ДПП (НН) (сборник) бесплатное чтение

Виктор Пелевин
ДПП (NN)
Диалектика на преходния период (от никъде за никъде)

Така измислях аз стратегия

за туй как пише се елегия

ЕЛЕГИЯ 2

Не скоро ще се срещнем май.

След болка бой,

след браво вай,

след пропаст catcher in the rye,

след рая също рай.

След пладне здрач и после мрак,

след гей чифут,

след кур простак.

Стани и пак запей, тъпак,

и Бог ще ти е враг.

Другарю, виж. Другарю, дръж.

След кеф тъга,

след слънце дъжд.

Тук и сега най-изведнъж

пак няма да си мъж.

Съдбата прави кръговрат,

след мутра врат,

след брата брат;

глупакът само не е чат,

че всичко тук е ад.

Милиционер, милионер,

след звяра звяр,

след пора пер.

И изкушения в размер от

скоч до браун шекер.

И няма кой да каже „куш“.

След хора Гор,

след Буш пак Буш.

Омир, нали се скъса

уж прогнилият ботуш.

И след закона пак закон,

след МУР е мор,

След тях ОМОН.

След каламбура под пагон

мамон, жаргон, нагон.

И е така открай докрай,

след тира тур,

след воя лай.

Лъжецаре на Първи май,

любим мой роден край.

Наоколо поля, села,

след хълма хълм,

след дъб ела

и само мъничка кола

със прашни колела.

И без и не, и без и да,

и здрач,

блещукаща звезда.

И мислиш: леле-мале, въй,

не е то току-тъй.

M:/TXT/PELEVIN/DPP(NN)/МОЩТА НА ВЕЛИКОТО

На Зигмунд Фройд и Феликс Дзержински

ЧИСЛА
Роман

Окнов: Не, пуснете ме!… Пуснете ме!

Пусни ме!… Да, това исках да направя!

Стрючков и Мотилков: Какъв ужас!

Окнов: Ха-ха-ха!

Мотилков: А къде е Козлов?

Стрючков: Ската се.

Даниил Хармс

I

Идеята на Стьопа Михайлов да сключи съглашение със седмицата узря тогава, когато той горе-долу се понаучи да чете и почна да се замисля за разликите между половете. Първите форми на този алианс бяха примитивни. За различните житейски случаи Стьопа изписваше различни седмици. Голяма празна на цяла страница например го пазеше от по-големите и по-силните деца. Четири заострени седмици, разположени в ъглите на листа, трябваше да озаптят буйните съседи по стая, които по време на следобедната почивка редовно се прокрадваха, за да го пухнат с някоя възглавница по главата или да му тикнат някаква гадост под носа. Няколко досадни произшествия обаче, от които седмиците трябваше да го защитят, доказаха, че този метод не върши работа.

Стьопа реши, че в единствено число седмицата не притежава достатъчно сила, и започна да изписва страница след страница миниатюрни синички ъгълчета, чувстваше се като завоевател, който събира армия, за да покори света. Армията обаче, както бързо се изясни, не искаше да се сражава. Синините на Стьопа от летния лагер, след като точно седем тетрадки бяха изписани със седмици, доказаха това съвсем убедително.

Докато бродеше след училище из тихите краймосковски горички и пълните със съкровища сметища, Стьопа мислеше и мислеше, и накрая разбра къде е проблемът. Неизвестно защо той още от самото начало беше решил, че седмицата е наясно с всичките му планове. Струваше му се съвсем естествено, че тя разбира мислите му в момента, когато се появяват в главата му. От друга страна, светът беше пълен с такива като него! Стьопа се сети, че трябва по някакъв начин да привлече вниманието на седмицата към себе си, да направи така, че тя да разбере за съюза, който иска да сключи с нея, и да го различава в тълпите.

В училище им казваха, че в древни времена, когато искали да се сдобият с милостта на боговете, хората им принасяли жертви. Седмицата може и да не беше бог точно като Зевс или Аполон, но явно обитаваше надчовешки измерения. Така че забравената технология можеше и да подейства.

Стьопа знаеше, че древните богове приемали като жертва изгаряни бикове. Няколко седмици той сериозно обмисля да подпали ритуално един от совхозните краварници — беше близо до вилата им. Снабди се с шише бензин и наряза дълги ленти от велосипедна гума, за да ги използва като бикфордов шнур. В последния момент се отказа. Проектът все пак беше прекалено мащабен.

Но бензинът свърши работа. Стьопа открадна от къщи седем консерви телешко — тенекиени военни цилиндри с бича глава, вписана в овал, като снимка от тези по старите гробове. За такова количество храна трябваше голям огън и Стьопа си изгори ръката, но като цяло ритуалът, извършен в гората близо до вилата, мина гладко.

Вонята на изгоряло месо му напомни за нещо тайнствено и отдавна забравено (дойде му наум и едно странно словосъчетание — „геена огнена“). Преживяването беше прекалено мимолетно за анализ — просто халюцинация на паметта, сянка на мисъл за нещо, което съвсем сигурно никога не беше ставало с него. И въпреки това именно този странен полуспомен му отвори очите за грешката му.

В какво беше смисълът на жертвоприношението като такова? На небето се предлагаше онова, което то ни дава — животът, душата. А сивкавото телешко от стратегическите запаси на СССР беше само опаковка, останала от отдавна изчезналата жизнена сила — също както и консервените кутии бяха опаковка на изгореното месо. Да принасяш мъртва материя в жертва на духа беше все едно да подариш на рожден ден празна кутия бонбони. Дори дъските на старата ограда, с които бе запалил огъня, бяха по-подходящи, понеже тук-там по тях все пак имаше жива плесен.

Следващата стъпка беше проста и логична. Стьопа нави седем страници от вестник в удобна дълга мухобойка и започна да изпраща в отвъдното мухите, които влизаха в кухнята. За да могат душите им да стигнат до необходимия адрес, всеки път щом улучеше някоя, Стьопа шепнешком повтаряше незнайно как измисленото стихче: „Седем бора и брезички, седем сте по седем всички“. Не беше съвсем ясно колко точно мухи трябва да прати при седмицата под този стихотворен съпровод — дали седем по седем, или седемдесет и седем. Стьопа реши да се спре на втория вариант и тъкмо вече наближаваше заветното число, когато един внезапен удар на съдбата направи проекта неактуален.

Нанесе му го една книга, която баща му беше оставил на кухненската маса, дори не цялата книга, а само една фраза на страницата, която Стьопа прочете мимоходом — за някой си Щирлиц, който толкова вярвал в щастието, което носи числото седем, че когато подмушвал на врага лъжлива информация, се стараел сборът на съдържащите се в нея цифри да е седем.

Стьопа разбра до каква степен е неконкурентоспособен с мухобойката си в този свят, пълен с големи, които изповядваха същите възгледи за чудесното. Техните възможности бяха неизмеримо по-големи: какви ти мухи, някои от големите можеха да пратят на магическия адрес милиони и милиони хора. Нима можеше да се надява, че седмицата, заобиколена от тълпи могъщи почитатели, ще му обърне внимание? Това беше толкова наивно, все едно слон, заобиколен от духов оркестър, да чуе бръмчащ комар.

Стьопа за доста време изгуби вярата си, че може да спечели нещо от съюза с цифрите. Дори самата мисъл, че такъв съюз може да се сключи, започна да му изглежда съмнителна.

Трябваха да минат няколко години, докато душевната му рана зарасне, и тогава Стьопа бе осенен от нови идеи, свързани с цифрите и числата.

Седмицата беше всеобща избраница. Към нея се обръщаха всички — британските суперагенти, героите от приказките, градовете, издигнати на по седем хълма, дори и ангелските йерархии, ориентирани към седмото небе. Седмицата беше разглезена и скъпа куртизанка и не беше чудно, че скромното му ухажване оставаше без отговор. Но пък тя не беше единствената цифра на света.

Научен от горчивия си опит обаче, Стьопа не бързаше да избере друга цифра. Досещаше се, че към която и цифра да се обърне, на света ще се намерят много хора, които са направили същия избор. А колкото повече конкуренти имаше, толкова по-малък беше шансът избраната цифра да откликне на врачуванията му и дори да забележи съществуването му. От друга страна, логиката подсказваше, че двузначните и тризначните числа не са толкова разглезени от внимание.

Стьопа интуитивно чувстваше, че цифрите от единицата до деветката са по-могъщи от двузначните числа, а двузначните са по-силни от тризначните и така нататък. Но му бяха направили впечатление думите на Цезар, чути по история — че е по-добре да си пръв в някое галско селце, отколкото последен в Рим (учителката сбърка и каза, че било по-добре да си пръв в Рим, отколкото последен в някое галско селце, но Стьопа разбра, че е сгрешила, понеже за Цезар това звучеше прекалено самодоволно). И той почна да си избира някое по-спокойно галско селце.

След дълги размисли се спря на числото „34“. Сборът на тройката и четворката му даваше седмицата. Това придаваше на числото „34“ нещо като небесната генеалогия, като при гръцките герои, водещи потеклото си от боговете. Стьопа не предаваше изначалното си божество, просто търсеше по-рационален начин да се обърне към него. Освен това, също като седмицата, тройката и четворката бяха особени цифри — имаха цветове. Стьопа си спомняше, че едно време, когато беше съвсем мъничък, всички цифри си имаха цветове. Но после те избледняха и само четворката си остана с добре видим зелен, седмицата беше синя, а тройката имаше малко оранжевко там, където полукръгчетата й се съединяваха.

Имаше и много други съображения, които взе под внимание — „трийсет и четворката“ например беше най-добрият руски танк през Втората световна и следователно числото „34“ грееше с отразената светлина на сполуката и победата. Изборът му съзрява в ума му толкова дълго, преди да го направи, че дори не беше съвсем ясно той ли избра числото „34“, или то него.

Вече беше голямо момче — завършваше училище и под носа му тъмнееше мъх, който приличаше на два минуса — Стьопа се надяваше, че с времето те ще дадат обещавания от математиката плюс. Сега той вече беше по-предпазлив. Беше се обзавел с нов патрон в света на числата, но не искаше да повтаря жестоките си мухоприношения. На числото „34“ изобщо не му трябваха убити мухи, дори убити хора не му трябваха, това му беше ясно. Трябваше да тръгне по друг път — не да извършва неясни магични ритуали, а да посвети на това число целия си живот, да се слее с него, да докаже предаността си с ежедневно усърдие.

Започна с това, че взе да става не в шест и половина, както досега, а в шест и трийсет и четири. По същия начин се изместиха и всички останали точки от разписанието му, които зависеха от него. Определяше си среща например в пет и половина и закъсняваше с четири минути, като специално се бавеше в станцията на метрото, та стрелката да си измине чертичките. Когато рационалната част на ума му започваше да му шепне, че се държи глупаво, той си имаше рационален отговор.

Всичко около нас се променя всеки миг и във всеки момент светът е сбор, сума от обстоятелства, различни от тези преди или след секунда. Хората, с които си имаме работа, също непрекъснато се променят и се държат различно в зависимост от това какви точно мисли попадат в моментния срез на умовете им. Затова, като избираме времевата и пространствената точка на срещата си със света, ние се занимаваме със съвсем реална магия, може би дори с единствено възможната магия, защото всеки път решаваме в кой точно свят да влезем. В един ни чака падналата от перваза саксия с бегония или връхлитащ камион, в друг — благосклонната усмивка на Непознатата или натъпкан портфейл до бордюра, и всичко това на едни и същи улици… Стьопа намери тези думи много по-късно, когато вече се беше научил да превръща числата в пари, но самата мисъл, към която насочваха те, в неоформен вид му беше позната още от училище.

За да заспи, той не броеше до сто, а до тридесет и четири, после пак до тридесет и четири и така нататък. Когато влизаше в някое ресторантче, преди да седне, броеше масите в кръг, по няколко пъти, докато не излизаше трийсет и четири. Преди да скочи в морето от кея, правеше тридесет и четири бързи вдишвания. Всеки път, когато трябваше да вземе решение, той го свързваше по един или друг начин с това свещено число. Това му даваше чувството, че е избрал уникален маршрут, различен от житейските пътища на другите. И въпреки че външно съдбата му не се различаваше по нищо от съдбите на връстниците му, маршрутът наистина беше необичаен. Когато измина достатъчно голяма част от него, Стьопа започна да получава потвърждение след потвърждение за това. Или може би се научи да разпознава потвържденията.

Едно лято, беше неделя, той си седеше вкъщи и зяпаше през прозореца. Внезапно чу тежки удари — на близкия строеж някаква машина забиваше дебели метални пилони. Стьопа несъзнателно започна да ги брои. Оказаха се точно тридесет и четири, после машината спря и не се обади повече. В това може би нямаше да има нищо особено, ако само секунда преди първия удар той не си беше помислил, че всъщност не знае дали е успял да почука на вратата — на сърцето — на божеството си. Да не говорим, че всичко това стана в почивен ден, когато бачкаторите не бачкат — и това обстоятелство окончателно убеди Стьопа, че случилото се е знак.

Друг път, когато бе обзет от съмнения, подтикнат от някакъв импулс, той пусна телевизора. На екрана се заредиха титрите на полския филм „Тримата танкисти и кучето“ — което, както той веднага се сети, означаваше „34“ — тройка (трима танкисти) и три плюс едно (пълен екипаж). Дори алюзията да беше мъничко насилена, това беше простимо, след като танкът на кучелюбивите поляци беше „Т-34“.

17

В зори на седемнайсетия си рожден ден — особен ден, понеже седемнадесет по две е тридесет и четири — Стьопа реши да подложи на последен изпит и себе си, и избраното число.

Каза си, че този съюз ще го доведе до целта му (което си е истина, още не знаеше що за цел е това), ако на билета, който ще си купи в киното, ги има цифрите „3“ и „4“. За да даде достатъчно време на развитието на събитието, Стьопа отиде на кино чак в другия край на Москва. Единият час в метрото беше подобен на изкачването към планински храм, когато от човек се отлюспват и падат натрупаните му в този свят грехове.

Купи си билета точно тридесет и четири минути преди да почне филмът. Излезе от киното, въздъхна дълбоко и го погледна като играч, който обръща карта, от която зависи цялата му игра.

В шестцифреното число нямаше нито тройки, нито четворки. Редът беше единайсети, мястото — петнайсето. Стьопа усети как светът, който толкова години беше сглобявал парченце по парченце, рухва. Не беше издържал изпита.

Купи си шише вино в близкия магазин, изпи го до дъно в някакъв вход, запали цигара до черния от мръсотия прозорец и се върна в киното — и без това нямаше какво да прави. Седна, погледна гърба на стола отпред и усети как салонът се люшва. Но не беше от виното.

Пред него с дебел черен маркер пишеше: „САН-34“. Той не знаеше какво е „САН“ — може би неформална група в някое учебно заведение или нещо от сорта. Но пък много добре знаеше какво е „34“. Прокара пръст по надписа. Изкуствената кожа беше хладна и грапавичка. Стьопа мигна няколко пъти, за да провери не го ли лъжат очите. А после закрещя така, че целият салон наскача, и от неприятностите го спаси само това, че загасиха светлините — филмът почваше.

След този случай стана съвсем ясно, че пактът, за който мечтаеше от дете, е сключен. Приятната новина беше, че числото „34“ вече си имаше съюзници — „17“ и „68“. Не ги беше назначавал Стьопа — всичко стана от само себе си. Просто в един момент той разбра, че тези две числа служат на трийсет и четири, че са предвестници — още не слънцето, но обещание за слънце, сияние по ръба на изтъняващите облаци.

Щом разбра, че е чут, Стьопа не само се зарадва, но и се уплаши. Не беше съвсем ясно кой го е чул. Понякога се плашеше — разбираше, че е влязъл в странна игра, от която се излиза трудно.

А правеше опити да излезе. Един път, докато извършваше ритуала, посветен на числото „34“, седя в мазето на някаква селска къща тридесет и четири часа и почти умря от страх. Имаше и халюцинации — безинтересни обаче: някаква жена с разпусната коса и по вретище местеше разни гърнета покрай стената всеки път, щом той се замислеше за нещо и забравеше, че няма никаква жена и никакви гърнета. След този опит той реши, че се побърква, и се зарече да не се занимава повече с глупости. Но не можеше да направи нищо с психическия заряд, който капка по капка беше влял в любимото си число. Тази енергия вече съществуваше независимо от него — или поне така му се струваше. Можеше колкото си иска да де самоубеждава, че „34“ си е число като всички други числа, и да се кълне, че край вече на детинските игри, но това нямаше нищо общо с дълбините на душата му. Щом зърнеше тройка до четворка, централният нерв на душата му затреперваше и му доказваше, че договорът му с числата си остава в сила — и че вече ще е в сила завинаги.

43

От кръглолик юноша Стьопа стана също такъв кръглолик млад мъж, сякаш всичките възрастови промени бяха имали само една цел — да го напомпат и да му извият мустачките нагоре. Ако сред близките и познатите му имаше човек, запознат с тайната му, този човек вероятно щеше да види в чертите му връзка с числото „34“. Носът на Стьопа беше прав като предната чертичка на четворка — в епохата на класическото образование такива носове са се наричали гръцки. Кръглите му, леко пухкави бузки напомняха за извивките на тройка и пак нещо от същата тройка имаше в малките му черни мустачки, които самички си се завиваха нагоре. Стьопа беше симпатичен и по нещо приличаше на покемона Пикачу, само че порасъл и уплашен.

Въпреки известно му наднормено тегло, жените го обичаха. Мъжете също — по друга причина: той правеше впечатление на перко и никой не го вземаше на сериозно. Мнозина брутални простаци си платиха за този прибързан извод. Стьопа не беше коварен, но и не прощаваше.

Изборът на професия беше лесен — Стьопа се записа да учи икономика. Не че беше страстно влюбен в счетоводството, но данните за института бяха на тридесет и четвърта страница на справочника за вуз.

Докато наблюдаваше колегите си, той забеляза, че много от тях, също като него, придават важно значение на числата. Но не поемаха отговорността за това кои точно числа ръководят живота им и приличаха на овце. Прекланяха се пред разглезената седмица и уважаваха тройката — Светата Троица, въпреки че като цяло не вярваха в Бога. Освен това всички се страхуваха от числото „13“. За този страх си имаше дори специален гръцки термин, „triskaidekaphobia“. Тази ужасна дума беше производно от гръцкото „тринадесет“, но в нея Стьопа долавяше нещо като ирационален страх — да не се продрискаш, след като си ял стари консерви например.

