключительно для мирных целей. Если я окажу им такую услугу, то они и лично Его Высочество в долгу не останутся, и мешок золота, который я получу в обмен на несколько кадров фотопленки, может быть в пятьдесят раз больше того, что лежит перед моими глазами.

Первым движением моей души было немедленно послать их к шайтану. Но, честно говоря, я не был уверен, что моя откровенность будет оценена благоприятным для меня образом. Тогда я решил воспользоваться положительным опытом Хаджи Насреддина, который, как известно, в свое время обещал шаху в течение двадцати лет научить ишака говорить по-человечески. При этом Насреддин считал, что ничем не рискует, потому что за двадцать лет или шах умрет, или ишак, или он, Насреддин, предстанет перед Аллахом.

Не желая выглядеть в глазах своих спутников слишком уж готовым к исполнению их пожеланий, я сказал, что, разумеется, постараюсь (и даже не столько за деньги, сколько из исключительного уважения к их стране и лично к Его Высочеству) сделать все, что будет в моих скромных силах, но конкретно обещать ничего не могу. Мне, сказал я, сейчас даже трудно себе представить, какой будет моя страна через столь долгий промежуток времени, и я не знаю, какие сведения будут уже открыты, а какие все еще останутся секретными.

– Видите ли, – сказал я осторожно, – я очень хотел бы быть вам полезным, но в то же время всякая незаконная деятельность противоречит моим моральным принципам.

Тут они все трое загалдели наперебой по-арабски, и вдруг Его Высочество на чистом русском языке и даже почти без акцента сказал:

– На ваши принципы мы не посягаем и ни к чему принуждать вас не собираемся. Но когда вы будете возвращаться из прекрасного будущего в наше трудное настоящее, вам, может быть, захочется подумать о себе, о своих детях и внуках.

– Ваше Высочество, – спросил я, потрясенный, – где вас так хорошо учили русскому языку?

– В Московском университете дружбы народов имени Патриса Лумумбы, – охотно ответил Высочество и улыбнулся, излучая загадочное сияние.

На этом наш разговор закончился, и через пять минут мои похитители высадили меня вместе с велосипедом и кожаным мешочком на какой-то улице.

Выходя из автобуса, я не удержался и спросил Его Высочество, не из платины ли сработаны его зубы.

– Ну что вы! – отозвался Высочество. – Я достаточно обеспечен, чтобы позволить себе брильянтовые коронки.

Неожиданная встреча

Вот подумайте, что бы вы купили своим предполагаемым знакомым, если бы вам предстояла поездка на шестьдесят лет вперед?

Я стоял посреди известного в Мюнхене магазина Кауфхоф (по-нашему – Торговый двор) в полной растерянности.

В самом деле, всего полно, а что купить, не представляю. Джинсы? Зажигалки? Калькуляторы? Жвачки?

Жвачки, правда, я слышал, в Советском Союзе появились отечественного производства. Они, конечно, пока уступают западным образцам, но я нисколько не сомневался, что в течение шестидесяти лет, в результате развития технической революции, исторических постановлений партии и правительства и трудового энтузиазма масс, в деле производства предметов жевания и снабжения ими широких слоев населения произойдут коренные перемены к лучшему.

Ну, и насчет джинсов я тоже думал, что через шестьдесят лет какой-нибудь прогресс неизбежно наступит, и уж во всяком случае польские, скажем, джинсы или венгерские по крайней мере в Москве достать будет можно.

Пару джинсов я все же купил. А еще купил какие-то галстуки, шарфики, пару складных по пять марок зонтиков, электронные шахматы, две готовальни и всякую парфюмерию: губную помаду, лак для ногтей, пудру, румяна, тени для век, искусственные ресницы, такие вещи, я знаю, никогда не устаревают.

О себе я, конечно, тоже подумал и купил пленки для фотоаппарата и диктофона, ленты для пишущей машинки, блокноты и набор шариковых ручек. А кроме того, я запасся несколькими парами белья, носками, перчатками, мылом, зубной пастой, новой бритвой «Жиллетт» и двумя пачками лезвий. Все это я купил на тот случай, если эти предметы в будущем окажутся хотя и несравненно лучшего качества, но будут для меня слишком уж непривычными. Увидев майки с надписью «Мюнхен-1982», я, конечно, тут же взял штук пять. Затем в отделе карт и путеводителей я нашел планы разных городов мира, в том числе и Москвы. Решив, что этой вещью тоже следует обзавестись (хотя бы для того, чтобы сравнить Москву сегодняшнюю с Москвой тогдашней), я взял один из планов и стал разглядывать, удивляясь его подробности. В Москве, когда я там жил, тоже издавались подобные планы, но на них указывались только самые главные улицы, да и то не все. А на этом я находил и маленькие переулки, и даже тупики, в которых когда-то жил.

– Улицы имени писателя Карцева там нет? – услышал я сзади насмешливый голос и, вздрогнув, оглянулся.

Передо мной в светло-зеленом плаще и серой шляпе стоял, усмехаясь, Лешка Букашев, мой бывший друг, однокашник и собутыльник. Когда-то мы вместе учились на факультете журналистики, а потом работали на радио, я в литературном отделе, а он в новостях. Вечера мы просиживали в Доме журналистов. Иногда вдвоем, иногда втроем. Он приводил с собой своего приятеля Эдика, курчавого молодого человека, который сам себя называл генетиком и иммортологом. Я этого Эдика спросил при первом знакомстве, занимается ли он продлением жизни. Он сказал, что задача продления жизни для него никакого интереса не представляет, это чепуха, которой занимаются геронтологи. Его же интересует не продленная, а вечная жизнь.

– То есть вы хотите найти эликсир жизни? – спросил я.

Он сказал, что он ищет нечто другое, но для дураков это можно назвать и эликсиром. Я хотел было обидеться, но он тут же смутился и сказал, что, говоря о дураках, он имел в виду не меня, а тех бюрократов, которые, не веря в решаемость проблемы, не дают ему лаборатории и вообще вставляют палки в колеса. Его однажды даже чуть не посадили за менделизм-морганизм, о нем писали фельетоны в «Крокодиле», и он был благодарен Лешке, который первый по радио отозвался о его опытах положительно.

Вообще Лешка был из тех людей, кто плохого зазря другому не сделает. Насчет хорошего он сам говорил о себе так: «Я готов творить добро в разумных пределах. Хочешь, я одолжу тебе трешку?»

По своим взглядам он был законченный циник и карьерист. Но карьера его сложилась только со второго захода.

Первый заход он начал еще на первом курсе университета.

Я и сейчас хорошо помню его тогдашнего. Среди всех наших студентов он был один из самых старших и самых бедных. Он поступил в университет после армии и еще весь первый курс ходил в солдатских шмотках. Отца своего он не помнил, тот погиб во время войны. Лешкина мать Полина Петровна работала дворничихой на Сивцевом Вражке, где у нее была комната в семь с половиной квадратных метров без окон.

Он мне рассказывал, что с самого своего рождения никогда (даже в армии) не наедался досыта. И в университет он поступил вовсе не для того, чтобы овладеть журналистикой, а чтобы перейти в число людей, которые вкусно едят, хорошо одеваются и которых не бьют в милиции (его однажды били).

Но уже на первом курсе он понял, что люди, которых не бьют в милиции, тоже делятся на разные категории, и сказал мне, что настоящую карьеру можно сделать не по профессиональной, а по «партийно-половой линии». Я думал, что его наблюдения над жизнью имеют отрешенный характер, а потом увидел, что нет, он пытается употребить их для практических целей.

Едва поступив в университет, он тут же начал активничать в комитете комсомола, скоро стал комсоргом нашего курса и кандидатом в члены КПСС. Половой линии он тоже из виду не выпускал и сошелся с одной нашей студенткой, которая была внучкой исторического и героического большевика и, кроме того, как и Лешка, горела на комсомольской работе.

На втором курсе Лешка одновременно собирался жениться на этой студентке и перейти из кандидатов в полноправные члены партии. В это же время его рекомендовали в комсомольские вожди факультета, то есть на пост, начиная с которого иные Лешкины предшественники добрались до самых верхов власти.