Постепенно Стьопа престана да се мисли за ненормален. За това много му помогна един фрагмент от романа на Толстой „Възкресение“ — той го прочете през лятото, на вилата, когато нямаше нищо интересно за четене. Един от героите правеше нещо, което се стори на Стьопа толкова важно, че той преписа в тетрадката си по гражданска отбрана:

„Сега, когато влизаше, беше съсредоточен, защото му беше станало навик да гадае с всички възможни средства и да търси отговори на въпросите, които си задаваше. Сега си каза, че ако крачките от вратата на кабинета до креслото се делят на три без остатък, то новият режим ще го излекува от катара, а ако не се делят — няма. Крачките бяха двадесет и шест, но той направи още една мъничка и стигна до креслото точно на двадесет и седмата.“

Стьопа разбираше, че едва ли някой юрист е седнал да разправя на метежния граф за навиците си на чашка шартрьоз. Най-вероятно Толстой беше приписал на героя някоя от собствените си тайни черти. А след като самият Толстой бе имал подобни грехове, нямаше защо да се тревожи за разума си.

Когато съмненията отпаднаха, животът на Стьопа стана по-лесен. Числото „34“ му диктуваше всичките му важни постъпки с желязна логика. Но това не означаваше, че Стьопа от сутрин до вечер се занимаваше единствено с това да се чуди как да натъпче тези цифри в реалността. Елементарните ежедневни неща можеха да са в неутралната зона — там, където повечето хора водят всичките си животи. Но ако решението, което му предстоеше да вземе, можеше да има сериозни последици, Стьопа се обръщаше към невидимия си съюзник.

На практика във всяко събитие или процес можеше да се намери област, огрявана от лъчите на заветното число. Можеше да седнеш например на място трийсет и четири във влака, да направиш тридесет и четири лицеви опори сутрин или да си изпиеш чая на трийсет и четири глътки. Най-лесното беше да си брои наум до тридесет и четири. Тъкмо по тази причина, между другото, смятаха Стьопа за човек с желязно самообладание, човек, който никога не кипва и не се забърква в неприятности — дори когато не издържаха най-непробиваемите, онези, които спазваха правилото „брой до десет“, преди да отговорят на ругатнята с ругатня или да фраснат събеседника си в муцуната. Самообладанието на Стьопа си имаше математическо обяснение: 34>10.

Не всичко в живота обаче течеше гладко. Постепенно на хоризонта се появи облак, който с всеки ден закриваше все по-голяма част от безоблачните някога простори. И този облак дойде от същото измерение, откъдето преди него се беше появило числото „34“.

Проблемът беше, че от същите цифри — тройката и четворката — можеше да се състави още едно число, „43“. Но ако „34“ беше всичко хубаво в живота на Стьопа, „43“ беше неговият антипод, своего рода портрет на Дориан Грей. На Стьопа това сравнение му се струваше много подходящо, защото между Дориан Грей и „43“ имаше връзка, макар и малко отдалечена — „Е)“ беше четвъртата буква в латиницата, а съгласните в името „Дориан“ бяха три. Стьопа съзнателно беше избрал „34“ за свой ангел пазител. Но „43“ се намъкна в живота му, без да пита и без изобщо да се интересува иска ли го, или не.

Лека-полека Стьопа започна да забелязва някои неприятни неща, свързани с това число. Това, че цифрите в него бяха в обратен ред, го караше някак си да противоречи на световната хармония — или във всеки случай на онази част на световната хармония, която помагаше на Стьопа. За това си имаше историческо доказателство — през хиляда деветстотин четирийсет и трета се беше състояла една от решаващите битки във великата война, при Курската дъга, и в числото „43“ и до днес отекваше плашещото ехо на тази дата. В тази битка бяха унищожени безброй „трийсет и четворки“. Числото „43“ без съмнение символизираше гибелта на всичко, което носеше на Стьопа късмет и светлина.

Стьопа започна да си отбелязва при какви обстоятелства „43“ се появява в живота му. Винаги имаше по нещо неприятно. Щом видеше това число, Стьопа предварително се настройваше за неуспех, а на четвърти март още от сутринта си знаеше, че този ден го очакват само лоши неща.

Можеше ли обаче той подсъзнателно сам да си навлича тези неприятности? Да, мислеше за тази възможност. Всичко можеше да се обясни с елементарно самовнушение. Само че това обяснение на практика не обясняваше нищо. Човешкото съществуване, казваше един негов познат, не е нищо друго освен сеанс на самохипноза с насилствено изваждане от транса. Думата „самовнушение“ звучеше научно, но Стьопа не изучаваше живота си, а го живееше. И както и да го наричаха другите, радостта, която изпълваше душата му, когато съдбата му пращаше тройка и четворка в необходимия ред, за него си беше съвсем реална. За нея обаче се налагаше да плаща със също толкова реална мъка, която свиваше сърцето му, когато редът на цифрите се оказваше обратният.

Най-силно го плашеше дори не това, че в живота му неканено се появяваше числото „43“, около което се съсредоточаваше злото. Той знаеше, че светлината и сянката са неразделни. Проблемът беше в друго. Понякога му беше трудно да разбере с какво си има работа — с четиридесет и три или с тридесет и четири. Като гледаше снимката на „Титаник“ например, той веднага забелязваше четирите комина и трите промеждутъка между тях. Това си беше „43“ и не бяха нужни никакви доказателства. А и да бяха нужни, съдбата на кораба сама по себе си беше доказателство.

От друга страна, вилицата, с която всяка сутрин си хапваше бекон с яйца, също имаше четири зъба и три промеждутъка между тях. Но той открай време виждаше в тази комбинация числото „34“, което зареждаше с позитивна енергия всяка хапка. В такива случаи беше безполезно да се търси рационално обяснение.

Логиката и здравият разум впрочем все пак имаха място в живота. Но влизаха в действие не тогава, когато трябваше да се вземе решение, а когато то вече беше взето. И бяха необходими единствено да дадат на решението убедителна обосновка.

Ръката със свит палец означаваше „43“, когато я гледаше от вътрешната страна. А от външната означаваше „34“. Стьопа го виждаше без никаква логика. Но не знаеше защо е така. И тогава на помощ идваше разумът. Той му казваше например следното: нокътят прилича по нещо на стъкло на мотоциклетна каска или на забрало на космически шлем. Затова, когато дава добър знак, дланта един вид се обръща към него. А когато я обърнеш и се види сгънатият, все едно победен палец, това е лоша поличба — „43“. Но Стьопа не се съмняваше, че ако подсъзнанието подредеше числата на обратно, логиката и здравият разум пак щяха да измислят нещо. Затова се отнасяше към тях с добродушна ирония, като към информационните проститутки от телевизора, и не ги приемаше сериозно. И може би точно по тази причина постигна успех в бизнеса, където рационалността решава всичко единствено според дилетантите.

34

Бизнесът на Стьопа почна обикновено — с търговия с компютри в късната горбачовска епоха. Любимото му число имаше достатъчно простор, нелюбимото също. Стьопа особено строго контролираше договорите, в чиито поредни номера изскачаше „43“, а пък ако това число се повтореше, изобщо отказваше да ги подписва — намираше си всякакви, често съвсем смехотворни предлози — каквото и както и да крещяха съдружниците и клиентите му. При доставките винаги се стараеше партидите да са по 34 („Така ни ги доставят — обясняваше на клиент, поръчал сто бройки например. — И утре пак толкова, а вдругиден — остатъкът“). Ако партидите бяха съвсем малки, се мъчеше да ги разпредели така, че първия ден да изпрати три бройки, а на следващия — четири. След това правеше пауза, за да не би случайно да се получи „43“. Имаше си много такива технологии.

Тъй като целият страх, който изработваше душата му, беше насочен към отношенията му с числата, Стьопа почти не се боеше от бандитите. Е, плашеше го мисълта, че могат да го прострелят с колт 43-ти калибър, но подобна вероятност беше малка. Понякога поредната поява на мутрите по някакъв начин съвпадаше с появата на омразното число и тогава Стьопа се държеше като най-обикновен пъзлив комерсант. Бандитите обаче, които си мислеха, че са го уплашили те, можеше да си изпатят.

Един път в бизнеса му се намесиха гастролиращи в Москва чеченци — някакви си урусмартанци. Стьопа анализира думата и чрез сложни изчисления, свързани с поредния номер на буквите в азбуката и реда им в самата дума, намери в нея да се повтаря два пъти „43“ — и се съгласи с всичките им искания. Сутринта обаче, като повтори изчисленията, разбра, че е сбъркал. Провери ги още два пъти и се обади на своите хора, също чеченци — двама братя с библлейските имена Иса и Муса. И когато урусмартанците дойдоха за парите, се проведе кратък хералдичен диалог, по време на който Иса и Муса разстреляха гостите с два броя „Стечкин“ — куршумите бяха изпилени на кръст. Урусмартанците принадлежаха към враждебен тейп¹.

Кръстовете на куршумите нямаха никакво отношение към християнството — когато попаднеше в тялото, такъв куршум не го пробиваше и не излиташе, а разцъфваше като космата оловна роза и отхвърляше събеседника назад, без да му оставя онези няколко секунди дееспособност, които често развалят всичко на света. В резултат Стьопа се прослави като пресметлив и жесток човек с желязна ръка, човек, който не само може да прати разните там нахалници на среща с Аллах, но е способен дори да скара чеченци с чеченци.

Тази слава беше много полезна, когато Стьопа започна да разширява бизнеса си. Да те мислят за мръсник и убиец беше полезно. Това го предпазваше от човешката низост: душите с повишена конкурентоспособност виждаха в него демона с по-висок ранг и се разкарваха — да трепят онези, в които виждаха поне някои черти на Спасителя. По природа Стьопа беше добър човек, склонен да прощава обидите и да помага на изпадналите в беда, но историята с урусмартанците му помогна да скрие това от широката общественост.

Скоро стана ясно, че отдавнашното му решение да учи в икономическия е било умен избор. В употреба влязоха не получените знания за природата на социалистическите финанси (всичките му бяха изхвърчали от главата), а познанствата: бившият профпредседател на курса му помогна да си регистрира банка. Оказа се, че той познава много ключови хора още от времената, когато бизнесът се казваше комсомол. Истински сложното беше само едно — да измисли име на банката.

Дълго си блъска главата над този въпрос. Смачканите листове, изписани с отхвърлени варианти („Воробьови гори“, „Вълшебникът Гудуин“, „Великата Гея“) напълниха отначало кошчето за боклук, а после и всички ъгли на кабинета му. На служителите беше забранено да го свързват по телефона, докато траят творческите мъки, и те вече тъкмо почваха да се тревожат за състоянието на шефа, когато решението дойде.

Беше парадоксално. Стьопа си спомни какво беше прочел на гърба на стола на предния ред в едно кино точно на седемнайсетия си рожден ден — „САН-34“. „САН“ нямаше нищо общо с „34“. От друга страна, беше трудно да се намери дума, която да е по-близко до главното число в съдбата на Стьопа. Но никой, дори най-проницателният недоброжелател, не би могъл да разбере това, и тайната си оставаше тайна. Така се роди „Санбанк“.

Дейността на банката отговаряше на името й. Естествено това се оказаха проекти, свързани със санитарното дело, тоест с чистотата и с градската канализация. Приятелите и познатите на Стьопа — имената на техните банки напомняха за оазиси в знойните пустини или за тропически орхидеи, похапващи мухи и бръмбарчета — естествено му се присмиваха. Но Стьопа не им се сърдеше — от романтичните имена, с които колегите му от института кръщаваха любимите си рожби, отдалече намирисваше на съд и куршум. Беше ясно, че те няма да просъществуват дълго. А „Санбанк“ беше име толкова унило и ненужно на никого — а значи и не пречещо на никого („малко понамирисващо название“, както писа един естетстващ таблоид), че се оказа отличен камуфлаж. И мнозина бързо оцениха колко по-спокойно е да си въртиш сериозните операции през кантора, която се асоциира с чистотата, отколкото да минаваш през разните там „Елитбанк“ или „Първа Главна“. По-малко елит, обаче и по-малко главоболия.

Бизнесът му растеше и процъфтяваше като грозното патенце от приказката на Андерсен, което без само да забележи, се превърнало в лебед. За това спомогна и една елементарна имиджова операция — малко преди кризата през деветдесет и осма Стьопа преведе името на банката на английски като „Sun Bank“. И когато тези думи заблестяха до руското име на всички документи, започна да изглежда, като че ли банката още от самото начало е имала отношение не толкова към отечествените санитарни услуги, колкото към англоезичното слънце на свободния свят, и че „Санбанк“ е просто руска транскрипция на истинското й име. Без да има никакво право на това, рожбата на Стьопа започна да се възприема като разклонение на всички западни корпорации, в чиито названия имаше „Sun“. Стьопа съзнателно използва това, като открадна емблемата на банката от логотипа на „Sun Microsystems“. Стана почти същата, само на мястото на стилизираните букви „s“, „u“ и „n“ бяха цифрите „3“ и „4“, дотолкова променени от художника, че непосветените виждаха само някаква геометрична рисунка. Онези, които помнеха как Стьопа беше започнал бизнеса си, оставаха все по-малко и по-малко — но пък и не му трябваха особено.

Въртеше си бизнеса така, както когато търгуваше с компютри. Разликата беше, че вместо кашони с надпис „fragile“ сега се товареха и разтоварваха огромни суми пари и това ставаше не в областта на видимите и осезаеми предмети, а в смътното измерение на електромагнитните заряди и електрическите вериги, за което Стьопа не знаеше почти нищо.

Всичките му решения се управляваха от две числа — „34“ и „43“; първото включваше зелената светлина, а второто — червената. Въпреки това бизнесът му вървеше по-добре, отколкото на повечето му конкуренти. Всички обясняваха това с парадоксалната му интуиция; самият Стьопа знаеше, че номерът е в животворното влияние на трийсет и четворката. Впрочем понякога, особено в тъмните и дълги зимни нощи, у него се пробуждаше рационалистът и той почваше да мисли как може да става така — хора с цели щатове консултанти, референти, аналитици и астролози да вземат добре преценени решения и да губят, а той понякога да се отказва от сигурна печалба само защото някъде до нея се мержелее „43“, или напротив, да се издънва, когато му намигне „34“, но все пак да държи банката в играта и да печели (не винаги, разбира се, но по-често от онези, които се ръководят от здравия разум). Постепенно отговорът започна да се оформя в главата му.

Епохата и животът бяха дотолкова абсурдни в същността си, а икономиката и бизнесът до такава степен зависеха от един дявол знае какво, че всеки, който взимаше решения на основата на трезвен анализ, приличаше на глупак, решил да кара кънки в буря пет бала. Не стига че нямаше очакваната опора под краката си тоя нещастник, но и самите инструменти, с които се надяваше да надбяга останалите, ставаха тежести, които го дърпаха към дъното. Да не говорим, че навсякъде бяха накачени правила как да караш кънки, свиреше оптимистична музика и в училище готвеха децата за живота, като ги учеха да правят тройно салто.

А Стьопа се придържаше към закон, за който светът си нямаше и представа. Различаваше се от брауновите частици, които се стрелкаха да намерят най-краткия път и в резултат приключваха живота си, увлечени от безсмислени водовъртежи, по това, че житейската му траектория не зависеше от калкулациите на ума. Той беше като разумен човек сред диви зверове, гонени нанякъде от инстинкта си. При това другите ставаха диви зверове именно поради стремежа си да постъпват колкото се може по-обмислено, а той ставаше разумен човек, защото вместо да следва обърканите указания на разсъдъка, винаги се подчиняваше на едно и също ирационално правило, за което не знаеше никой друг. Това си беше истинска магия и тази магия беше по-силна от всички измислици на интелекта.

34

Стьопа стана на трийсет и четири в разгара на елциновата епоха. Разбираше, че това е централна година в живота му — той беше млад, пълен със сили, банката въртеше такива пари, че понякога нощем в тъмното го беше страх, но не това беше важното. Той и числото „34“ се бяха слели в едно цяло за цели триста шейсет и пет дни. Стьопа чувстваше, че е станал сакрално същество, нещо като римска весталка или понтифекс, и че невидимото присъствие на божеството през цялото това време ще осенява всяка негова крачка. Трябваше да използва това време умно — и Стьопа се стараеше.

Бизнесът вървеше добре. Стьопа спечели много пари и скри част от тях в чужбина — не защото го беше страх от нещо, а защото така правеха всички. Но не искаше да пропилява тази необикновена година само за материални придобивки. Древните авгури предсказвали бъдещето, като наблюдавали полета на птиците от някое високо място. Той също искаше да види всичко главно за живота си от върха, на който се беше озовал. Чувстваше, че трябва да се обърне към някой духовен авторитет, посредник между хаоса на живота и вечния небесен ред. Но към кого?

Отношението на Стьопа към религията се определяше от запечаталите се в паметта му букви „ХЗ“, които като дете бе видял в черквата на Великден (на стената трябваше да свети „ХВ“, но вертикалните лампи не работеха). Въпросът обаче не беше в приликата на това съкращение с емблемата на войнстващия агностицизъм. Нещата бяха много по-сериозни. Числото „43“ просветваше в четирите края на буквата „X“ и в тройката „3“ (а и дори да беше възкръснало, „В“-то все пак си беше третата буква от азбуката).

С такива препоръки библейският бог нямаше никакви шансове в душата на Стьопа. След като беше прочел Библията като юноша, той си беше съставил образа на отмъстителен и жесток властник, който най обича да му мирише на опърлено месо, и недоверието му съвсем естествено се разпространи върху всички, които претендираха за роднински връзки с този провинциален гоблин. Отношението му към официалната църква не беше по-добро — според Стьопа единственият начин, по който тя приближаваше човека към Всевишния, беше продажбата на цигари.

Но това не означаваше, че той беше вулгарен идеалист, признаващ единствено силата на парите. Той разбираше, че числото „34“ е открехната врата, през която общува със същата сила, която е достъпна за другите чрез безкрайно разнообразие от форми, включително такива, които го плашеха с привидната си уродливост. На пазара на религиите обаче нямаше стока, която да може да утоли глада му за чудесното по-добре, отколкото общуването с числата.

Във всичко, което излизаше извън пределите на тайния му завет, Стьопа, също като повечето обезпечени руси, беше шаманист еклектик: вярваше в целебната сила на Сай Баба, събираше тибетски амулети и африкански идоли и ползваше услугите на бурятски екстрасенси. Затова когато изпита нужда от духовно напътствие, отиде при българската ясновидка Бинга, която това лято беше хитът на сезона в Москва. Разправяха, че Бинга виждала чуждото бъдеще така ясно, както човек вижда собственото си минало.