И вот его выдвинули и должны были голосовать и исключительно для проформы спросили публику, есть ли у кого-нибудь отвод.

И тут на трибуну вышла заплаканная Лешкина невеста и сказала, что, как ей ни трудно, она должна заявить товарищу Букашеву отвод, потому что он – человек с двойным дном: на публике говорит одно, а в частных разговорах другое. Например, в разговоре с ней он назвал Ленина Вовка-морковка.

Времена были уже либеральные, поэтому из университета Букашева не исключили. Но партийного билета он не получил, вождем его не избрали, и больше того, в комсомоле он остался, но со строгачом в личном деле. Ни о какой большой карьере речи уже быть не могло, и на радио Лешка работал репортером самого низшего разряда, писал о передовиках производства, скоростных плавках и высоких удоях.

Служебное его положение и зарплата росли очень медленно, пока он опять, причем почти случайно, не вышел на партийно-половую линию.

Он где-то познакомился с дочкой заместителя министра иностранных дел и тут уж своего шанса не упустил. Женился, вступил в партию и стал быстро наверстывать упущенное.

Мы с ним тогда поссорились, и судьбы наши пошли в разные стороны. Я стал диссидентом, меня исключили из Союза писателей и даже собирались посадить, а он, наоборот, быстро шел в гору, стал политическим комментатором на телевидении, ездил за границу, выполняя там какие-то важные поручения, и даже, как я слышал, входил в группу сочинителей, писавших книги за Брежнева. Само собой понятно, что в те годы мы с ним в Москве не встречались, а вот здесь, в Мюнхене, встретились.

Гавайские острова

– Ну привет, – сказал он дружелюбно и протянул руку, которую мне, может, не стоило замечать. Но должен признаться, что моей принципиальности на такие церемониальные движения никогда не хватало.

Пожав его руку, я спросил, как он оказался в Мюнхене.

– Да так, – сказал он, по-прежнему усмехаясь. – Приехал посмотреть, где чего дают.

Желая как-то его уязвить, я спросил, неужели ему не хватает того, что дают в ГУМе.

– ГУМ, дружок, – сказал он мне назидательно и цинично, – существует для тех людей, кто невкусно ест, плохо одевается и кого бьют в милиции. Кроме того, там очереди, а я очередей не люблю. Ты не знаешь, где тут кассеты для видео?

Я сказал, что не знаю, и спросил, что он здесь делает.

– Это неинтересно, – отмахнулся он. – Мелкие интриги.

– А я думал, ты занимаешься большой политикой, – сказал я.

– Большая политика, – возразил он, – в основном из мелких интриг только и состоит.

Мы помолчали. Потом я спросил его, неужели он, такая важная шишка, не боится толкаться здесь в толпе, где может оказаться кто угодно?

– Нет, мой милый, не боюсь. Здесь, среди покупателей, есть несколько человек, которые не сводят с меня глаз и берегут мою жизнь больше, чем свою собственную.

– Ты имеешь в виду, что здесь есть ваши люди? – спросил я, упирая на слово «ваши».

– Ну да, наши и… – Он засмеялся. – И ваши тоже. Слушай, ты куда-нибудь торопишься?

– Нет, – сказал я. – А что?

– Так, может, нам пойти трахнуть по кружке пивка?

– Несмотря на то, что ваши люди за тобой следят, ты не боишься со мной общаться?

– Друг мой, – сказал он с некоторой внутренней гордостью, – уверяю тебя, что общение с тобой мне ничем повредить не может. Но тебе оно тоже ничем не грозит.

– А кто тебя знает, – сказал я, желая его обидеть. – Я же не знаю, с каким заданием ты приехал сюда.

– С каким бы ни приехал, – сказал он, не обижаясь, – ты можешь не сомневаться, что мокрыми делами я не занимаюсь. Для этого есть другие люди, с которыми я, впрочем, незнаком.

Мы сели в мою машину, и я повез его в ту самую пивную в Английском парке, где недавно мы пили с Руди.