Бинга се оказа въздебела жена, облечена в шарении. В стаята, където приемаше посетителите, миришеше на билки — сушаха се на едно въженце под тавана. В ъглите имаше: парче от антична колона, почерняла хурка, лампово радио „Siemens“ и мръсна стара пейка. На едната стена имаше полица със стари броеве на „National Geographic“, портрет на Елена Блаватска и плакат на художника Муха — загадъчна красавица в стил модерн на фона на разперил криле орел.

Стьопа се разочарова. Етнографските експонати приличаха на евтин декор. Бинга взимаше за услугите си толкова пари, че беше ясно, че не й се налага нито да преде, нито да суши билки. Около жилището й имаше цяло бизнес селце с офис, няколко кафета и ресторантчета, хотел и дори магазинче за сувенири. Но може би точно тук беше и проблемът: Бинга може да си беше наела персонален дизайнер и той да беше довлякъл в стаята й всичките тия уродливи боклуци.

Тези мисли прелетяха през ума му за секунда, а в следващата Бинга се усмихна, посочи стола срещу фотьойла си и каза на перфектен руски:

— Да, драги. Цялото зло на света идва от тях. Стьопа седна и попита:

— Вие знаете руски?

— Че как — каза Бинга и взе някакво евтино картонено калейдоскопче. — Завърших педагогика в Харков. Вярно, отдавна. Оттогава педагогическата наука сигурно много е напреднала.

Стьопа помнеше колко струва всяка нейна дума и затова не почна да задава възпитани въпроси за Харковския педагогически институт. Бинга вдигна калейдоскопа и се взря през него в Стьопа, все едно че калейдоскопът беше далекоглед. Повъртя го малко, после се наведе напред, като че ли виждаше нещо интересно. Потупа с дебелия си показалец по картоненото цилиндърче, намръщи се, а после се разкикоти — ама толкова силно, че стреснатият й секретар отвори вратата да види какво става. Стьопа не каза нищо — преди сеанса го бяха инструктирали да не задава никакви въпроси, докато Бинга гледа.

Като се насмя, Бинга три-четири минути мълчаливо продължи да гледа в калейдоскопа, от време на време го въртеше и го подрусваше.

— Уф! — каза тя накрая хем малко осъдително, хем с недоверие. — Уф!

Стьопа се изчерви, но не се обади. Бинга остави картонената тръба и каза:

— В живота ти има две главни числа. Лунно и слънчево. Стьопа не отговори нищо, само притисна по-здраво гръб в облегалката на стола.

— Годините ти са слънчево число — продължи Бинга — и затова си мислиш, че тази година е особена в живота ти. Обаче тя ще е доста обикновена. Нищо няма да се случи. И следващите ти години ще са спокойни и щастливи, горе-долу като тази. Но когато наближи лунната ти година, тогава…

— Какво тогава? — Стьопа трепна. — Нещо ужасно ли?

— Просто един ден — каза Бинга — Някой ден. Но такъв ден, че заради него ще се промени целият ти живот. Не мога да видя всичко. Може би ще победиш. А може да стане и обратното и да загинеш. Може би и двете. Всичко ще зависи от това дали ще успееш да помогнеш на числото си да стане по-силно.

— А как мога да помогна на числото си да стане по-силно? — попита Стьопа.

— Не знам — отвърна Бинга. — То си е твое число, не е мое. Много от нещата, които виждам, са скрити за мен.

— Как така? — попита Стьопа. — Как можеш да виждаш неща, които са скрити за теб?

— Виждам шарени мозайки, които се превръщат в разкази за чуждата съдба — отговори Бинга. — Но това са просто картинки, които стават думи. Мога да повторя думите, но не винаги разбирам смисъла им.

— Може би аз ще го разбера — каза Стьопа. — Какво виждаш?

— Виждам бъдещето ти в три цвята. Но и трите цвята казват различни неща. Когато гледам сините стъкълца, виждам библейска история. Ще вдигнеш копието на съдбата, ще постигнеш числото на звяра, ще се сразиш с този звяр и ще го пронижеш. Но и звярът ще се опита да ти нанесе удар. Кой ще победи, не виждам — като че ли и двамата пропадате в бездната и изчезвате…

Стьопа си спомни, че картината на телевизионния екран се получава от три цвята — син, зелен и червен. Ясновидството на Бинга вероятно се основаваше на подобен принцип.

— А какво казва зеленият? — попита той.

— Зеленият ми говори много по-ясно — отговори Бинга. — Зеленият казва, че имаш лунен брат, когото ще срещнеш, и че точно този твой лунен брат е звярът.

— Лунен брат? — попита Стьопа, очарован от странната красота на израза.

— Ти си човек на слънчевото число. Лунният ти брат е човек на лунното число.

— Значи лунното число е числото на звяра?

— Не знам — каза Бинга. — Много странно. Синият казва, че е така. А зеленият казва, че това е библейското число на звяра, 666, и че е на ръката на лунния ти брат. Във всеки случай виждам ясно две от трите цифри.

— А какво казва червеният цвят?

— Това, което казва червеният цвят, е толкова неприлично, че не мога да го повторя на глас, без да обидя ангелите, които ми помагат. Но не само е неприлично, ами е и смешно.

— Ами някак иносказателно не можеш ли да ми го обясниш?

— Мога — каза Бинга, наду бузи, ококори се и гръмко се изпърдя с уста.

Вратата се отвори и секретарят пак надникна да види какво става. И щом се убеди, че всички са живи, показа с жест на Стьопа, че му е време да свършва.

— Последен въпрос — каза Стьопа, докато ставаше. — Мога ли да вярвам на числото си?

— Да — отговори Бинга. — Но трябва не само да му вярваш, но и да му служиш. Трябва да се грижиш за него, все едно е роза, израсла в пустинята. Това ще е особено важно, когато наближи лунната година. Ако през тези тежки времена успееш да направиш така, че слънчевото число да стане по-силно от лунното, ще победиш. Но непременно трябва да го направиш преди рождения си ден. Стьопа тръгна към вратата.

— И още нещо — спря го Бинта. — Слънчевото число може да е всякакво. И лунното също. Въпросът не е в числата, а в съвсем друго.

— В какво? — попита Стьопа. Бинга вдигна рамене.

— Ако не го виждаш сам тъкмо сега, кой и кога ще ти обясни?

34

Няколко години след посещението на Стьопа при Бинга в страната започна процес, който западните социолози наричат парадигматично изместване. Като всички епохални промени, той протичаше незабележимо, все едно в някакво друго измерение, и хората го осъзнаха постепенно, видяха го по множеството мънички подробности, всяка от които сама по себе си можеше да не означава нищо.

Първата личност, която разбираемо формулира за Стьопа онова, което отдавна вече се носеше във въздуха, беше Мюс, филоложка от Лондон, която се прехранваше покрай англофилията му като консултант преводач в банката.

Мюс беше очарователна млада жена и невероятно приличаше на коте. Очите й бяха големи като на страха, а прическата й беше невероятна — късо подстригана коса с шест „антени“ — кичури, наплескани с най-силния гел в дълги успоредни игли, които стърчаха от главата й две по две нагоре и на двете страни (тя дори вплиташе в тях телчета, защото бяха прекалено тънки и дълги, за да ги държи само гелът). Та тези полюшващи се антени до такава степен приличаха на Стьопа на котешки мустаци, че непрекъснато му се струваше, че всеки момент Мюс ще замяучи.

Освен че работеше в банката, Мюс беше на специализация към университета — дояждаше остатъците от стипендията, отпусната от някаква анализаторска структура за изучаване на съвременния градски фолклор (самата Мюс казваше, че за подобни проекти се дават пари изключително с цел на бюджетното финансиране на разузнаването в Русия да не му врътнат кранчето).

Мюс идеално знаеше руски — наследство от баба й, едновремешна емигрантка, но не мислеше, че е рускиня. Начинът, по който се справяше с темата си, изпълваше Стьопа с дълбоко уважение към интелекта и филоложките й способности. Той например успя да й помогне в областта на градския фолклор само веднъж, когато й каза чеченската поговорка „Сам бий, сам вий“, която често беше чувал от Иса и Муса. Мюс си я записа на специална сиво-кафява перфокарта, но каза, че това най-вероятно е вариант на „И сам воинът е воин“, поговорка, заимствана от чеченската душа от руската по времето, когато съответните души мирно са съжителствали по наровете в лагерите. С други думи, Мюс беше много умна и истинска професионалистка. Затова Стьопа не се впрягаше, когато му обясняваше неща, които по принцип би трябвало да й обяснява той.

Един ден, обядваха в „Гаража“ (седяха в прозрачния еркер към улицата, откъдето можеха да виждат казиното „Шангри Ла“ и редакцията на „Известия“), Мюс засегна най-болезнения въпрос.

— Всички важни социални промени — каза тя — много бързо се отразяват във фолклора. Това, което става сега в Русия, засяга един дълбинен, може да се каже и архетипен пласт. Прекалено сложно ли се изразявам?

— Няма нищо, ще се оправя — отвърна Стьопа и гребна с вилицата топченце ориз с парченце сурова риба тон (ядеше суши винаги с вилица).

— Това е темата — продължи Мюс — за сблъсъка между двете изконни начала в руската душа. Едното е добро, глупаво, дори тъпичко, а бе, юродиво, както се казва. Другото начало, напротив, е могъщо, яростно и безжалостно-непобедимо. Като се сливат в символичен брак, те взаимно се оплодотворяват и придават на руската душа неизчерпаемата й сила и дълбочина.

Стьопа попи устните си със салфетката и хвърли поглед към акуратните цицки на събеседничката си.

— Хм, бива — каза той. — И какво общо имат промените?

— Точно тук почва най-интересното — отговори Мюс. — Значи глупавото начало в руския градски фолклор години наред е представено от ръждясалия „Запорожец“. А непобедимото начало — от бандитския „Мерцедес-600“, който запорожецът нахаква изотзад на едно кръстовище, след което започва новоруският дискурс. Няма нужда да обяснявам какво е символичното значение на кръстовището — това е и Кръстът Господен, и житейски кръстопът, и розата на ветровете… Има много причини, поради които народната душа сключва брак със самата себе си именно на кръстопът. Да ти го разтегна ли по-широчко?

Понякога Мюс все пак използваше калки от английски.

— Не, няма нужда — каза Стьопа. Не искаше да слуша за символичния брак — думите „бандитски“, „изотзад“ и „дискурс“ в едно изречение нещо не го кефеха. Въпросът беше, че опитите на Мюс да му обясни значението на думата „дискурс“ не се бяха увенчали с успех и единствената асоциация, която се пораждаше у него, беше с българската дума „кур“, аналога на великия руски трибуквеник, поради което „дискурс“ му приличаше на някакъв дисконтов пенис от България. И поради това смисълът на фразата ставаше заплашително-многозначителен.

— В случая е важно, че днес този символичен брак протича в нова форма. Социолозите още не са разбрали нищо, но фолклорът вече е отразил настъпилата промяна. Виждаме я и във вица за мерцедеса-шестстотин и черната волга. Както сочи анализът му, двете изконни начала — тъповатото и непобедимо-могъщото — получават нови репрезентации в народната менталност. Парадигматичният скок е точно тази революция в съзнанието. Разбираш ли?

— Горе-долу — каза Стьопа. — Кой виц?

— Не го ли знаеш? — възкликна Мюс. — Значи мерцедесът се нахаква на кръстовището в някаква волга с тъмни стъкла, бандитът изскача от мерцедеса, почва да ги троши с приклада и изведнъж гледа — вътре полковник от ФСБ. „Ей, другарю полковник — вика, — чукам, чукам, а вие не отваряте… Къде да откарам парите?“

Стьопа не се засмя — дори напротив, уни. Мюс поясни:

— И най-интересното в този виц е, че след него не се предвиждат други. Той, така да се каже, е като победата от онази песен — една за всички.

— Какъв ти виц — въздъхна Стьопа. — Това си е животът…

Той също с цялата си кожа усещаше повея на вятъра на промените, макар и да не можеше да намери такива чудесни думи като Мюс, за да го опише.

Животът се променяше. Бандитите се разкараха от бизнеса, изчезнаха неизвестно къде като плъхове пред стихийно бедствие. По инерция все още фучаха по шосетата с вулгарно скъпите си коли и смъркаха кокаин в бароковите си дворци, но все по-често на важните рандевута и от двете страни идваха лица с пагони, които като че ли на шега си отдаваха чест, щом се видеха — и не беше много ясно могат ли такива мероприятия да се наричат рандевута. Засега тези нови полъси изобщо не вееха покрай Стьопа. И внезапно една ясна априлска сутрин директно в офиса му се натресоха двамината страшни братя Иса и Муса.

Стьопа веднага разбра, че нещо се е сговнило. Иса и Муса не се бяха обадили предварително и изглеждаха разтревожени. И двамата бяха небръснати и ако това отиваше на младия вълк Муса, на плейбоя Иса сивата четина по брадичката изобщо не му тичаше. С нея приличаше на дърт овчар, намерил клубно сако в останките на паднал в планината самолет. Освен това братята миришеха на кисела пот — явно не се бяха къпали от дни.

— Хайде с нас, Стьопа — каза Иса.

В гласа му звучеше такъв спокоен фатализъм по отношение на съдбата на всички околни, че Стьопа чак в колата разбра, че може би би могъл и да откаже. Или не би могъл? Беше късно да гадае — братята го сложиха на предната седалка, седнаха на задната и наредиха на шофьора да кара към центъра. И по целия път тихо спореха за нещо — явно продължаваха недовършения си разговор. Стьопа с всички сили се вслушваше в разговора им и се мъчеше да разбере какво го чака и какви са плановете на братята. Но за това не беше казана нито дума. А и той не разбираше почти нищо от думите, които чуваше през шума на двигателя. Иса казваше:

— Не позори рода ни, братко. Ти си чеченец! Смъркай им кокаина, еби им жените, убивай мъжете им. Но не търси нищо в душите им, шайтанът им е срал в душите на тях. Какво не ти стига в исляма, а?

— Казват — отговори Муса, — че в края на този път можеш да станеш дъга. А в края на твоя път, Иса, ставаш просто труп. Нито един суфия не може да те научи как да станеш дъга.

— Дъга значи?? — възкликна Иса. — Всичко знам за дъгата. Защо си мислиш, че брат ти е глупак? За да станеш дъга, трябва цял живот да се свираш в някоя вмирисана пещера. И пак не е ясно ще успееш ли, или няма — никой не е виждал човек, който да е успял да го направи, всички са виждали само дъгата. Казваш, че в исляма нямало тяло-дъга. Да, така е. Но ще ти кажа и още нещо. В исляма няма астрално тяло, няма ментално тяло, няма ефирно тяло, няма кефирно тяло, няма профсъюзно тяло и така нататък. Нищо такова няма. Обаче си имаме шрапнелно-осколочно-оръдейно, дето го нямат нито будистите, нито християните, нито никой. И него, братче, можем да си го постигнем винаги, дори когато сме махмурлии. Милостив е Аллах — можем да си го постигнем за пет минутки, трябват ни само четири кила пластит и три кила топчета от лагери. Е, и детонатор, разбира се. И изобщо не е нужно да киснеш цял живот в някаква смрадлива пещера и да мърмориш не знам какви си заклинания. Бързо! И красиво! Колкото до природата на тези тела, тя си е една и съща!

— Че защо? — попита Муса.

— Защото друга изобщо няма. — — Не разбирам.

— Ако не разбираш, братко, как така се каниш да станеш дъга?

Иса се засмя доволно. Муса се вглъби в дълбоки мисли. От време на време Иса казваше на шофьора накъде да кара и скоро колата излезе на Тверска.

— Къде отиваме! — зададе Стьопа въпроса, който го измъчваше.

— На рандеву, къде — отвърна Иса.

— С кого?

— С един пич от ФСБ. Имал работа и с трима ни.

— Защо пък с мен? — предпазливо попита Стьопа. — Не може ли без мен? Не ме бива в тия работи. Що не си решите въпроса без мен?

Иса повдигна рамене.

— На мене ми е все тая. Обаче оня, от ФСБ де, настоя. Трябвало да се подпише някакъв документ. Всички били подписали, само ние не сме. — И кой е тоя пич? — попита Стьопа.

— Някой си капитан Лебедкин.

— Никога не съм го чувал.

— И аз не бях — отвърна Иса. — Обаче той ни е чувал. Тъкмо ще се запознаем — времената са такива, че е по-добре да си имаш приятели. Я спри до подлеза, ще минем пеша. Не е далече.

Последните думи бяха адресирани към шофьора. Колата спря.

Стьопа погледна през прозореца. Бяха на Тверска, близо до площада на Белоруската гара. Беше пролет. Току-що умитото небе синееше ярко и дори асфалтът блестеше с някаква неясна прашна радост. Стьопа обаче изобщо не искаше да слезе от колата и да пристъпи в това великолепие. Нещо повече, ако колата имаше люк на пода, а под този люк имаше канализационна шахта, Стьопа щеше да се вмъкне като червей от слънчевия априлски ден в тъмното подземно зловоние. И то изобщо не поради верността си към идеалите на „Санбанк“. Беше го страх.

Задната врата хлопна и отвън се чу гласът на Иса.

— Слизай, стигнахме.

Докато слизаха в подлеза, Иса весело обясни, че преди рандеву от колата се слиза поне на сто метра от мястото на срещата и че към него трябва да се подхожда разсредоточено — „да не шибне фугаса, нали разбираш“, както се изрази. След тези думи Стьопа няколко секунди се бори с позорното желание да приклекне със смъкнати гащи до стената, направо между сергиите с криминалета. Никога не беше ходил на рандеву и имаше много лошо предчувствие. Братята обаче като че ли изобщо не се притесняваха — Муса се беше замислил за нещо, а Иса си подсвиркваше и се оглеждаше зорко.

— Къде отиваме? — попита Стьопа, когато излязоха на повърхността от другата страна на Тверска.

— Стигнахме вече. Ей там, в ресторант „Якитория“. Стьопа помнеше от една статия в някакво списание, че на японски „якитория“ било нещо като „рибоядница“.

„Значи ей сегичка ще ме направят на суши“ — помисли си той.

43

Стьопа никога не беше идвал в този ресторант. Малкият салон с открита кухня в центъра беше във формата на буквата „П“. Кухнята беше отделена от останалата част с ниска стена-аквариум. Зад нея стояха двама готвачи — пепелнобледен кореец с белег през челото, който режеше риба и ловко месеше топчета ориз, и помощникът му — блондин с тъмни очила, който кълцаше водорасли с един голям сатър. Ресторантът беше празен, само в единия ъгъл беше насядала компания спортисти с престъпни наклонности. Бяха петима и единият седеше така, че натиканото му в анцуг туловище задръстваше прохода между масите.

Иса им хвърли един поглед, отиде в другия край на ресторанта и седна до бара, с лице към кухнята. Муса и Стьопа мълчаливо седнаха от двете му страни. Стьопа се сети, че Иса е избрал тази позиция с цел аквариумът със златните рибки да ги скрива от компанията спортисти. Освен това предположи, че Иса беше седнал на тесния неудобен бар, за да може да се скрие под него в случай на опасност. Самият той се чувстваше като суров опитен воин, само дето ръцете му лекичко трепереха.

Иса поръча — три големи сушита и саке. Сакето дойде веднага и тримата се чукнаха.

— И как изглежда този Лебедкин? — прошепна Стьопа.

— Не знам — каза Иса.

— Да не е някой от ония на масата?

— Виж сега, откъде да знам дали е от ония на масата, след като никога не съм го виждал? Спокойно, той ще ни намери.

Стьопа разбра, че проявява ненужна прибързаност, и потъна в мълчание. Братята също мълчаха — Муса все така напрегнато мислеше, а Иса, леко усмихнат, броеше зърната на кехлибарената си броеница.

Точно пред лицето си Стьопа виждаше прозрачната стена на аквариума, а над него — главите на готвачите. Пепелният кореец работеше, без да вдига очи от масата. Блондинът чирак се усмихна любезно на Стьопа.

„Ако знаеше защо сме тук, идиот с идиот — помисли си Стьопа, — щеше да се насереш в гащите“

Точно пред очите му в жълтеникавата вода висеше голяма златна рибка с раздвоена опашка — помръдваше плавници и го гледаше загадъчно с приличащото си на копченце око. През аквариума се виждаше дъската, на която ръцете на готвача режеха еднакви парченца сьомга. Стьопа си помисли, че точно сега е моментът да помоли за нещо златната рибка.

„Рибке, рибке — нечуто прошепна той, — моля ти се, нека си тръгна оттук жив и здрав… Никакви пари няма да жаля…“

Рибката мръдна опашка и му обърна гръб.

„Ама и то нейното един живот — помисли си Стьопа. — От едната ти страна дъската, на която режат себеподобните ти. От другата — барът, където пък ги ядат. Накъдето и да погледнеш, или едното, или другото. Рибите помнят по три минути. Обаче и това сигурно не им помага, като от едната страна непрекъснато те режат, а от другата непрекъснато те ядат. Също като при хората. Плуваш си по средата, хвърляш си хайвереца и се надяваш, че децата ти ще живеят по-добре… Пък аз съм седнал да я моля да ми помогне“.

— Ей, вие там, готвачите, я по-живо! — обади се един от спортистите. — Тая салата вече половин час я чакаме!

Блондинът кимна, поприведе се и почна да кълца водораслите по-бързо.

— И си свали цайсите, кълвач такъв, че ще вземеш да ни нарежеш твойта краставица — засмя се друг спортист.

Компанията се разкикоти. Помощникът на готвача наистина чукаше по дъската като кълвач, така че сравнението беше подходящо.

Иса си погледна часовника и каза:

— Закъснява. Много работа има сигурно. Муса също си погледна часовника и попита:

— Кого имаш предвид? Готвача ли? Или оня, дето го чакаме?

— Който кажеш — отвърна Иса. — Може този, дето го чакаме. А може и готвача.

Думите му, изглежда, отместиха мислите на Муса от мъртвата точка.

— Я кажи — попита той брат си, — що за природа е това?

— Каква природа?

— Ами в колата нали каза, че шрапнелно-осколочното тяло имало същата природа като тялото-дъга. Що за природа е това?

— По-добре не питай, братко. — Иса се намръщи.

— Защо?

— Още не си готов за това.

— Как така да не съм готов?

— Ей така. Ако беше готов, нямаше да питаш.

— Можеш ли да ми отговориш, или не можеш?

— Мога. Но ако видиш тази природа, няма да искаш да погледнеш нищо друго.

— Добре де. Обясни ми.

— По-добре не бързай, братко.

— Стига си увъртал, Иса. Казвай. Искам да знам.

— За последен път те моля — каза Иса. — Като брат те моля. Спри.

— Ааа… — Иса махна с ръка. — Лъжеш ме. И ти не знаеш.

— Аз ли не знам? — Иса кипна и удари с юмрук по тезгяха така, че чашката саке се преобърна. — Знам аз, знам!

— Ами обясни тогава. Аз съм мъж и воин и сам отговарям за себе си!

И Муса също удари с юмрук по тезгяха. Очите на Иса заприличаха на тесни цепки.

— Е, добре — каза той. — Ти сам ме помоли. Сега гледай внимателно!

После стана и отмести двете най-близки масички, като при това бутна столовете около тях. Застана в центъра на празното място, събра ръце пред слабините си и лекичко почна да се върти, като ги вдигаше покрай тялото си. Стьопа не успя да се налюбува на този странен танц — Иса се завъртя само два-три пъти.

Щом ръцете му стигнаха до гърдите му, над главата на Стьопа гръмна толкова страшно, че той веднага спря да се бои от каквото и да било.

Вторият изстрел му се стори съвсем слаб — все едно до ухото му скъсаха стар чаршаф: нали беше оглушал от първия. Иса вече не се въртеше, а се смъкваше покрай стената, като оставяше широка кървава следа.

Стьопа не толкова чу, колкото видя третия и четвъртия изстрел — студен водопад от разбития аквариум заля краката му, а Муса, който се надигаше от стола си до него и се опитваше да измъкне ръката си от джоба си, полегна до стената до Иса сгушен като ембрион.

По пода около братята започна да се разширява обща тъмна локва. В нея, до отворения вече юмрук на Муса, плуваше мъничко пластмасово кръгче — хилядадоларов жетон от казиното.

Стана тихо. Стьопа чуваше как водата се плиска по пода и вдигна глава. Там, където допреди малко плуваше златната рибка, сега имаше правоъгълна пробойна — куршумите бяха избили цялата еднометрова секция на аквариума. Зад нея стоеше помощник-готвачът с тъмните очила и стискаше пушка-помпа с невероятен калибър. Самият готвач не се виждаше никакъв — сигурно се беше свил на пода.

На масата на спортистите някой изохка.

— Не мърдайте! — подвикна помощникът и мръдна лекичко дулото към тях. — И спокойно! Джедай бизнес!

Стьопа беше гледал „Междузвездни войни“ и разбра, че вече няма страшно. А в следващия момент почувства, че нещо трепка в скута му. Между мокрите му крака, до едно снопче водорасли и някакво парченце пластмаса, помръдваше златната рибка. Той посегна да я вземе.

— Ръцете на бара! — кресна помощник-готвачът.

— Ама рибката… — каза Стьопа, докато бързо изпълняваше заповедта.

Кой знае защо, тези думи впечатлиха асистента, той се наведе през бара и погледна в скута на Стьопа.

— Вярно бе, рибката — каза той. — Жалко. Ей сега ще измислим нещо…

Огледа се, но очевидно не видя нищо подходящо, така че сложи пушката на дъската за рязане, провря се под бара и отиде до масата, на която седеше парализираната компания. Взе лакираната ладия за сервиране на парадното суши и изсипа съдържанието й на главата на спортиста, който го беше подиграл за краставицата. Той само покорно трепна, дори не вдигна ръце да се изчисти. Помощник-готвачът се върна до кухнята и наля в ладията вода от чешмата. После я сложи на бара пред Стьопа и каза:

— Дай я тука.

На втория опит Стьопа успя да хване рибката в шепа и я пусна в ладията. Рибката нервно помръдна опашка, доплува първо до единия край на новата си вселена, после до другия, и застина. Помощникът погледна надолу, където още се криеше кореецът готвач, и каза:

— Виж кво, шефе любими, пусни я после в аквариума. Не можах да разбера как точно се отваря…

Стьопа затвори очи.

Когато след една-две минути малко се поосвести и се осмели да ги отвори, в ресторанта имаше нови клиенти — трима с военни униформи и двама цивилни. Стреснатите спортисти вече бяха изгонени, не си бяха взели дори багажа — до прозореца беше останала една яркожълта чанта за тенис. Стьопа видя как помощник-готвачът вдига ръка с вирнат палец и после бавно го обръща надолу. Един майор с петлици на свързочник, който очевидно беше главният сред новодошлите, му кимна. Друг от офицерите пъхна ръката си в прозрачен найлонов плик, клекна до трупа на Иса и отгърна обгорените пешове на сакото му.

На почернялата от кръв риза имаше нещо като сбруя, от която стърчаха два оксидирани пистолета — приличаха на колтове, само че бяха по-големи. Стьопа разбра, че са прочутите „Стечкин“, автоматичните убивалници, с които братята бяха спечелили мрачната си слава.

— Същите са, гарантирам — каза единият цивилен, възрастен мъж. — Веднага на балистична експертиза.

Стьопа усети, че някой го докосва по лакътя. До него стоеше стрелецът с черните очила.

— Да си поприказваме, а? — каза той.

— Просто не мога да ви откажа — отговори Стьопа и стана.

Седнаха на масата до прозореца, същата, на която бяха седели спортистите. Отначало Стьопа сключи пръсти, но пак си личеше, че треперят, така че пъхна ръце под масата.

— Знам кой си, Степан Аркадиевич. От доста отдавна — каза блондинът. — А аз съм скромният джедай Леонид Лебедкин. Може и просто Леон. Четвърто главно управление на ФСБ за борба с финансовия тероризъм.

„Четвърто — бързо помисли Стьопа. — Това всъщност е по-близо до трийсет и четвърто, отколкото до четирийсет и трето. Понеже думата съвпада. От друга страна обаче започва с четворка! Не е много ясно…“

— Как така? — попита той. — Четвърто главно? И четирите ли са главни?

Лебедкин се засмя.

Смееше се по такъв начин, че човек веднага го запомняше завинаги. Отначало смехът му звучеше искрено и заразително, а усмивката правеше чипоносото лице на капитана толкова симпатично, че напомняше за романтичните летци от първите съветски филми. Но в последните два-три такта, когато смехът затихваше, в него прозвучаваше нещо пронизително, звънко-квичливо и дрънчащо-злобно — все едно долиташе ехото на някакъв сходен по тембър, но нямащ никакво отношение към веселието звук. И този звук беше ужасен, въпреки че Стьопа не можеше да каже точно защо — дали защото приличаше на стон, на вой на бясно куче или на писък на спирачки. А през това време смеещият се Лебедкин вдигаше брадичка и изпод тъмните очила внезапно студено блясваха две бледосини внимателни очи…

— Ще ти обясня — каза той. — Виж сега, от една страна, то е един вид четвърто. От друга обаче, за тях — той кимна към труповете — си е най-главното на света. Разбра ли ме?

Аргументът беше прост и кристално ясен, Стьопа го оцени веднага.

— Да, разбрах — каза той. — Значи вие ни извикахте на ранде…

— Може и на „ти“ — прекъсна го Лебедкин. — Нали вече се запознахме.

— Значи ти ни извика на рандевуто?

— Аз. Обаче не тебе, а тях.

— А те казаха, че вие… тоест ти… Че си искал да дойдем и тримата.

— А бе кво ще ги слушаш тия абреци — изпръхтя Лебедкин. — От мен да знаеш, всичките чеченци си водят комерсантите на рандевутата като живи щитове. И петдесет процента от московските комерсанти, които бачкат с чеченци, вече са кастрирани. Такъв им е обичаят. Не го ли знаеш?

Стьопа завъртя глава отрицателно.

— Хм, да де. Кой ще си признае? Така че днеска аз, така да се каже, ти спасих живота, и не само живота, но и с бонус отгоре, нали ме разбираш. Пък какво ти били казали… Лъжат, бе! Изобщо не им вярвай.

— И непременно ли трябваше да ги убиете? — попита Стьопа.

— Ох, ама ти май нищо не разбираш. Знаеш ли поне какъв беше тоя Иса?

— Какъв?

Лебедкин се наведе към Стьопа и той пак видя студените му сини очи, този път над очилата.

— Въртящ се дервиш на смъртта.

— Какъв, какъв?

— Има такъв орден — на въртящите се дервиши, центърът му е в турския град Коня. Те значи се въртят и изпадат в мистичен транс. Като цяло са кротки хора. Но не всичките. Няколко души от ордена им минаха към Осама бен Ладен и основаха нова школа за огнестрелен бой. Нали знаеш на какво викат македонска стрелба — като стреляш от кръста, без да се целиш?

Стьопа кимна.

—А на това му викат стрелба по кандахарски. С две думи, дервишът почва да се върти, изпада в транс, вади пищовите, разперва ръце… И всичко става като в страшен сън. Пак добре, ако е с колтове или с глокове например. Все можеш да се отървеш, ако извадиш късмет. Обаче ако са узита или „Агран“, на сто метра радиус всичко, което мърда и мисли, е леш. Разбра ли ме?

Лебедкин прокара ръка през косата си.

— Та този — той кимна към ъгъла, където лежеше Иса — им беше нещо като сенсей. Направо легендарен тип. Пееше стиховете на Джалял ал-дин Руми и пердашеше с двата пищака, без да гледа, като шевна машина. И всеки куршум в целта. Страшен човек. А бе какво да ти разправям! От него дори самият Саша Македонски побягна като заек, като си деляха Даниловския пазар. Нали така, Михалич?

Майорът свързочник, който слушаше разговора им с едно ухо, кимна.

— И значи той мислеше да стреля, така ли? — попита Стьопа.

— Че как! Беше си вдигнал ръцете до гърдите вече, още само секундичка и всичко тука щеше да стане на решето.

Майорът седна до Лебедкин и сложи на масата една черна папка с мъничка месингова закопчалка. Стьопа погледна равнодушното му като на идол лице и въздъхна.

— Не можеше ли да… да се споразумеете?

— Да се споразумеем? Хе-хе-хе-хе… Михалич, той не ни вярва. Покажи му.

Майорът отвори папката и извади един лист с картинка, която приличаше на снимка на луната през телескоп.

— Какво е това?

— Снимка от спътник. Тренировъчният лагер на суфийския диверсионно-щурмови батальон на въртящите се смъртници до Кандахар. Ей в това кръгче — виждаш ли точицата в него? — е палатката на Иса и Муса Джулаеви. Снимката е направена в момент, докато Иса говори по сателитен телефон с подвижния завод за производство на рицин в Панкиската клисура. Сега разбра ли?

— Разбрах.

— Виждаш ли цифрите в ъгъла на снимката? Четиринайсет и трийсет и пет, шести август. За да няма никакви съмнения. И разговора сме записали, вярвай ми.

— Страхотно — каза Стьопа.

— А ти плащаш на такива хора, Степан Аркадиевич. Как така? Стьопа виновно разпери ръце.

— Не знаех. Откъде можех да знам, че са… такова де… въртящи се финансови терористи?

Лебедкин пак се засмя; и на Стьопа пак му стана кофти.

— Не, Степан Аркадиевич — каза Лебедкин. — Те не са финансови терористи. Финансовият терорист си ти.

— Тоест как така?

— Ами така, на. Помисли малко.

Стьопа почна да мисли. Яснотата дойде доста бързо.

— Аха — каза той. — Аха… Май разбирам. Разбирам, нали?

— Разбираш — каза Лебедкин и кимна.

— И ако е да, тогава какво? Лебедкин погледна майора свързочник.

— Е как да му се сърдиш на такъв готин образ? Правилно е казал класикът: „и може да си свестен ти и без да си лежал в затвора“.

— А, бъркаш — каза майорът свързочник. — Не е „свестен“, а „честен“.

Настъпи пауза. Слухът на Стьопа вече се беше възстановил почти изцяло и той чуваше бученето на колите на улицата. Някакво дете извика:. „Не ща, ма, тьпачко!“. Някъде високо бръмчеше самолет.

— Е, като за пръв път да му простим ли? — попита най-после Лебедкин.

Майорът се почеса по главата и каза:

— Ами да му простим. Стига да спре да се занимава с тероризъм.

— Чу ли, Степан Аркадиевич? — Лебедкин строго погледна Стьопа. — Значи никакъв тероризъм повече. Не се шегувам.

— Разбирам — скромно каза Стьопа. — Ще се старая. Научете ме на новия живот.

— Срещаме се веднъж месечно — каза Лебедкин. — Както казвал Негово величество Александър Павлович, ще ви управлявам също като баба — нали я гледах през ключалката, хе-хе-хе-хе… Така че отпусни се, Степан Аркадиевич, отпусни се. Business as usual. А бе щом те видях, веднага разбрах, че нямаш нищо общо с тия смрадливци. Значи ако имаш проблеми със закона или обратно, обаждай се. Ето ти мобилния ми телефон.

И Лебедкин пусна на масата една картичка, после каза дружелюбно:

— Разбрахме се, нали? Стьопа кимна.

Лебедкин взе папката, от която преди малко бяха измъкнали спътниковата снимка, и извади друг лист.

— Подписвай тогава. — И го сложи пред Стьопа. — Да мога да се отнеса до арбитража, ако стане нещо, хе-хе-хе-хе…

Стьопа погледна какво му дават. На масата имаше бланка с кратък печатен текст:

Меморандум за намерения

Долуподписаният Степан Аркадиевич

Михайлов разбрах всичко

Подпис:

Стьопа понечи да попита как така Лебедкин има лист с вече напечатаното му име, след като не го е канил на тази среща, но не попита. Отчасти защото не искаше пак да чуе странния смях на капитана. А отчасти защото подобна постъпка щеше да е в разрез с духа на меморандума за намерения и щеше да покаже, че все още не е разбрал всичко. А всичко му беше ясно. Той въздъхна, погледна към бара и лакираната лодка на него (кой знае защо, му заприлича на чеченска погребална ладия) и извади от джоба си автоматична писалка „Mont-blanc“.

34

Касапницата в „Якитория“ изпълни душата на Стьопа с ужас и омерзение, каквито изпитва-всеки нормален човек от близостта на насилствена смърт. Въпреки това той изплува от кървавия купел пълен със сили и оптимизъм. Причината беше проста: смяната на чеченците с Лебедкин стана на трети април, тоест на трето число на четвъртия месец. Числото „34“ просто не би могло да се прояви по-ясно, освен ако не се въплътеше в месия с три крака и четири ръце. Затова, когато парадигматичната промяна най-после дойде, тя породи у Стьопа същия възторг, с който навремето поетът Маяковски пише, че няма съмнение — това е неговата революция!