Сейчас мы тоже заказали по массу. Заказывал Букашев. Я заметил, что он говорит по-немецки хотя и с акцентом, но без всяких ошибок. Официант был в коротких кожаных баварских штанах с застежками под коленями. Выслушав Букашева, он крикнул: «Яволь» – и побежал исполнять заказ, а Букашев стал меня расспрашивать о моей здешней жизни: как я здесь освоился, с кем общаюсь и говорю ли по-немецки. Я сказал, что мой немецкий гораздо хуже, чем его, но на бытовые темы кое-как объясняюсь. По-прежнему усмехаясь, Букашев заметил, что как бы ни недоступен был для меня немецкий язык, он все же не труднее якутского, который при ином повороте судьбы мне пришлось бы осваивать. И даже намекнул, что в решении моей судьбы и ему пришлось принять некоторое участие, причем он как раз был против «якутского» варианта.

– Другие были за? – спросил я.

– Не все, но некоторые были.

– А ты почему был против?

– У меня было три причины, дружок, – ответил он невозмутимо. – Во-первых, я, если ты помнишь, смолоду готов был творить добро в пределах разумного. Во-вторых, у меня к тебе есть некоторые сентиментальные чувства. А в-третьих, мне, честно говоря, нравится, как ты пишешь. Я считаю, что, несмотря на все глупости, которые ты наделал, было бы просто обидно использовать такой талант на лесоповале.

Тут же он стал меня убеждать (и, как мне показалось, вполне искренне), чтобы я не терял время, а писал.

– Для кого писать-то? – спросил я. – С моим читателем вы меня разлучили.

– Ну, не надо преувеличивать, – сказал он. – Отчасти разлучили, отчасти не разлучили. Страна у нас большая, границы длинные, народу ездит до черта, за всеми, кто чего везет, не уследишь. Я сам, между прочим, книжек твоих, так чтоб не соврать, штук пятьдесят-шестьдесят провез. Да и сейчас парочку с собой захвачу.

– Чудные вы, большевики, люди, – сказал я. – Сами писателя травите, сами изгоняете, потом сами же его книги возите контрабандой. Разве это не идиотизм?

– Идиотизм, – согласился охотно Букашев. – Идиотизм чистой воды. Но ничего сделать нельзя. Система, понимаешь ли, идиотская.

Я посмотрел на него недоуменно.

– Значит, ты тоже, – спросил я, – понимаешь, что система идиотская?

– А что? – сказал он. – Что тебя удивляет? Система идиотская, и я ей служу, но сам я не обязан быть идиотом. И другие не идиоты. Все всё понимают, но ничего сделать не могут.

– Странно, – сказал я. – Если вы всё понимаете, почему бы вам не попытаться как-то изменить положение? Власть-то в ваших руках.

– Власть-то в руках. Да только как ею воспользоваться? Ну вот представь себе, допустим, она тебе дана, эта власть. Что бы ты с нею делал?

– У-у! – завопил я так, что проходивший мимо с дюжиной кружек официант покосился на меня испуганно. – Да если бы у меня эта власть оказалась хотя бы на неделю, я прежде всего разогнал бы к черту всю вашу партию.

– Это понятно, – сказал Букашев, моим кощунством нисколько не возмутившись. – Ну разогнал бы, а дальше что?

– Не знаю, что дальше, – сказал я. – И даже знать не очень хочу. Но что бы ни было, все было бы лучше вашей бездарной власти.

– Ишь ты какой! – Он посмотрел на меня сквозь кружку. – Ты, я вижу, стал законченным антикоммунистом.

– Чушь! – возразил я. – Никем я не стал. Против так называемых идеалов коммунизма я ничего не имею. Свобода, равенство, братство, стирание границ, отмирание государства, от каждого по способности, каждому по потребности. Что общего это имеет с тем, что вы наворотили?

– Ты прав, – сказал он, стирая с губ пену. – Общего, прямо скажем, немного. Но ведь нам же нет еще и семидесяти. Для истории это только миг. Дров, правда, наломать успели порядочно и глупостей наделали, потому что торопились и пытались перепрыгнуть через все ступеньки. А так не получается.

– Да и не может получиться, – сказал я. – Утопия есть утопия.