Новото дойде при Стьопа с голямо закъснение. Постоянната му близост с Иса и Муса му беше пречила да повярва в реалността на настъпващите в страната промени. Сега, когато бе освободен от дразнещото им присъствие, хоризонтът му се струваше безоблачно чист. Но съмнението все пак се спотайваше на дъното на душата му: Стьопа знаеше, че когато пишат датата, в чужбина първо слагат месеца, а чак после деня, и тогава излизаше, че животът според новите правила му вещае едно най-истинско „43“. С тази мисъл обаче не можеше да се живее и Стьопа не искаше дори да почва да я обмисля.

Вятърът на смъртта, който го беше облъхнал, временно го направи смел — той разбра, че не се е страхувал от това, от което е трябвало да се страхува, и както често става, до следващия му силен уплах не го беше страх изобщо от нищо. Точно с това можем да обясним безразсъдния поздрав, който прати на новата епоха. Мюс имаше един познат рекламаджия — наричаше го „циничния специалист“ и много го хвалеше в професионален смисъл. Стьопа купи един рекламен щит на Рубльовското шосе, точно там, където се отбиваше пътят към вилата му, и накара да сложат на него емблемата на ФСБ — щит и меч, плюс измисления от специалиста текст: „ЩИТ HAPPENS!“²

След няколко дни му се обади Лебедкин и каза:

— Виж какво, минавах значи по Рубльовското, дето ти е виличката де… Картинката си я бива. Обаче текстът…

— Защо, какво му е? — попита Стьопа.

— Не си ли чувал за закона за езика? Да я разкараш тая английска думичка, че ще ти сцепя гъза. Нямаме ли си руски? Помисли, Стьопа, хубаво помисли. Значи картинката не я пипаш, обаче надписа го сменяш. Разбра ли ме?

Стьопа го разбра. Наложи се пак да потърси услугите на циничния специалист и той му измисли нов слоган върху стария: „ЖениЦИ-мръсниЦИ!“ Този вариант вече се хареса на Лебедкин.

— Ето, видя ли! — каза той, обаждаше се направо от шосето. — Сега си личи, че не си безразличен към съдбата на страната ни и на целия свят. Ей, добре че ти спасих живота, Стьопа…

Най-интересното беше, че Лебедкин всъщност казваше истината. Той наистина беше спасил живота на Стьопа.

Бизнесът не вървеше толкова гладко, колкото когато Стьопа беше навършил слънчевия брой години. Сложностите, които почнаха след кризата, не намаляваха, дори все се натрупваха и постепенно се вплътняваха в непробиваема стена точно пред него. В известен смисъл това също беше свързано с парадигматичната промяна.

Мътилката в руското финансово пространство, в която доскоро се бяха хранили дребните хищници като „Санбанк“, се утаяваше и всичко ставаше прозрачно и разбираемо. Средноголемите парични потоци, след като бяха покриволичили из Източноевропейската равнина, потъваха в черни дупки, за които в доброто общество не беше прието да се говори по причини, за които също не беше прието да се говори в доброто общество. Бизнесът на Стьопа не попадна в тези черни дупки по причини, за които в доброто общество не беше прието да се говори, така че Стьопа постепенно започваше да мрази това добро общество, в което на всички всичко е ясно, но за нищо не може да се говори. Понякога дори вече не разбираше какво в крайна сметка му е доброто на това общество.

Вълнуваха го обаче не толкова обществените проблеми, колкото професионалните. А те бяха в това, че малките банки измираха. Здравият разум подсказваше, че един ден това може да стане и с опората на свещеното число — „Санбанк“, — но защитните механизми на психиката на Стьопа не допускаха това разбиране в областта на осъзнатото, което водеше до нощни кошмари и дневни депресии.

Банкерите от калибъра на Стьопа решаваха проблема, като се включваха в крупни фирми от реалния сектор. Ставаха така наречените „джобни банки“ — обслужваха главния си клиент и увисваха във финансовия му поток, като плувец, който гребе срещу течението в басейн с джет-тренажор. При което можеха да си се занимават с други операции — но просто си имаха опора. Стьопа отдавна си мечтаеше за такъв вариант, но чеченците, наследство от епохата на първоначалното натрупване, плашеха възможните му партньори. За жалост беше наистина сложно да обясни проблема на Муса и Иса — беше му достатъчно да си представи контурите на бъдещия разговор (удивлението на небръснатото лице на Муса и как се сменя с недоверие, а после с гняв), та цялото му желание да предприеме нещо да се стопи.

Но щом рязко изразеният национален колорит изчезна от бизнеса му, подходящият партньор си дойде сам. Месец-два след като Стьопа се запозна с Лебедкин, го потърсиха хора, представляващи руско-френската нефтена фирма „Ойл Еве“. Тя беше регистрирана на територията на Евенкския национален окръг (данъчни облекчения, веднага разбра Стьопа), а централният й офис беше в Париж (червено и бяло, както казва великият Стендал). Тези хора предложиха на Стьопа именно варианта, за който толкова отдавна си мечтаеше — да се превърне в „джобна банка“ (на европейския банков жаргон тази операция се наричаше „merder“ — хибрид от „merger“ и „tender“).

Стьопа анализира името „Ойл Еве“. Първата дума беше трибуквена. Втората — също. Това приличаше на неустойчиво равновесие. Стьопа анализира усещанията си по следния начин — съюзът ще бъде благоприятен или неблагоприятен в зависимост от неговите собствени действия. Възражения от страна на числата не се предвиждаха.

Имаше само един проблем. Никой не знаеше нищо за фирмата „Ойл Еве“, от което следваше, че е подставена структура. Стьопа веднага разбра какъв е номерът. Това беше семеен бизнес. От това внезапно и високо издигане му прималяваше. Условията, които предлагаха тайнствените нефтодобивници, навяваха на мисли за божествената любов, за безкрайното милосърдие и за Махатма Ганди. Те даже поемаха част от дълговете, които, ако ще говорим честно, Стьопа вече беше натрупал. На тях просто им трябваше тяхна си банка в Москва, та да внасят в сметката й пари от Париж, макар че на Стьопа не му беше съвсем ясно за чий им е да вървят срещу световния ред — нали всички държаха да правят точно обратното, да изнасят парите от Русия колкото се може по-тайно и по-далече. Но пък, колкото и да се вглеждаше във всичко това, Стьопа не виждаше нищо незаконно.

Единственото условие, което постави на новите си партньори, беше да не сменят името на банката. Те се съгласиха. Стьопа не вярваше, че главният му проблем се е решил толкова просто, до момента, когато подписаха всички документи. И когато накрая се убеди, че всичко е истинско, си позволи да забрави за работата и си почива цели трийсет и четири дни. Именно тогава станаха събитията, които превърнаха дружбата му с Мюс във връзка.

69

В сезона на помийните компромати няколко московски таблоида публикуваха телефонния разговор на Стьопа с неидентифициран събеседник, когото той наричаше „чичо Боря“. Разговорът се публикува като компромат изключително поради причината, че Стьопа ръсеше мръсотии на всяка втора дума. Текстът във вестниците изглеждаше по следния начин:

Събеседникът: (не се разбира нищо)

Стьопа: „Писна ми от тия имена, чичо Боря. Какво значи това бе: вила «Лъкът на Ерос», павилион «Венерината раковина», пансион «Пссст». Не ми харесва, като на потребител не ми харесва. Те заблуждават.“

Събеседникът: (не се разбира нищо)

Стьопа: „Защото там няма нищо такова бе, да го духат!“

Събеседникът (не се разбира нищо)

Стьопа: „Как е честно ли? Ей така например: агенция «Пу…ка за рубла», клуб «Развей си х…я». Или салон «Задна прашка».“

Събеседникът: (не се разбира нищо)

Стьопа: „Бе каква чистота на езика?! Те просто искат да продават пу…ки на кантар и да се водят купидончета. Много …бана работа, чичо Боря“.

Имиджът на Стьопа изобщо не пострада от тази публикация. Напротив, скандалът му придаде тежест. Дотогава статусът му не беше такъв, че московските таблоиди да публикуват скандални разпечатки на разговорите му. По-големите акули презрително наричаха хора като него „джебчийчета“ — имаха предвид естествено не джебчийството, а „джобните банки“. А и в случай не бяха подслушвали него, а събеседника му. Събеседникът му обаче беше използвал една хай-тек джаджа, дето във ФСБ я нямаха, и всичко, което беше казал, не се разбираше на записа. Така че, с цел поне с нещо да позарадват читателите, разпечатаха Стьопа, след което той за цял месец беше в списъка на „стоте водещи руски политици“.

Два-три пъти дори го сравниха с Жириновски. На Стьопа му беше приятно — Жириновски беше единственият руски политик, когото уважаваше. Въпросът не беше в политическата му платформа (за това в доброто общество не се говори), а във високата му артистичност: разликата между него и останалите беше като между млади актриси, едната от които все още се опитва да пее и да играе, а другите, без вече да ги е срам, си живеят от проституция. Освен това смутените сътрудници на „Санбанк“ получиха известна представа за интимния живот на шефа.

Повечето жени в живота на Стьопа бяха професионалистки — появяваха се от специални агенции, струваха освежаващо скъпо, бяха дивно красиви и в крайна сметка пораждаха у клиента чувството, което един път Стьопа изрази с думите: „Колко гадно нещо е това красотата, ако се позамислиш“. Някои от тях бяха модели, тоест стояха едно стъпало по-нагоре в йерархията, тъй като, както язвително казваше Стьопа, продаваха не само телата си, но и снимките на телата си. Имаше и професионалистки от най-висок ранг — актриси, специализирани в снимките на подразбиращата се душа.

Отношенията на Стьопа с тях обикновено не излизаха извън рамките на уговореното в контракта и продължаваха кратко. Стьопа ги проверяваше дали имат отношение към числата без особена вяра в това, че ще намери сред тях избраницата си. Интуитивно чувстваше, че отношенията им с неговия таен свят са прости като мучене: колкото повече нули, толкова по-добре.

Когато срещаше момиче, което му харесваше, Стьопа се опитваше да си изясни какво знае то за числата и какво те знаят за него. Но никога не питаше за това направо. Имаше много заобиколни пътища. Обикновено отиваше с новата си приятелка на море някъде далече. Романтичните пътувания из островите даваха много възможности да видиш що за човек е другият. Стьопа уреждаше нещата така, че апартамент тридесет и четири и четиридесет и три да са свободни — плащаше предварително. Излизаше му доста скъпо, но той не искаше да пести за сметка на съдбата си.

Първият тест изглеждаше по следния начин: администраторът слагаше на гишето лист със свободните апартаменти и Стьопа го даваше на приятелката си с думите: „Избирай, скъпа“. В списъка винаги имаше шест варианта, независимо от броя свободни апартаменти в хотела. Четири бяха произволни числа, нещо като празни гнезда в барабана на револвер. Два патрона бяха заредени. Под влиянието на външната реклама на московските интернет провайдъри Стьопа наричаше този атракцион „летка.ru“.

Ако момичето избереше тридесет и трети, по-нататъшното развитие на събитията беше неумолимо. Стьопа вадеше телефона от джоба си и имитираше тревожен бизнес разговор. Оказваше се, че срочно трябва да се види с американския си партньор Дау Джонс, който бил паднал по стълбището и си счупил крака. Предлагаше на момичето да остане два-три дни в хотела и да се забавлява. Самият той незабавно заминаваше с чартърен полет дори без да помоли спътничката си да му надуе рога за последно.

Приятелката прекарваше няколко дни в нега и разкош, а после се връщаше при другите си клиенти, понеже започваше да се сеща, че Стьопа никога вече няма да е сред тях. Всичко това можеше, разбира се, да излиза и по-евтино, ако Стьопа разкарваше нещастниците още на рецепцията, но той беше галантен с работещите момичета и не искаше да икономисва от простите им радости, понеже разбираше, че освен бързо разрушаващия се физиологичен ресурс те бедните си нямат други активи и прогнозата за дългосрочната им перспектива с нищо не е по-добра, отколкото тази на инвеститорите, изцяло залагащи на интернет проекти.

Ако момичето издържеше първия тест, идваше ред на втория, идентичен по същността си, но с друга форма. Стьопа пращаше приятелката си да избере кола под наем — да отиде на паркинга, да си хареса някоя и просто да запише номера й. След втория тест идваше трети — игра на лотария или бинго. След него четвърти, пети и така нататък — рано или късно всички кандидатки се проваляха, така че никоя не се задържаше около Стьопа повече от няколко месеца.

При това изискванията му, които не бяха свързани с числата, бяха наистина скромни. „She doesn’n to be a moie star“ — тананикаше си тихичко Стьопа Род Стюарт и наистина беше така — на него му стигаше елементарната привлекателност. Той не очакваше от избраницата си да е безкрайнобедра сексбомба или бивша сабегълтачка, изковала от мечовете плуг.

Но пък си имаше една малка срамна тайна. Понякога страдаше от това, което на езика на съдебната медицина се нарича „разстройство в областта на влеченията“, а на обикновен език не се нарича никак, понеже хората не си говорят за тези неща. Неговото впрочем не приличаше на извращение — просто дреболия, нищо важно или свръхчовешко. Тази негова особеност се проявяваше рядко и обикновено не причиняваше на партньорките му никакви неудобства.

Понякога, когато чувстваше, че скоро, както се казва, вече няма да може да не разплиска чашата на насладата, Стьопа правеше едно странно упражнение. Бързо се смъкваше на пода, клякаше с гръб към партньорката си, сгъваше ръце и ги извиваше възможно повече назад, така че лактите му да опрат точно между бузите й. Правеше го, защото като погледнеш въображаемото сечение, от тази поза се получаваше „трийсет и четири“: тройката бяха контурите на женския задник, а четворката — неговото тяло и издадените назад лакти. Това беше неговият начин да се слее с любимото си число не само умствено, но и телесно: след това движение не му беше необходима никаква допълнителна стимулация, та чашата на насладата да се излее направо на пода (в особено знойните случаи я следваше и партньорката, веднъж даже с кревата).

Стьопа беше наясно, че колегите на капитан Лебедкин прекарват дълги часове пред екрана и си блъскат главите над тази особеност на личния му живот. Не беше ясно обаче може ли от видеолентите, на които под различни ъгли бяха снимани тези еднообразни и малко нервни движения, да стане компромат. От една страна, всичко това беше много странно, да. Но от друга, в него нямаше нищо предосъдително, нищо, което да попада в списъка на осъжданите от обществото секс-гещалти. Във всеки случай не и след моралната реабилитация на онанизма, която Мюс наричаше най-великото духовно завоевание на пазарната демокрация. Затова Стьопа не се притесняваше — смяташе, че трудно могат да използват толкова нищожна негова странност като компромат.

Виж, ако в тази ситуация държеше да персонифицират числото „37“, да, тогава можеше да се опасява, че позата може да се изтълкува като нацистки салют и как нещо просто отвътре го кара да отдаде чест на тъмната сянка на фюрера в момент на оргазъм. Това щеше да има тежки последици за банката, тук всичко си беше ясно на равнището на корпоративната телепатия. А така — какво като цапа килима, дори е модерно. Кой го е грижа? Те другите какви ги вършат…

Стьопа знаеше, че за жените не е трудно да се примирят с тази негова особеност: тя се проявяваше в дните, когато беше притеснен и неуверен в себе си. Но това, както казва поетът Арсений Тарковски, не стигаше. Жената на мечтите му трябваше не само да приема странностите му, тя трябваше да споделя неговото… неговите… Стьопа даже не знаеше как да го каже. Изразът „духовни изисквания“ не беше подходящ — той не искаше нищо от никого, от него всъщност все искаха. „Интереси“? Също не ставаше. „Религия“? Беше прекалено патосно. „Суеверие“? Прекалено презрително и безкомпромисно.

Изобщо, спътницата му трябваше да чувства душата му, но да не бърка прекалено дълбоко в нея. Трябваше да знае за отношенията му с числата, но не всичко. Освен това също трябваше да бъде въвлечена в магията на числата. Иначе Стьопа нямаше да може да й се довери докрай — щеше да си мисли, че тя се примирява с онова, което смята за патология и лудост, единствено заради парите. Ясно е, че беше трудно да намери такава жена дори с финансовите си възможности и затова Стьопа стана почти циничен. Жените минаваха по подиума на душата му, без да се задържат дълго там — поклащаха бедра, оправяха си шапките, усмихваха се, замираха за миг в изкусителна поза преди раздялата и изчезваха зад кулисите, доволни, ако освен парите са изкарали по някое парцалче или обувки.

Мюс имаше много малко общо с този тип връзки. Тя беше на двадесет и седем, което излизаше от границите на възрастовата зона от деветнадесет до двадесет и пет, в която Стьопа си подбираше нимфетките. Общуването с нея му позволяваше не само да подобри разговорния си английски, но и разширяваше интелектуалния му хоризонт. Мюс беше ефектна компаньонка — всички се обръщаха след щръкналите от прическата й „антени“. Имаше смешния навик да гризе молива, когато се замислеше за нещо, и Стьопа се вълнуваше от ивичките червило по жълтия лак. Ритуалът на ухажването, който при него обикновено траеше около час (вечеря, коктейл, душ), в този случай се оказа много необичаен и дори направи Стьопа духовно по-богат.

34

Всичко стана по време на едно мероприятие, което дори най-изтънченият развратник не би могъл да причисли към областта на възбуждащото чувствеността. Беше на един литературен семинар, където Мюс изнасяше доклад на тема „Новоруският дискурс като симулакър на социалния конструкт“. Мюс ходеше на семинара по професионални съображения, а Стьопа отиде с нея просто от интерес, както би могъл да отиде на женски рестлинг в кал или на бой с петли под съпровода на „Добре темперирано пиано“. Освен това му се искаше да надникне в света, където Мюс прекарва времето си.

Семинарът се провеждаше в сградата на един от московските вузове и тъмните пещери на празните коридори, по които Мюс го заведе до аудиторията, на няколко пъти го накараха да съжали, че е оставил шофьора-бодигард в колата.

На втората минута на доклада Стьопа почна да се разкайва, че се е съгласил на това приключение. От всички думи на Мюс той беше чувал само „дискурс“ — а вече твърдо си беше изяснил, че не е в състояние да разбере смисъла й. Затова престана да слуша и почна да прелиства литературните списания, които бяха наслагани по банките — бяха ги донесли събралите се на семинара. Първо взе някакъв алманах с ярко-оранжева корица, отвори го по средата и прочете:

„Когато говорим за читателя и писателя, в никакъв случай не бива да забравяме за другите два важни елемента на творческия четириъгълник, а именно чесателя и пипателя…“

Стьопа тръсна глава като излизащо от вода куче и прелисти няколко страници.

„… срещат се фрази, всяка от които би била благодатна заразни дребни литературни импотенти — да си се заврат в дупчицата и цяла зима да си се пипат, — например следната: «идваше краят на горбачовската пролет.»“

Не му беше ясно какво й е толкова на тази фраза и защо дребните литературни импотенти трябва да се пипат цяла зима. Вместо да сподели сарказма на автора, Стьопа си спомни горбачовските времена, когато „Санбанк“ правеше първите си стъпки, обвеян в дим от канабис, все още без примес на кордит.

„И наистина си беше пролет — помисли си той с носталгия, — а ние така и не разбрахме.“

И му дожаля до сълзи за пропиляната му младост, а заедно с това и за незнайните импотенти, които нямат какво друго да правят в зимните си дупки освен да четат разни изречения и да се пипат.

Няколко страници след импотентите имаше голяма поема на някакъв бивш пандизчия, посветена, както ставаше ясно от предисловието, на могъществото на човешкия разум, осъзнато от автора силно и свежо при едно от поредните му бягства в тайгата. Поемата се казваше „Човек“ и почваше така:

„И завъдих лисица, и мечка, и вълк.“

Стьопа не можа да продължи — пред очите му изникна голият Березовски с калкулатор в ръка, осветен от подскачащите пламъци на огън насред тайгата.

Остави алманаха и се зае със списанията. Между кориците им гаснеше залезът на епохата, която съвременниците мислеха за толкова жестока и хищна, а всъщност си беше наивна, жалка и простодушна — както винаги в историята. Това беше трогателно, но все пак списанията не струваха, също като сивкавата хартия, на която бяха отпечатани. Почти на всяка страница се споменаваха някакви „естети“ или „велемъдри интелектуалци“, които презрително се мръщеха на нещо си или възторжено аплодираха друго нещо си. Стьопа внезапно разбра (главозамайващо умствено салто), че събралите се в аудиторията хора, които му приличаха хем на разсредоточила се опашка за бира, хем на участници в спартакиада по зимен шах, са тъкмо тези естети и велемъдри интелектуалци, за които става дума.

„И точно в тази минута — помисли си той с еуфория, предизвикана от проникването в тайните на мирозданието — някой седи и се вълнува какво ще кажат естетите и интелектуалците! Дали ще аплодират възторжено, или няма!“

Най-привлекателно му се стори списанието „Цар Навийхуйдоносор“. Както следваше от анотацията, това беше „орган на лингвистичните нудисти, които не признават лицемерните смокинени листа на прекрасното зверско тяло на руския език“. Списанието не беше интересно, понеже главното в съдържанието му бяха мръсотиите — бяха толкова, че чак ставаше скучно (въпреки че изрази като „хуйоблизец недоразпран“ или „я се еби в гъза ма, путко лайняна“ приятно изненадваха и будеха надеждата, че руският народ още не е казал последната си дума в историята). Стьопа не обичаше цинизмите и ги използваше само когато си мислеше, че това е полезно за бизнеса — като например в публикувания в таблоидите разговор с „чичо Боря“. Познатите му също не псуваха много. Единственото изключение може би беше капитан Лебедкин, но пък в речта на джедая цинизмите се възприемаха като елемент на репресивната държавна атрибутика, нещо като подрънкването на служебна сабя.

В списанието имаше откъси от „съвременния еквивалент на Дантевата «Божествена комедия» — първия руски роман, написан на народен език“ („Пред една жестока двуетажна вила, полускрита в сенките на няколко стари липи, с писък на преебани спирачки спря някакво шибано бугати с цвят на въглищен прах“). Романът също не му беше интересен.

Всички тези търсения на жанра се компенсираха от това, че на последните страници беше напечатан тест, който нямаше пряко отношение към прекрасното зверско тяло. След като го прегледа, Стьопа разбра до каква степен тези неясни и ефимерни издания-еднодневки се мразят. Но тестът беше интересен и с друго — изглежда, се основаваше на сериозен анализ на работата на човешкия мозък. Поне така следваше от увода, където се цитираше научният източник.

„Както е известно, базов механизъм на взаимодействието на полукълбата на човешкия мозък е функционалната им асиметрия. Носителят на Нобелова награда R. Sperry (1982) обобщава резултатите на изследванията на функционалната асиметрия на полукълбата така: «Всяко полукълбо се характеризира със свои функции. В лявото са речта, писането, смятането. В дясното — възприятията на пространствените отношения и неидентифицируемото с думи опознаване. Всяко от полукълбата очевидно има отделно „самосъзнание“. Точно на това се базира нашият двуетапен тест за проверката на функционирането им».“

Двата етапа, за лявото и дясното полукълбо, се основаваха на сравняването на двойки снимки. Отначало беше тестът за лявото полукълбо. Читателят трябваше да сравни две снимки с надписи „мъжки полов орган“ и „краставица мичуринка“ (снимките изобразяваха точно това, което гласяха надписите).

Трябваше да се намерят възможно най-много разлики между изображенията, като за всяка се даваха по пет точки. На следващата страница имаше коментар: „лявото ви полукълбо работи нормално, ако сте набрали пет точки, понеже разликата е само една — хуят е отдясно, а краставицата — отляво“.

Тестът за дясното полукълбо също бяха две снимки: бутилка безалкохолно и вестник с гола жена на първа страница. Под тях пишеше: бутилка пепси-кола и алтернативният контракултурен англоезиченреволюционно-антизападен таблоид „eXile“³

Условията бяха същите. „Ако имате нула точки — поясняваше текстът на следващата страница, — дясното ви полукълбо също работи нормално и сте способни на опознаване, което не се поддава на словесна идентификация.“

С това тестът не свършваше. Следващата стъпка беше предложението да се направи опит за определяне на способността на полукълбата да се заместват взаимно. Зрителното поле трябваше да се раздели на две, като се вземе един лист и се сложи перпендикулярно на страницата, така че дясното око да вижда само дясната снимка, а лявото — само лявата. След като гледаш по този начин снимките десет секунди, трябваше да обърнеш списанието на сто и осемдесет градуса и да повториш опита така, че дясното око да вижда само лявата снимка, а лявото — само дясната.

Първо трябваше да се експериментира с първите две снимки. Ако на тестващия му минеше през ума: „краставицата може понякога да се използва вместо хуй, но хуят никога не може да се използва като краставица“, излизаше, че дясното и лявото полукълбо могат изцяло да се заместват.

В теста за взаимодействие на полукълбата се предлагаше същият опит да се повтори с вторите две снимки. Дясното и лявото полукълбо на тестващия взаимодействаха нормално, ако му хрумваше мисълта: „алтернативният контракултурен англоезичен революционно-антизападен таблоид «eXile» се издава в Москва с парите на ЦРУ“.

Докато Стьопа решаваше теста и току изпускаше списанието на пода и шумкаше с откъснатата от оранжевия алманах страница (той беше с най-плътна хартия), всички в аудиторията го гледаха неодобрително, а една важна дама — приличаше на Снежната царица в пенсия — дори на няколко пъти се изкашля, скрила устата си с ръка. Стьопа обаче не се предаде — беше решил да мине теста до края.

Което даде интересни резултати. Както се оказа, и дясното, и лявото полукълбо на мозъка му не си изпълняваха функциите. Затова пък бяха способни да се заместват около петдесет процента. Взаимодействаха си пак направо отлично, въпреки че до този ден Стьопа изобщо не беше чувал за вестник „eXiLe“.

Отзивите на решавали теста хора показаха, че Стьопа не бива да се разстройва от резултатите. Полукълбата на другите си взаимодействаха по много по-странни начини:

„Въпросът изобщо не е в позорното вестниче «Хуя на молоХ» (a.k.a. «eXile»), което през всичките години на реформата обясняваше на пристигналите тук чужденци педофилантропи как да се изгаврят с гладния руски тийнейджър, като му дадат (на she or he) «естонски екстаз». Въпросът е в днешната руска власт, която отдавна прави същото с целия руски народ. Само че вместо игла използва телевизионната кула в Останкино. Малюта, PR технолог и руски интелигент“.

„Господа, не мога да разбера защо трябва да обиждате издателите-нонконформисти. Нима не виждате, че те искрено желаят да създадат нещо различно от пепси-колата в лабораторията на колективния си разум? И ако в ретортите им все се получава кока-кола, това не е зъл умисъл от тяхна страна, а истинска трагедия на духа, ницшеански сумрак, на който е толкова позорно да се подиграваме, колкото и да се присмиваме на катастрофите на спейсшатълите. Татяна Абакус, студентка филоложка“.

„В словосъчетанието «краставица мичуринка» искрят двойни, дори тройни алюзии. Но когато след краставицата имаме и шише пепси-кола, това, приятели, вече е символична тавтология. Прекаляващ, с. Тариел, Бирюлево-Товарна“.

„Пари от ЦРУ? Че какво да правим, като никой друг няма пари? ЦРУ не са талибаните все пак. Наши хора са. Семьонов, граничар“.

С надеждата, че втория път полукълбата все пак ще почнат да изпълняват функциите си, Стьопа пак взе листа, в който се криеше в дупчицата си дребният литературен импотент. Но не успя да повтори експеримента.

Усети, че в аудиторията става нещо странно. Беше тихо — Мюс вече не дърдореше безсмислиците си за разни конструкти, парадигми и дискурси. Стьопа вдигна глава и видя, че тя стои зад катедрата и мълчаливо го гледа. И всички други в аудиторията също го гледаха. Той остави хартиените си приспособления и се направи на замислен, за да покаже на присъстващите, че е страшно заинтересуван от този пир на духа и че вниманието му се е отклонило само за секунда. Но това не помогна. Мюс грабна папката с текста на доклада си, мина през аудиторията, свали си якето от закачалката и излезе.

Присъстващите започнаха да го бичуват с погледи, но това изобщо не го интересуваше. Той си грабна палтото и хукна след Мюс. Когато изскочи от аудиторията, тя беше чак в дъното на коридора. И когато стигна до ъгъла, Стьопа видя, че я няма.

Коридорът приличаше на мемориал на съветската наука — космическите мозайки по стените постепенно се губеха в черния мрак и всичко това свършваше с черна дупка. Там явно беше стълбището, останало без нито една лампа. Коридорът нямаше разклонения. Мюс нямаше как толкова бързо да стигне до стълбите дори да беше тичала. Това означаваше само едно — беше в някоя аудитория.

Той бавно тръгна по коридора. След няколко крачки разбра в коя от всичките се е скрила. Помогна му не отворената врата — имаше и други отворени врати. Просто разбра, и точка, все едно беше уловил сигнал, който тя му беше пратила с антените си. Той влезе и затвори вратата.

Мюс седеше до прозореца, осветена от бледата улична лампа, и беззвучно плачеше. Той седна до нея. Тя изобщо не реагира.

— Недей така — тихо каза той. — Защо плачеш?

— Мислех си, че тази тема ти е интересна — подсмръкна Мюс. — Много се старах. Вчера цял ден репетирах. И изобщо не заради тях. Нали ти все ме питаше за работата ми… Ако знаех, изобщо нямаше да те доведа тук.

Той неловко я прегърна през раменете. Мюс трепна, все едно я беше ударил ток, но не се отдръпна. И двамата разбраха какво ще стане ей сега.

— Ти изобщо не слушаше — каза тя жално. — А аз съм събрала толкова много нов материал… Още един парадигматичен виц за рояла, който имал формата на кобур… Недей… И за кроскултурния му анализ…Недей, казах ти… No always means no, you Russian swine!⁴… Пусни ме… Пусни ме, ти казах… Ах, Пикачу…

66

Мюс беше съвсем различна от лъскавите курвета. За нея Стьопа не беше клиент, когото трябваше да обслужи професионално и да почне да стене протяжно след третата фрикция. Напротив, имаше толкова изисквания, че отначало това го шокира, а после го изпълни с отдавна забравен ентусиазъм. Това, че се отнасят към него като към източник на наслада, а не на пари, поласка мъжкото му самолюбие до такава степен, че той доста неохотно реши да подложи Мюс на обичайния тест — страх го беше от неблагоприятен резултат. Така че дори специално облекчи условията.

Заведе я на Бали. Беше вече след взрива, хотелите бяха празни и вместо обичайните шест апартамента в списъка имаше цели трийсет и четири. Щом обаче чу, че трябва да си избере; Мюс даже изобщо не погледна листа, а попита:

— Is number sixty six vacant?⁵

Стьопа наостри уши. Не беше толкова прост, разбира се, та да попита Мюс за ролята на числото „66“ в живота й. Ако някой например попиташе него за числата „34“ и „43“, той щеше да вдигне рамене в недоумение и дори да се почука по челото с пръст. Ясно му беше, че и Мюс няма да почне да споделя тайното счетоводство на душата си. Но Стьопа запомни числото, като дори малко завидя на този мъдър избор. Мюс може би изобщо нямаше ахилесова пета — като неговото „43“. Но това щеше да означава невъзможното — светлина без сянка, добро без зло, радост без тъга. Стьопа обаче разбираше, че подобна ситуация по своему може да е сложна.

Първата му работа беше да си изясни всичко възможно за числото „66“. Побърника в интернет и научи, че Библията има 66 книги, че на света има 66 вида зъбати китове, че най-големият метеорит на Земята, намерен в Намибия, тежи 66 тона и че 66 процента от австралийските аборигени са градски жители. Тази информация разширяваше кръгозора му, но нямаше кой знае каква практическа ценност.

Тогава той почна да експериментира, залагаше й капани. В ресторантите тя предпочиташе блюдата, в които имаше по две шестици — едната можеше да е в поредния номер, другата — в цената. Когато менюто беше дълго, тя често избираше номер „66“, та дори да бяха някакви пържени хлебарки с гарнитура от глухарчета и разни подобни несмилаеми екзотики. Но никога не казваше: „Искам номер шейсет и шест“ — винаги произнасяше цялото име на ястието. Това доказваше, че е потайна. В номера на мобилния й телефон имаше четири шестици; в номера на „Голф“-а й бяха две. Но три шестици, както изглежда, бяха за нея лошо предзнаменование.

Числото „66“ не направи на Стьопа кой знае какво впечатление. То имаше някаква визуална връзка с нулата, което го правеше малко не съвсем ясно. Освен това „66“ беше роднина на друго известно число — „666“. Някой друг можеше и да се уплаши, но Стьопа много повече се страхуваше от числото „661“, което се делеше на „43“ без остатък.

Бинга също говореше за шестици, когато спомена за числото на звяра на ръката на лунния му брат. Но в него цифрите бяха три, Стьопа много добре го помнеше. В крайна сметка той одобри числото „66“ — вярно, с някои резерви, но пък тези резерви означаваха, че проверката му е много сериозна и няма от какво да се опасява.

Приближаваше се опипом към тайния нерв на възлюблената си и се натъкна на болезнената точка случайно. Стана, когато й подари изумрудени обици, направени във формата на знака на зодия рак. Купи ги заради прелестните камъчета на главите на зодиакалните животинчета. Мюс, която в подобни случаи изразяваше радостта си доста бурно, отвори кутийката и пребледня.

— Какво ти е? — попита Стьопа.

— Нищо — отвърна тя. — Зави ми се свят.

Човек с други жизнени ориентири би предположил, че е станала грешка в зодиакалния знак, но нещо в мозъка на Стьопа прещрака и той разбра, че Мюс се страхува от числото „69“: знакът на рака изглеждаше досущ като огледалното му отражение.

След десетина дни той покани Мюс на среща с индийския духовен учител Свами Макананда, който беше на посещение в Москва. Не че имаше някакви въпроси към махатмата, просто целият град се натискаше да го види, а Стьопа можеше да си позволи да си купи ред на опашката.

Срещата беше в един от апартаментите на „Мариот“. Свами Макананда приличаше на престарял просветен патладжан. Седеше по турски, бос, на дивана, и докато Мюс навъсено прелистваше разни женски списания, обясняваше на почтителния Стьопа системата упражнения, чиято цел беше пълното отваряне на аджня чакрата, психическия център, разположен между веждите. Като чу, че този център имал деветдесет и шест листенца, Мюс смръщи вежди и изпусна поредното списание на стъклената масичка.

На връщане Стьопа се осмели да я попита защо е проявила толкова очевидни признаци на раздразнение по време на разговора. Мюс се намръщи.

— Виж, Стьоп — каза тя, — помисли малко. Какви ни ги дрънка тоя? Ако си отвориш тази чакра, първо, можеш да останеш вечно млад, и, второ, да мумифицираш тялото си след смъртта си, та да остане запазено хиляда години. Не разбирам защо ти е да мумифицираш тялото си, след като умреш, при положение че можеш да останеш вечно млад. После, що за име е това — Макананда! И тия списания на масичката — като във фризьорски салон. Истински духовен макдонаддс. You know, I hate spiritual fast food.⁶

Сега Стьопа вече знаеше, че Мюс се страхува не само от числото „69“, но и от числото „96“. Привидната й защитеност от тъмната страна на числата се превърна в удвоена уязвимост.

Колкото до преобърнатото „66“ — числото „99“, — към него Мюс, изглежда, беше равнодушна. Стьопа провери това по време на благотворителната акция за отърваване от данъци, наречена „99 деца от Нечерноземието“ — Мюс помогна да я организират и той не засече нито позитивна, нито негативна реакция. Това беше хубаво. Защото ако Мюс имаше проблеми с числото „99“, витрината на всеки магазин, обявил разпродажба, щеше да я хвърля в депресия. А да крачиш по житейските пътища рамо до рамо с такъв уязвим човек означаваше сам да станеш уязвим.

Мюс беше невероятно многоизмерно същество. Освен с кутиите, пълни с перфокарти, на които бяха записани образци на градския фолклор, тя украси вилата на Стьопа с безброй картинки с покемони — наистина бяха много симпатични тези вълшебни животинчета.

Стьопа отдавна се беше примирил с това, че го наричат „Пикачу“ заради необикновената му прилика с едно от тях. Но не знаеше, че думата „покемон“ идва от „pocket monstaa“, японското произношение на английското „джобно чудовище“. Тази издевателска игра на думи го разстрои („джобна банка“ — „джобно чудовище“), но пък как да се обижда човек на шегичките на съдбата?

Страстта на Мюс към покемоните беше сериозна. Но пък беше много близо до сърцевината на нейната identity и се разкриваше само при интимни отношения. Това я правеше невероятно сексапилна и прибавяше към вълшебния коктейл на качествата й нещо от забранената прелест на нимфетките.

— Запомни де — казваше Стьопа, докато я прегръщаше и си мислеше, че изразът feline grace просто не може да се преведе на руски, понеже ще навява мисъл за котка, която се мие с лапички, а не за хищната красота на семейство „котки“ — запомни, Мюс, моля ти се. Аз не съм покемон. Аз съм покебан. И не прави повече тази грешка. Разбра ли ме?