– Откуда ты знаешь, утопия или не утопия? – Букашев допил свое пиво и поставил кружку на стол. – Если напролом лезть, то утопия. А если все продумать и идти шаг за шагом…

– Слушай, – сказал я, – зачем ты мне эту хреновину порешь? Ты можешь в Москве плести чего хочешь по телевидению и здесь дурачить местных простаков, но не меня. Неужели ты надеешься меня убедить, что веришь сколько-нибудь в коммунизм?

– Миленький мой, я вообще ни во что не верю, – усмехнулся он. – Я не верю, а думаю. И мне кажется, что какие-то шансы еще есть.

– Шансы? – я задохнулся от возмущения. – После всего того, что вы натворили? Какие там шансы?

– Я тебе говорю: какие-то. Маленькие. Может быть, даже совсем ничтожные. Но они есть. Слушай, браток, – схватил он за штаны пробегавшего мимо официанта, – притарань-ка нам еще пару пивка.

– Яволь! – охотно отозвался официант и со всех ног кинулся исполнять заказ.

Я изумленно посмотрел ему вслед и повернулся к Букашеву.

– Леша! – назвал я его впервые за нашу встречу по имени. – Что происходит? Ты же ему по-русски сказал! Как же он тебя понял?

– Да? – переспросил он озадаченно. – Я сказал по-русски? А, ну значит, это кто-то из наших. Не важно, не обращай внимания. Это тебя не касается.

Официант принес и поставил на стол еще два масса.

– Застегни пуговицу! – сказал ему Букашев насмешливо.

Рука официанта невольно дернулась к пуговице. Но он тут же опомнился.

– Их ферштее зи нихт![2] – сказал он резко и отошел.

– Вот и работай с такими! – вздохнул Букашев. – Прокалываются на любой ерунде. Так вот что я тебе скажу. Ты знаешь, я идиотом никогда не был. Во всякие возвышенные бредни не верил. Но и врать мне тебе незачем. Нет никакого резона. И если я говорю о шансах, значит, я это дело как-то обдумывал. Да и не только я. Ты, я знаю, о нашем руководстве очень низкого мнения, но поверь мне, что там тоже есть люди, у которых шарики вертятся.

Я сбегал по малому делу.

– Знаешь что, – сказал я, вернувшись, – я не знаю, вертятся у вас шарики или не вертятся, я знаю только, что это все равно не имеет никакого значения. Система прогнила, окостенела, вы все это сами хорошо знаете, но ни на какие положительные действия вы уже все равно не способны.

– А вот в этом, старина, ты как раз и ошибаешься! – с неожиданной горячностью возразил он. – На что-то мы способны. И что-то сделаем.

– Что вы сделаете? – Я посмотрел на него в упор.

– Какие-то идейки имеются, – сказал он, не отводя взгляда. – Но дело, как ты сам понимаешь, серьезное. В такой многоходовой комбинации как бы не ошибиться. Вот если б можно было заглянуть вперед лет, скажем, на пятьдесят-шестьдесят и узнать, что из всего из этого получилось. – При этом он внимательно посмотрел на меня и засмеялся.

Конечно, последняя фраза меня насторожила. Была она сказана случайно или с намеком? Если с намеком, то что Букашев хотел от меня?

Я ожидал от него дальнейшего развития темы, но он о ней как будто забыл и стал опять расспрашивать меня о моей жизни, попутно рассказывая и о своей.

Потом спросил о моих планах на лето, и я не понял, был этот вопрос задан с какой-то задней мыслью или просто из любопытства.

Стараясь себя никак не выдать, я сказал, что вообще-то собираюсь отдохнуть и, возможно, в ближайшее время махну куда-нибудь… Ну, скажем… (я ляпнул наобум) в Гонолулу.

– Гонолулу! Гавайские острова! – мечтательно произнес Букашев. – Ты знаешь, где только я уже ни шатался, а на Гаваях еще не бывал. Должно быть, хорошо там. Пальмы, солнце, море и гавайки с гавайскими гитарами. Слушай, а ты мою бывшую любовь давно не видал?

– Давно, – сказал я.

– Говорят, она стала очень религиозна.

– Со временем люди меняются, – сказал я уклончиво.

– Чепуха! – возразил он. – Они меняют предмет поклонения. Но при этом остаются такими же, как были. Да, а тогда она мне с Вовкой-морковкой здорово подсуропила. Я уж думал, и не вылезу. Ну ладно, дружок, рад был тебя повидать. Серьезно говорю, без дураков. Хочешь в Москве кому-нибудь чего-нибудь передать?

У меня, конечно, было кому чего передать, но не через него же.

– Слушай, – сказал я. – А правду про тебя говорят, что ты майор КГБ?

– Ну да, вроде, – согласился он с удовольствием. – Точнее сказать, генерал-майор. Но тебе-то что? Неужели ты думаешь, я с тобой встретился, чтоб на тебя стучать? Нет, братишка, я играю в другие игры и ставлю по-крупному.

Он подозвал официанта и, несмотря на мое сопротивление, расплатился за нас обоих.

На обратном пути я, поглядывая в зеркало, заметил, что за нами, особенно даже не скрываясь, идет зеленый «Фольксваген», но номер у него не франкфуртский, а кельнский. Я сказал об этом Букашеву, но он отмахнулся.

– Это наши. Не беспокойся, они едут не за тобой, а за мной.

Он попросил меня высадить его у «Фир Ярес Цайтен», самой роскошной гостиницы Мюнхена.

Уже выставив ногу на тротуар, он вдруг спросил, не может ли он как-нибудь при случае мне позвонить.

– Когда ж ты мне позвонишь, если я уезжаю? – спросил я.

– А, ну да! – сказал он. – В Гонолулу. Я и забыл. Но ты ж не навек туда едешь. – При этом он пристально на меня посмотрел. – Когда-нибудь ты вернешься и, может быть, даже захочешь мне рассказать, как там живут гонолульцы. Так я тебе позвоню. Номер твоего телефона у меня есть.

Было похоже, что он знает обо мне больше, чем я думал. Впрочем, меня это особо не волновало.

Отъезжая от гостиницы, я увидел припаркованный за углом зеленый «Фольксваген». Потом, по дороге домой, я все время поглядывал в зеркало и сделал несколько проверочных маневров с заездом в глухие переулки и тупики. «Фольксваген» не появлялся, никаких других признаков слежки я не заметил тоже.

По дороге я включил приемник, который у меня всегда настроен на первую программу советского радио. Передавали концерт по заявкам тружеников моря. Сначала неизвестный мне чтец-декламатор читал отрывки из «Медного всадника», потом оркестр Большого театра исполнил танец маленьких лебедей из балета Чайковского.

– А теперь, – объявила дикторша сладким голосом, – в исполнении народной артистки Советского Союза… прозвучит украинская народная песня…

– «Гандзя-рыбка»! – сказал я вслух и как в воду глядел.

Сколько я себя помню, во всех концертах, демонстрирующих небывалый расцвет многонационального искусства в моей стране, всегда исполнялись одни и те же песни. Если русские, то обязательно или «Среди долины ровныя», или «Вдоль по Питерской», а украинские – или отрывок из «Наталки-полтавки», или вот эта самая «Гандзя».

• Як на мэнэ Гандзя глянэ,
• В мэнэ зразу сэрце въянэ,
• Ой, скажите ж, добри люды,
• Що зи мною тепер будэ…

Не знаю почему, но именно «Гандзя» исполнялась на всех торжественных концертах, посвященных партийным съездам и Дню милиции или еще чему-то подобному, причем исполнительница во всех случаях и во все времена была как будто одна и та же: высокая и полная тетя в черном бархатном платье до пят и с большим вырезом на пышной груди. На грудь эту она клала руки, как на подставку, заламывала пальцы и, лукаво жмурясь, заливалась инфантильным меццо-сопрано:

• Гандзя – рыбка,
• Гандзя – птычка,
• Гандзя – цяця, молодычка…

Боже мой, думал я, неужели в этой стране и вправду никогда ничего не изменится?

Звонок из Торонто

Я был в самом разгаре сборов, когда вдруг раздался звонок из Канады.

– Привет, старик, говорит Зильберович.

– А, – говорю, – привет, как жизнь?

– В трудах, – просто отвечает он. – Ты чем-нибудь занят?