— Пикачу — шепнеше Мюс и прокарваше острите си ноктенца по гърдите му, — Пикачу… Знаех си, че все някога ще те срещна…

Въпреки очарованието на тази игра желанието на Мюс да вижда в него Пикачу понякога беше обременително. Тя беше убедена, че най-много от всичко на света той трябва да обича печени ядки, и понякога му се налагаше да изяде цяло пакетче шамфъстък преди Мюс да го допусне на по-малко от една ръка разстояние (ако не искаше, дращеше толкова свирепо, че Стьопа отстъпваше). Стьопа не обичаше ядки, освен това не ги ядеше заради наднормените си килограми. За щастие Мюс приемаше алтернативен вариант — плодове. И пакетчето шамфъстък можеше да се смени с половин килограм боровинки „Ocean Spray“ и въпреки че бяха възкисели, процедурата беше омайваща, понеже Мюс му разрешаваше да ги яде от топлите вдлъбнатинки на тялото си.

— My hungry little beast… No, you can’t do that! You shameless little pig!⁷

Освен това Мюс държеше всеки креват, на който лягаха, да е свързан с жица за радиатора, та „excessive electricity“ на Стьопа да е заземено. Стьопа не разбираше като какво ще е това „излишно електричество“, но предполагаше, че по някакъв начин е свързано с ролята, която го караше да играе Мюс.

Мързелът му пречеше да разбере какъв трябва да е образцовият Пикачу. Той изобщо не се интересуваше от покемони, това, което правеха, му беше смешно и той го смяташе за невинен рецидив от детството, нещо като да си играеш кукли, което обичат да правят дори някои мами, докато Мюс не му обясни колко по-дълбоки са нещата. Обяснението дойде след едно от нравоученията, които Мюс обичаше да му изнася в леглото, докато събираха сили за следващото пътуване до рая. Започна се с един спор за групата „Тату“.

— Слушай, свинчо — каза Мюс. — Да не съм те чула вече да говориш така! I was in a gay and lesbian family⁸, както е било навремето при вас с работническо-селския произход, и ако още веднъж те чуя да казваш „путкобъркачки“, те напускам завинаги… Ясно ли ти е?

Стьопа кимна уплашено — вече съжаляваше за необмислените си думи.

— Вие изобщо не разбирате какво означава търпимостта към чуждия начин на живот. Да не говорим за moral tolerance. Виж това там — Мюс кимна към телевизора — по Би Би Си даваха новините и за миг се беше мярнал поп дуетът. — Нашето общество се стреми да осигури на потребителя не само евтин бензин, но и моралното удовлетворение от протеста срещу метода, по който го произвеждат. Непрекъснато излъчват разгорещени дебати, в които смъкват маските на разни прочути фарисеи — и това е при всяка война. И всички си живеят спокойно. А вие всичките искате да си прегризете гърлата. Без теледебати, без протести, все едно не е станало нищо. Защото обществото ви е недоразвито, understand? Жалка работа. Защо например не протестирате срещу Чечня?

Стьопа си спомни Муса и Иса и си помисли:

„Да бе, я протестирай, като единият е на кокаин, а другият на хероин. Знаеш ли какво ще стане? Ако не бяха джедаите, и банката нямаше да я има вече.“

— Защо? — повтори Мюс. — Нали и на вас после ще ви е по-интересно да гледате телевизия!

— Ами така — навъсено отговори Стьопа. — Щото сме свине.

— Именно. Пък сте седнали да ми говорите за някаква си духовност. И това е най-малкото! Вие, руснаците, непрекъснато повтаряте, че Западът бил бездуховен. Че изповядвал краен материализъм and so on. Обаче това е поради елементарната примитивност на вътрешния ви живот. Все едно някой Afro-African от екваториалните джунгли да реши, че Ватиканът е абсолютно бездуховно място, понеже никой не си маже челото с кръв от бял петел.

— Никога не съм казвал, че Западът е бездуховен — почна Стьопа, за да се опита да се разграничи от колективната руска вина, но Мюс не му обърна внимание.

— Току-що ви пуснаха от вмирисаната ви тъмна казарма и вие сте слепи като къртици на слънце. You totality miss the point⁹. Тайната на капиталистическата одухотвореност се крие в изкуството да потребяваш образа на самия себе си.

— Какво, какво? — попита Стьопа.

— Сигурно си мислиш, че съм покемон, защото съм инфантилна глупачка, която не може да забрави детството си? Don’t even hope…¹⁰

Колкото по-ядосана беше Мюс, толкова повече английски думи и изрази употребяваше.

— Изобщо не е така. Обратното е. Инфантилният глупак си ти. С изключение на малкото минути, през които ти позволявам да станеш Пикачу, ти си просто дивак и nonentity¹¹, understand?

— Не — каза Стьопа. — Може ли по-ясничко?

— В цивилизования свят човек трябва да подкрепя обществото, в което живее. Днес интензивността на потреблението е най-важният показател на служенето на обществото, а следователно и на ближния. Показател за… как беше на руски?… social engagement¹². В постиндустриалната епоха обаче най-важното става не потреблението на материални неща, а потреблението на образи, понеже образите имат много по-голяма капитало-… капиталовместимост. Затова на Запад сме се споразумели негласно да потребяваме образите си, нашите consumer identities, и обществото ги разработва чрез специални институции. Разбираш ли?

— Не — честно си призна Стьопа.

Мюс защрака с пръсти, за да намери думи.

— Да вземем например твоя натруфен геландеваген — почна накрая.

— Бе какъв геландеваген!? Аз да не съм полковник от държавната инспекция по транспорта? — обиди се Стьопа. — Мойта кола си е по поръчка.

— Аха! Видя ли? Виждаш ли? Разбери — ти не я потребяваш. Ти потребяваш собствения си образ — как се возиш в нея…

Стьопа чак сега разбра какво иска да му каже. Беше права. Както винаги, и той беше усещал нещо подобно, но не успяваше да го облече в думи.

— Но това, ще ме прощаваш, е на равнището на spiritual mediocrity — продължи Мюс. — Това е потребление на образи, свързани с материалните неща. Ако вие, руснаците, искате някога наистина да се влеете във великата западна цивилизация, трябва да направите много повече. Как ли? Ами погледни ме. Погледни света. Чуй какво ти шепне той… Аз съм покемонът Мюс. Току-що ти се обади по телефона приятелят ти Лебедкин — той е джедай. А от телевизора ни се усмихва Тони Блеър — той е министър-председател. В тази секунда на света няма нито един недостатък, нито една пукнатина. Но ти? Мога ли да ти вярвам докрай? Истинският Пикачу ли си ти? Или това е просто маска, зад която се крие празнотата и древният руски хаос? Кой си ти всъщност?

Отговорът трепна някъде дълбоко в него. Но Стьопа преброи до трийсет и четири и реши за всеки случай да не казва нищо. Вместо това се надигна на лакът и дръпна одеялото, под което се беше скрила Мюс.

29

Стьопа беше щастлив с Мюс. Щом стипендията й за изучаване на фолклора свърши, той я взе на щат — измисли й длъжността „главен консултант по финансовите операции“. Това, както би отбелязал всеки покемон-аналитик, беше доста прозрачен символ: Пикачу подаваше дългия си дебел „Mont-Blanc“ и дори позволяваше да изцеждат от него по малко течност.

Оказа се, че изучаването на съвременния градски фолклор е най-добрата бизнес школа. Мюс беше съвсем наясно какво се изисква от един руски бизнесмен — да е мъничко крадец, мъничко юрист и мъничко светски човек. Тя имаше прекрасна бизнес хватка и можеше да й се повери всяка задача.

Банката работеше перфектно. За спомен от чеченския период на Стьопа му беше останал само един подарък от Муса — настолна запалка от патрон с гравирана на него сура от Корана. Всичко в живота на Стьопа сякаш беше само щастие.

Освен едно.

Беше на четиридесет и две. И щеше, както подсказваше логиката, да стане на четиридесет и три.

Колкото повече наближаваше страшната дата, толкова по-често Стьопа си спомняше думите на Бинта и се опитваше да намери в тях някакъв пропуснат навремето смисъл. Постепенно в ума му узря план, който, поне според него, можеше да реши проблемите му. Планът беше лукав и казуистичен. Но можеше и да успее.

Бинга не беше казала нищо нито за „43“, нито за „34“. Беше говорила само за лунното и слънчевото число. И ужасът, който му беше предсказала, трябваше да започне, когато годините му станеха лунното число.

Българската ясновидка беше казала така:

„Слънчевото число може да е всякакво. И лунното също. Въпросът не е в числата, а в съвсем друго“.

Но в какво друго — не му беше обяснила. Това, мислеше Стьопа, можеше да е силата на волята, решителността, храбростта — или нещо такова. Ами ако, мислеше си, проявеше тези качества и за една година сменеше тези числа на силата с другите, тоест лишеше „43“ от лунния му статус, а следователно и от възможността му да му вреди? А после незабелязано да се върне в лоното на старата си вяра… Тази мисъл беше примамлива до световъртеж.

И Стьопа реши да го направи. Изчака в бизнеса да настъпи известно затишие — не се предвиждаха никакви сериозни операции — и извърши един простичък ритуал, който обаче накара сърцето му да бие така, все едно отслужваше черна меса. Написа числата от едно до деветдесет и девет на мънички листчета и ги пусна в празната захарница. Вдигна очи към лампата на тавана и каза умоляващо:

— Временно, само временно, кълна се!

Вселената не отговори и Стьопа извади жребия си. Беше „29“. Лунното число съответно беше „92“. В новото число седмицата пак я имаше — като разлика от цифрите. Стьопа си пое дъх. Това най-вероятно беше поличба.

Започна да води нов живот. Външно всичко се беше старото, но изградените около числото „34“ ритуали и свещенодейства, от които се състоеше животът му, отстъпиха място на новите, ориентирани към числото „29“. Първите няколко дни, през които живееше по новите правила, бяха изпълнени с ужас, смесен с еуфория — все едно в душата му на малки дози влизаше чувството, с което самоубиецът-оптимист прекрачва от перваза в по-добрия свят.

Всичко около Стьопа беше непредсказуемо и ново. Когато излизаше да пие кафе в зимната градина, той се оглеждаше подозрително, все едно очакваше да го удари мълнията на възмездието. В градината свиреше тиха музика — Филип Глас, любимият му композитор. Операта „Ехнатон“, посветена на египетския фараон реформатор, който низвергнал старите богове и издигнал нов, за Стьопа беше все едно история за самия него. Още повече че освен личната храброст, необходима за радикални духовни промени, имаше и културни паралели: Ехнатон се беше кланял на слънчевия диск, а Стьопа беше шеф на „Sun-банк“.

Катастрофата дойде, когато Стьопа вече вярваше, че експериментът е сполучил. Една сутрин, докато си дояждаше закуската — филийка с ягодово сладко (той вече дъвчеше по двадесет и девет пъти вместо тридесет и четири, поради което му се струваше, че гълта храната си недосдъвкана), Стьопа посегна с вилицата към кристалната купичка и изведнъж видя, че приборът означава не „34“, както винаги, а „43“.

— Какво ти е? — стресна се Мюс, която седеше срещу него.

Трудно беше да се каже точно какво му беше и какво се беше случило. Дори не само трудно, а невъзможно, защото всъщност не се беше случило нищо — вилицата си имаше същите четири зъба, под които почваше дръжката със сребърни извивчици, които приличаха на морски вълни. Но първото, което биеше на очи, бяха зъбите. И чак после вниманието се насочваше към трите пролуки между тях. И как изобщо някога Стьопа беше виждал в тази конфигурация от метал и празнини числото „34“? Дори „43“ да беше жигосано в дъбовата маса пред него с нажежено желязо, пак нямаше да е толкова ясно.

Стьопа разбра какво значи небесно наказание. Сега по-добре от всички египтолози разбираше каква сила е накарала египтяните да напуснат построената в пустинята столица и заедно с нея и слънчевия култ и да хукнат към старите си богове, като ги молят за прошка. Същият този древен ужас налапа душата му и Стьопа за пръв път в живота си осъзна колко е нищожен човекът пред лицето на невидимите надсветовни сили, с които си играе като идиот, качил се на стълб за високо напрежение.

Чувстваше, че ще е много трудно да изкупи вината си — но нямаше друг изход. Започна с това, че направи трийсет и четири пъти по трийсет и четири поклона. Беше отвикнал и това му отне почти два дни — заради болките в коленете се налагаше да прави дълги паузи. Последваха други ритуали, които като че ли го върнаха в детството му — той чувстваше, че колкото по-наивни и чистосърдечни са постъпките му, толкова по-лесно ще му простят греховете силите, пред които се е провинил. Закле се, че никога, никога вече няма да изневери на числото, което беше избрал за цял живот, каквото и да му донесе приближаващият се рожден ден. В душата му протичаше нещо като реставрация на неразумно свалената монархия. Слава богу, монархът още беше жив — и след седмица, прекарана в покаяние, Стьопа разбра, че е опростен.

Но в душата му се появи нова стигма — до омразното „43“ лумна друго проклето число — „29“. Срещу него вече имаше две числа, а на негова страна — само едно. И нямаше кого другиго да обвинява за това.

Стьопа предприе екстрени мерки. Първо, сложи на моравата пред вилата си умалено два пъти копие на танк „Т-34“, купено от някакъв западащ музей на бойната слава. Танкът наистина изглеждаше страховито и до него на Стьопа му беше по-спокойно. После си спомни, че най-добрата защита е нападението, и премина в атака. Няколко дни разстрелваше с ловната си пушка панички, надписани с числата „29“ и „43“, и се смееше с цяло гърло, когато сачмите пръсваха поредната паничка, полетяла косо над горските върхари. Част от гнева му поеха и кутиите кефир с дата „29“ — по време на заточението си в хладилника те се подуваха безобразно, все едно в тях наистина се беше вселил духът на злото, и избухваха, ударени от оловните сачми, като гнойни бомби.

Стьопа поиска да му донесат в кабинета досиетата на служителите, чете ги няколко дни и без да обяснява нищо, уволни част от персонала. Между уволненията нямаше нищо общо — освен това, че всички уволнени по някакъв начин носеха числата на злото: един например живееше на номер 29, втори на спирка „Четирийсет и трети километър“, бащите или майките на други пък бяха родени през 1943 или 1929 година и така нататък. Никой не разбра какво точно става.

Постепенно Стьопа си възвърна сигурността и спокойствието. Знаеше, че може да избира посоката на житейския си път и че всичко ще е наред, стига да не направи някоя глупост. Откъде знаеше това, беше трудно да се каже — всичко се базираше на тайнственото мистично чувство, чието присъствие той почна да усеща ясно сега, след като то го беше напуснало временно поради проклетия му експеримент.

Цялата тази история обаче остави една рана, от която Стьопа не можа да се издери. Вилицата, която доскоро благославяше всяка поднесена към устата хапка, започна да го трови с невидимото си проклятие. Той отслабна, появиха се стомашни проблеми. От време на време му се гадеше или пък получаваше разстройство — без никаква причина според лекарите; Стьопа обаче знаеше причината. И докато слушаше поредния доктор, който се чудеше къде и с какво е могъл да се натрови, той чувстваше, че би могъл да разкаже много за това как действа най-страшната отрова на света — умът.

Мюс виждаше, че нейният Пикачу страда, но не можеше да разбере причината. По нейно настояване Стьопа отиде на изследвания в Германия. В резултат той се разочарова докрай от медицинската наука: разбра, че разликата между евтиния руски лекар, който разперва ръце в недоумение, и скъпача немец, който прави същото, е в това, че немският доктор преди това може да прати лайното на пациента в специална банка с двойни стени в друг град със самолет и после да получи оттам сложна диаграма на цели пет страници с някакви си червено-зелени индикационни лентички, цифри, стрелки и удивителни. Разликата в парите отиваше за заплащане на труда на хората, заети в производството на този гланцов високотехнологичен продукт, а самите движения на ръцете на докторите си бяха еднакви. Освен това и в двата случая ставаше дума за най-добрите доктори, доколкото те разперваха ръце в недоумение, вместо да назначат някакви пагубни процедури.

Стьопа сам намери изход. На връщане от лекаря влезе в руското ресторантче „Сакура“ на Курфюрстендам (навремето обядваше в екзотичната арменска таверна „Donskoj Kazachok Rebroff“ на Вестфалишер Щрасе, но сега му се дояде най-обикновено московско сашими). Кимна на три берлински мутри като на стари познати, седна в къта за непушачи и си поръча. И когато му поднесоха дървено ешафодче с разпорен през гръбнака тон, се позамисли, остави вилицата и ножа и за пръв път в живота си взе пръчиците.

Оказа се, че не било толкова сложно — всичко стана от първия опит. Докато се хранеше, той мислеше за символизма на ставащото. Пръчиците можеха да означават „11“ или римското „II“. Не беше „34“, разбира се, но не беше и „43“. След като се нахрани, изпита безпричинна еуфория, каквато не беше изпитвал от много отдавна. Бакшишът на келнерката възлезе на сто евро.

Стьопа изяде вечерята си в хотела с пръчиците от ресторанта, а през нощта за пръв път от много години сънува, че лети нанякъде ниско над земята. На другия ден отиде в един антикварен магазин и си купи няколко комплекта китайски прибори.

Сред тях се оказаха пръчици от слонова кост, правени в началото на XX век в Шанхай. Когато ги натопиш във вода, ставаха приятно гъвкави. Бяха покрити с фина пъстра резба: всяка пръчица беше украсена с 34 сливови цвята (поне така можеше да ги преброи човек, ако приемеше, че седемте листенца на заден план са цветове). Пръчиците си имаха резбована кутийка от махагон — истинско произведение на изкуството.

Само след няколко дни хранене по новата система бележките, озадачили толкова много лекари, изчезнаха самички. Мюс беше щастлива.

— Нали ти казах, you just needed a good doctor¹³. Глупав, смешен Пикачу…

Мюс си мислеше, че всичко се е оправило. Не знаеше, че след „катастрофа 29“ (така Стьопа наричаше несполучилия експеримент) партньорът й е станал два пъти по-предпазлив. Стьопа никога не се качваше в кола, в чийто номер имаше двойка и деветка една до друга. А двайсет и девети стана опасна дата за него — той имаше чувството, че световното зло, безсилно да пробие защитните му полета, на тази дата стига върха на могъществото си и е способно да го уязви. На двайсет и девето число той не излизаше, не хапваше почти нищо и не вдигаше телефона.