– В каком смысле? Сейчас или вообще?

– Ну, сейчас и вообще.

– Ну, вообще-то говоря, занят.

– Так вот, бросай все, бери билет, и чтоб завтра ты был в Торонто.

Я просто опешил от такого предложения.

– Ты что, – говорю, – милый, одурел, что ли, совсем? Чего это я вдруг все брошу и из Мюнхена помчусь в Торонто? Да что же мне, делать, по-твоему, нечего, в такую-то даль переться?

– Старик, этот вопрос не обсуждается. В Торонто зарентуешь кар, какой-нибудь небольшой, незаметный, выедешь на хайвэй, там возьмешь шестой экзит, проедешь ровно два майла, на шулдере увидишь голубой «Шевроле». На крыше антенна, на заднем стекле жалюзи, номер замазан грязью. Фолуй за этим «Шевроле», особо не приближайся, но из виду не выпускай. Все![3]

– Идиот! – закричал я. – Прежде чем отдавать приказы, ты хоть бы по-русски научился как-нибудь говорить.

Но эти слова услышала только моя жена, трубка на другой стороне планеты была положена.

– Что такое? – спросила жена встревоженно. – Кто это звонил?

– Не поняла, что ли? Конечно, Зильберович.

– И чего он хотел?

Я рассказал.

Жена вспылила. Не столько на Зильберовича, сколько на меня. Да что это такое! Да с какой стати? Может быть, мы вообще уже прощаемся навсегда, у нас осталось несколько дней, но ты и их готов потратить на кого угодно, только не на семью. Это ты сам виноват, ты сам себя так поставил, что они с тобой позволяют себе обращаться как с мальчиком. Подумаешь, он вообразил себе, что он пуп земли, а ты к нему будешь бегать, как только он тебя пальцем поманит.

Это она, конечно, имела в виду не Зильберовича. Я ей сказал, что я сам глубоко возмущен, на каждый призыв вовсе откликаться не собираюсь и ни в какое Торонто, разумеется, не поеду.

Я говорил это вполне искренне, злясь больше всего на себя самого и одновременно удивляясь той странной психической силе, которая действовала на меня, несмотря на разделяющее нас фантастическое расстояние.

Эта сила меня каким-то образом гипнотизировала, выводила из состояния равновесия, никакие реально объяснимые причины не вынуждали меня ей подчиниться, но не подчиниться ей я мог, только оказав отчаянное внутреннее сопротивление. Непонятно?

Попробую объяснить попроще.

Зильберович звонил мне не от своего собственного лица (собственного лица у него никогда не было), по поручению другого человека. Этому другому я не был подчинен по службе, не зависел от него материально, на положении моих дел его отношение ко мне никак не могло отразиться.

Ну если бы я его хоть как-нибудь почитал и по этой причине готов был бы кидаться со всех ног, выполняя его распоряжения, так ведь и этого ж не было. Больше того, в моих глазах он со своими претензиями на владение окончательной истиной вообще выглядел фигурой комичной.

И все-таки, когда он меня к чему-то призывал, я просто цепенел и чувствовал, что отказать ему выше моих сил.

Сейчас было то же самое.

Как я должен был реагировать на звонок Зильберовича? А просто никак. Кому-то взбрело в голову, что я должен все бросить и куда-то нестись. А мне кажется, что я никому ничего не должен, не должен даже и отвечать. У меня своих дел по горло.

Но что-то меня нервировало и склоняло к мысли, что не ответить совсем – неудобно. Понося последними словами и Зильберовича, и его, так сказать, патрона, а отчасти и себя самого, я сочинял в уме варианты отказа, начав с самого высокомерного (по телеграфу): Кому надо тот едет.

Коротко, четко и вразумительно. Но нереалистично. Потому что представить себе ситуацию, в которой Он едет ко мне, даже попросту невозможно, а что я к Нему еду, это и представлять нечего.

Но почему, почему, почему?

Почему я не могу устоять перед этим человеком, который мне ни для чего не нужен?

– Что ты ходишь такой взвинченный? – закричала на меня жена. – Что ты куришь одну сигарету за другой и что ты бормочешь?

– Разве я что-то бормочу? – удивился я.

– Не только бормочешь, но и строишь рожи, и фигу кому-то крутишь. Если ты не можешь просто послать призывальщиков подальше, ответь как-нибудь вежливо. Скажи, что ты заболел, что у тебя какая-нибудь конференция, что тебе надо книжку дописать.

– Ну да, – усомнился я, – а он скажет: а кому нужны твои книжки?

– Ну если уж он так скажет, то ты ему тоже можешь сказать: а кому нужны твои книжки? На хамство всегда нужно отвечать только хамством. Ты сам себя ставишь на последнее место, поэтому и другие тебя ставят туда же.

Она была права, как всегда.

Но когда она уехала в банк, я позвонил в аэропорт просто на всякий случай.

Как я и предполагал, никаких прямых рейсов из Мюнхена в Торонто вовсе не существует, а лететь с пересадкой во Франкфурте – это уж слишком. Чего ради я должен преодолевать такие препятствия?

Хотя если разобраться, не впадая в горячку, то пересадка без вещей дело не такое уж трудное. К тому же во Франкфурте у меня было одно, я бы так сказал, интимное дельце, ради которого просто так я бы, конечно, ни в жизнь не поперся. Но если заодно…

Новый Леонардо да Винчи

С Леопольдом Зильберовичем (по-домашнему – Лео) я познакомился в начале шестидесятых годов через его сестру Жанету, с которой я в то время учился в университете. В литературных (или, может быть, точнее сказать, окололитературных) кругах того времени Лео был фигурой одной из самых заметных.

Длинный и длинноволосый, в засаленном темном костюме с заштопанными локтями и пузырями на коленях, он неутомимо передвигался по Москве, бывая, кажется, одновременно и в редакциях самых либеральных по тем временам журналов, и в Доме литераторов, и на всех поэтических вечерах, и на всех премьерах.

Он был лично знаком со всеми сколько-нибудь известными поэтами, прозаиками, критиками и драматургами, которых (каждого в отдельности) покорял знанием и тонким пониманием их творчества. Каждому он мог при случае процитировать его четверостишие, строку из романа или реплику из пьесы и дать процитированному иногда неожиданное, но оригинальное и обязательно лестное для автора толкование.

Я не помню, чем он занимался официально (кажется, был где-то внештатным литконсультантом), но главным его призванием было открытие и пестование молодых талантов.

Его рыжий, вытертый, покрытый жиром и какой-то коростой портфель всегда был до отказа набит стихами, прозой, пьесами и киносценариями молодых гениев, которых он где-то неустанно выкапывал и рекламировал.

Много лет спустя, попав на Запад, я встречал самых разных литературных агентов, которые сидят в больших офисах, рассылают издателям рукописи своих клиентов, то есть ведут большой и прибыльный бизнес.

В наших условиях Зильберович делал то же самое, но без всякой корысти. Больше того, будучи бедным как церковная крыса, он сам, как мог, подкармливал открытых им гениев, не рассчитывая даже на то, что они когда-нибудь скажут спасибо.

Как только открытый им когда-то талант начинал печататься и не нуждался в пятаке на метро, он тут же Зильберовича выбрасывал из головы, но Лео ничего и не требовал. Его альтруизм был настолько чистого свойства, что он сам себя никогда не считал альтруистом.

Брошенный одним гением, он тут же находил другого и носился с ним как с писаной торбой.

Со мной он, между прочим, тоже когда-то носился.

Он был одновременно моим поклонником, оруженосцем и просветителем.

Все мною написанное он помнил почти наизусть.

В те времена, когда мне часто приходилось читать свои опусы в самых разных компаниях, Лео, конечно, всегда там присутствовал. Он устраивался где-нибудь в углу и, держа свой портфель на коленях, слушал внимательно, а когда дело доходило до какого-нибудь эффектного пассажа или удачной игры слов, Лео, предвкушая это место, заранее начинал улыбаться, кивать головой, переглядывался с собравшимися, поощряя их обратить внимание на то, что сейчас последует. И если публика на это место тоже реагировала положительно, Зильберович и вовсе расплывался в улыбке и испытывал такой прилив гордости, как будто это он такого меня породил.