Служителите в банката и бизнес партньорите му, които отдавна се бяха научили да уважават Стьопа заради върховната му интуиция, усетиха предизвиканата от „катастрофа 29“ промяна в подхода му към работата. Стьопа стана по-предпазлив, въпреки че в решенията му все така не можеше да се намери никаква ясна логика. Мнозина свързваха това със световната фондова криза и също така с това, че Стьопа сигурно има нови източници на инсайдърска информация. Но онези, които се опитваха да копират действията на Стьопа, се издънваха. И в това нямаше нищо чудно. Когато купуваше или продаваше акции, той се ръководеше не от диаграми на ръста на печалбата и от предсказанията на аналитиците, а от това кога и как в цифрите на екрана на компютъра се появяваха числата „43“, „29“ и, разбира се, „34“ — и при това изобщо не го интересуваше преди запетайката или след нея. Брокерът му често направо се шашваше от нарежданията му. Но все повече и повече го уважаваше, защото виждаше резултатите.

II

Когато променя някой свой навик, човек често не разбира, че се разделя с начина на живот, с който е свикнал. Когато почна да яде с пръчици, Стьопа почувства, че ще е много по-уместно, ако стане привърженик на азиатската кухня. Това не се оказа сложно — тя всъщност му харесваше. След като стана адепт на темпурата и на супата от перки от акула, Стьопа разбра, че на тази трансформация много ще й върви хубав чай. И започна да пие зелен чай, а от него първо мина на бял и после на улун.

Доставяха му чая от една разположена на територията на парк „Горки“ кантора със странното име ГКЧП, което му напомняше за ЧК. С тези букви, стилизирани като китайски йероглифи, беше украсено всяко пакетче „Желязната Гуанън“ или „Големият Червен халат“, любимите му сортове. Освен това пакетчетата бяха украсени и със златния йероглиф „път“ и до него страшното четирибуквено съкращение можеше да се възприеме като конкретизация на неясно философско понятие.

Стьопа попита какво все пак означава съкращението и му отговориха, че се разшифрова като Градски клуб на чайните промени. Беше доста интригуващо и подтикваше към по-нататъшни въпроси. По този начин Стьопа се запозна с гадателя Простислав, главен консултант и духовен учител в клуба.

Простислав приличаше на Кошчей Бессмертни от приказките, обаче изживяващ кризата на средната възраст. Всичко у него говореше, че е осведомител на ФСБ — осемте триграми на мръсната му шапка, нефритеният дракон на хлътналите му гърди, бродираните с феникси сини копринени гащи и трите кристални топки, които толкова ловко въртеше в шепа, че изобщо не се чукваха една в друга. Когато засвири на китара и запя, подбелил очи, казашката „Ой не вечер“, Стьопа почти съвсем се убеди в подозренията си. А когато Простислав му предложи да се друсат с ЛСД, отпаднаха и последните съмнения.

Увереността му в това беше толкова пълна и дотолкова ирационална, че Стьопа дълго не можа да разбере откъде се е взела. Отговорът дойде, когато се обади на Простислав веднага след един разговор с Лебедкин. Простислав се смееше точно като Лебедкин, но спираше точно миг преди момента, когато в смеха на капитана прозвучаваше онова леденото и гадното — и се долавяше само намек за него. Въпреки това приликата беше толкова голяма, че Стьопа веднага започна да се отнася към Простислав с внедрено от живота подозрение.

Никога не се беше страхувал от хората с подобна ориентация, защото нямаше порочни навици, които те биха могли да използват. Напротив, стремеше се да е по-често сред тях, та властта да може да вижда през възможно повече шпионки, че няма какво да крие. И затова продължи да се среща с Простислав и скоро между двамата възникна нещо като приятелство, което много пасваше на новия навик на Стьопа да яде с пръчици.

Простислав разполагаше с най-голямата в Москва колекция будистко порно, „стрейт“ и „гей“. Разликата й от стандартните беше в това, че всичко ставаше в горяща къща, символизираща кратковременното земно битие. Метафората вълнуваше Стьопа, но все пак във филмите подхождаха към нея доста формално: партньорите се чукаха на фона на някоя горяща ракла или готов за градското бунище диван, който вместо да лумне, само нещастно и сивкаво пушеше. Или просто се ограничаваха с групов секс на фона на саждив мазен чаршаф, проснат на увиснало въже. На Стьопа му се искаше духовността в тези филми да е повечко, а чукането по-малко, но създателите им очевидно бързаха да запълнят пазарната ниша по най-икономичния начин.

Простислав имаше и по-традиционно порно, което ставаше за гледане и от по-изтънчени и културни хора. Стилната реализация например на „Ромео и Жулиета“, в която Жулиета се будеше в гробницата в момента, когато Ромео изпива отровата над студеното й тяло. На героите им оставаха само четирийсет минути — но пък ги използваха по предназначение, без да губят нито секунда за сантиментални дрънканици. Друг филм започваше по следния начин: камерата показваше гущер, приклекнал на дюшемето, после някъде отдалече се чуваха девет удара на камбана… Онова обаче, което започваше после, беше съвсем различно.

Простислав запозна Стьопа с „Книгата на Промените“. Стьопа не се вълнуваше от езотеричните дълбини на този текст, за които Простислав му обясняваше непрекъснато. Интересно му беше друго. Оказа се, че на числата от едно до шейсет и четири съответстват хексаграми, съставени от непрекъснати мъжки и прекъснати женски линии. Всяка от тях описваше някаква ситуация, в която можеш да попаднеш. Когато чу това, Стьопа трябваше да напрегне цялата си воля, за да не заговори за главното.

Трябваше дълго да чака възможност. Отначало гадаеше заедно с Простислав. Нужните номера изобщо не искаха да се появяват. Скоро Стьопа се научи сам да съставя хексаграми. Начинът на гадаене, при който се използваха стъбълца от равнец, му беше досаден. В него имаше нещо безнадеждно, напомнящо за принудителното изпращане на полето в Северна Корея — трябваше да седиш на пода и до безкрайност да сортираш черните изсъхнали клечици. През това време Стьопа си мислеше за глад, лоша реколта, тежкия селски труд, за особения път на Русия и така нататък. Освен това го боляха краката, много.

За щастие имаше друг начин — бяха го изобретили съвременниците на Конфуций и Лаодзъ, за да приспособят архаичния оракул към все по-забързващото темпо на живота. При него се използваха три монети, които трябваше да се хвърлят заедно шест пъти, според броя на линиите в хексаграмата. Стьопа започна да използва този метод и всеки път след поредното гадаене носеше получения резултат в ГКЧП. Клубът представляваше лабиринт от вмирисани на благовония тъмни стаички с толкова ниски врати, че човек трябваше да върви в постоянен полупоклон — неизвестно дали на комитета по държавна сигурност, или на небесните наставници от даоския пантеон, и тази процедура смиряваше и изцеляваше отчаялата се от светините душа.

С цел във ФСБ да не се сетят на какво се крепи тайният му свят, Стьопа не попита Простислав кои хексаграми са с номера „29“, „34“ и „43“ и честно гадаеше по всеки повод, като чакаше деня, когато числата сами ще дойдат при него, за да разкрият древните си лица.

„Книгата на Промените“ пожела да му разкрие първо числото „29“. Когато Стьопа донесе поредната хексаграма в ГКЧП, Простислав поклати глава и потъна в мълчание.

— Въпросът сериозен ли е? — попита накрая.

— Защо? — на свой ред попита Стьопа.

— Ами защото — изкашля се Простислав — по-лошо от това може да е само черната земя. Номер двайсет и девет — „Повторна опасност“.

След като с доста труд изцеди смисъл от думите му, Стьопа си изясни следното: номер „29“ беше символ на удвоена опасност — пропаст в пропастта. Смисълът на ситуацията се изразяваше отлично от поговорката „Сега ще видиш що ще видиш“. В единия проблем беше скрит друг, зад ужаса се спотайваше ужас и нямаше какво друго да чака освен оскъдните затворнически дажби. Хексаграмата беше симетрична и приличаше на два огромни зъба в зинала паст — бяха обозначени с двете силни линии между четирите слаби. Нямаше как да се избегне и му оставаше единствено да чака, осланяйки се на слабата надежда, че съдбата ще му подхвърли въже, по което да се измъкне от бездната. Двете слаби линии в центъра напомняха на протока между Сцила и Харибда — можеше да успее да мине, а можеше и да не успее. С други думи, ако някой поискаше от Стьопа да изреди всички мрачни асоциации, които след известен личен опит му навяваше числото „29“, щеше да е почти същото.

Хексаграма номер „43“, която се падна след няколко дни, се наричаше „Пробив“. Простислав я характеризира съвсем кратко:

— Двоен филтър!

Стьопа го разбра съвсем ясно: четирийсет и трета позиция предполагаше, че трябва да си затваря устата. А пък ако я отвори, да говори само за работа, без да се увлича по риторични фигури, за които може да му потърсят отговорност. Всичко останало, за което дрънкаше Простислав — дъждът, който мокрел самотния пътник, оръжията нощем и така нататък — беше тайнствено и приличаше на вълшебна китайска приказка за демони и студенти. Стьопа запомняше всичко, но не разбираше нищо, докато не чу сбитото обяснение на цялата хексаграма.

— Значи така. Тук имаме пет силни линии отдолу и една слаба отгоре. Тоест отдолу напира яко, а отгоре почва да поддава вече от тая сила и да се къса. Бе, типичен перитонит след агнешко със спанак. С други думи — пробив.

Образът се стори на Стьопа много подходящ — думата „перитонит“ отговаряше точно на онова, което очакваше да чуе за този номер.

„34“ се позабави доста, след безкрайни „Стиснати зъби“, „Кавги“ и „Войски“. Заветното число пак подлагаше верността на Стьопа на изпитание — и реши да го възнагради чак когато в нея не останаха никакви съмнения.

— Ууу, трийсет и четвърта! — изблея Простислав. — Глей, глей ква мощ бе! Яка! „Мощта на Великото“. Значи около тебе, грешния, са се събрали тъмните сили и ти викат: „У, педал!“ А ти им викаш: „Кой е педал бе? Вие сте педали! Сега ще ви науча аз вас, сега ще ви дам да разберете!“ И тъмните сили значи ти се надупват идеално, от първа до шеста позиция. Само че рогцата им трябва да ги кършиш внимателно, за да не се издъниш на третата черта, тя винаги е кризисна. Изобщо — разкош. Много благоприятно става — да де, то си е хубаво да ти става. Особено ако ти е като стърчишка, хе-хе…

Запознанството с „Книга на промените“ потресе Стьопа. Оказа се, че тайният смисъл на числата, чието знание той смяташе за своя привилегия, е бил много добре известен на древните китайци. Нещо повече — Стьопа, който беше изучил само три числа, нямаше какво да добави към описанието им в Книгата — а в нея имаше цели шейсет и четири!

Чувстваше се ужасно, все едно някой беше отворил широко всичките му тайни врати. Дори сънува, че стои гол пред цяла зяпаща тълпа. Скоро обаче настроението му се промени. Той разбра, че тайната все така си остава тайна. Заради предприетите мерки за сигурност беше убеден, че ФСБ все така не знае нищо. А съвпадението на онова, което му беше известно за числата „29“, „43“ и „34“, с това, което казваше за тях „Книгата на промените“, беше добър знак: той сам, без ничия помощ, беше успял да разшифрова част от тайното уравнение на Вселената.

Знанието му не беше шизофрения. Беше обективно, общодостъпно и подлежеше на проверка. Но това съвсем не означаваше, че е разжалвай до редови човек. Между него и всеки друг читател на „Книгата на промените“ имаше една разлика. Стьопа не само познаваше свойствата на числото „34“, но и беше в особени отношения с него още от дете. Именно това беше най-голямата му тайна.

100

Лунният рожден ден наближаваше и Стьопа се чудеше какво да прави. Спомни си думите на Бинта, че всичко ще зависи от това дали ще може да помогне на числото си и че ако успее да направи така, че слънчевото число да стане по-голямо от лунното, ще победи.

Бинга не беше казала нито дума за това как да го постигне. Беше казала само, че той трябва да се грижи за числото, все едно е порасла в пустинята роза. Именно тези думи накараха Стьопа да се замисли за Мюс — защото в известен смисъл точно тя беше розата, порасла в пустинята на живота му. Ако трябваше да се грижи за слънчевото число като за нея, това означаваше само едно…

Когато за пръв път реши да извърши магическия си ритуал с нейна помощ (по-точно с помощта на тялото й), Мюс не обърна внимание. Когато влезе във връзка с числото „34“ втори път, Мюс също не възрази, че я използват като медиум. Но когато Стьопа за трети път завря лакти в очарователната гънка под гръбначния й стълб, тя не издържа:

— What the hell is this?¹⁴

— Защо, какво има? — невинно попита Стьопа.

— Ти си като Саддам Хюсеин. Cooperating on the procedure, but not on substance¹⁵. Защо всеки път се смъкваш на пода?

Стьопа най-малко от всичко на света искаше да й обяснява — тогава щеше да се наложи да обясни абсолютно всичко, а това не влизаше в плановете му.

— Пикачу си играе — каза той доста сухо.

— Това го разбирам. — Мюс го гледаше с огромните си очи, които, както му се струваше понякога, светеха в тъмното. — Не разбирам на какво си играе Пикачу.

— На Пикачу.

— Че Пикачу такъв ли е? — недоверчиво попита Мюс.

— Да — отговори с достойнство Стьопа. — Точно такъв. Стьопа излезе от положението толкова елегантно, защото знаеше, че и самата Мюс има някои чудатости от интимен характер, свързани с числото „66“, за които не му беше казала нищо. Като проследи връзката между зодиакалния знак на рака и числото „69“ например, той се сети защо някои пози са непривлекателни за партньорката му и защо всеки опит да насочи нещата към тях я дразнят. Разбирането на тайните пружини на чуждото либидо му даваше усещането за всемогьщество. Но Стьопа дълго не можа да разбере защо Мюс всеки път настоява да лягат с крака към прозореца.

Нещата му се изясниха, след като тайно отиде на консултация с един скъп аналитик (Стьопа уважаваше психоанализата, смяташе я за нещо като пазарна икономика на душата). Аналитикът приемаше, седнал на велотренажор, и приличаше на стар мъдър козел, който от милосърдие казва на хората само част от страшната истина. Оказа се, че всичко е просто — посоката, от която идваше светлината, се транслираше в подсъзнанието на Мюс като „горе“. За да се осъзнае като част от числото „66“, а не „99“, на нея й беше нужно към източника на светлината да са обърнати тъкмо краката й. Пак с това се обясняваше, както Стьопа се сети вече и сам, и любовта й към едно модерно развлечение — скачането от специална кула с гумено въже, вързано за краката (самият той така и не се осмели да опита, въпреки че Мюс безброй пъти го уговаряше да скочи — в този спорт за него имаше нещо ужасно, отнасящо се еднакво и към секса, и към смъртта).

Поради всичките тези причини Стьопа пристъпи към плана Маршал за числото „34“ убеден в моралното си право на това тайнство. Беше планирал общо тридесет и четири сеанса на енергетична връзка. След краткото му, но самоуверено обяснение Мюс започна да се отнася към ставащото търпеливо и вече не проявяваше никакви признаци на раздразнение, все едно всички Пикачу в живота й на някакъв етап на отношенията започваха да правят същото.

— Пикачу ме проверява — шепнеше тя. — Глупав Пикачу!

Понякога правеше опити да участвува в мистерията на Стьопа — посягаше назад, хващаше единия опрян в задника й лакът и почваше да го гали успокояващо, все едно помагаше на тръпнещия Стьопа да се отпусне и да дойде на себе си. На него тези опити не му харесваха. Докосването на Мюс му беше приятно, но го беше страх, че това може да наруши връзката със сакралното число. Кой знае защо, си спомняше историята за Самсон, който изгубил силата си, след като Далила му обръснала главата, и макар че в случая не се наблюдаваше нищо като бръснене на глава, му беше невъзможно да не изпитва опасения. Все пак залогът беше твърде голям.

Един път, след като го изчака да свърши ритуала (трийсет и първия), Мюс попита:

— Защо Пикачу прави така? Не иска деца ли? Стьопа нададе нещо средно между утвърдително мучене и отрицателно пъшкане.

— Не се плаши — продължи Мюс, — аз ще имам грижата за това. Винаги ли ще правим така? Хайде поне веднъж да го направим както преди, Пикачу…

Стьопа просто нямаше как да откаже.

— Добре — изръмжа той. — Обаче не днес. Уморен съм. Но следващият път все пак дойде.

Мюс помнеше — пръстите й се впиха в него в момента, когато той вече се готвеше да се прекатури от нея и да клекне на пода. Мюс обаче не го пускаше. Той можеше да се освободи със сила, разбира се. Но тя беше като щастие, като пролетна нощ, като сън за най-важното… И Стьопа се примири, реши, че от един път няма да стане нищо страшно. Затвори очи и се притисна към нея, и забрави за всичко на света. Мюс стисна ръката му и той изведнъж осъзна, че виси в спрялата секунда, точно в центъра на която имаше мъничка капчица вечност.

И видя своето „34“ — беше яркобяло и плуваше в пространството, заобиколено отвсякъде от огромно червено „66“, също като Луната, гледана от космоса на фона на Земята. Стьопа събра двете числа и за пръв път разбра, че правят точно сто.

Беше като взрив буквално пред очите му. Безкрайните смиели, скрити в числото „100“, се разкриха, все едно Стьопа бе придобил няколко съзнания, които можеха да ги възприемат едновременно. „Сто“ се състоеше от битие и небитие, представени чрез нулата и единицата. И пак тези цифри намекваха за ролите, изпълнявани от Стьопа и Мюс в този миг на сцената на великия театър на живота. А втората нула беше вратата, през която бяха излезли на сцената, за да изиграят ролята си. И през същата врата трябваше да си излязат, та пак да станат нищо, да се разтворят в окръжността, съединяваща битието с небитието. Но това нямаше да стане скоро, а засега двете нули ги гледаха, все едно бяха очите на вечността, и все едно тази вечност имаше личност и воля, представени от единицата, обединяваща цялото многообразие на съществуващото в едно цяло, цяло, което сега беше съвсем близо и беше готово да им дари нов живот. Както винаги, то дойде, откликнало на зова на стенещото двуглаво животно — едно от най-невероятните същества, които населяваха същата тази вечност… Стьопа се уплаши и се опита да се отвърне от онова, което, както му се струваше, нямаше право да знае. Но страхът беше излишен: безкрайността изчезна, разтвори се в самата себе си и до него остана само бързо дишащата Мюс. Щом дойде на себе си, тя лекичко го хапна по устната и прошепна:

— Пикачу…

На Стьопа му беше хубаво и тъжно. Хубаво, защото отдавна не беше изпитвал нищо такова. Тъжно, защото разбираше, че във вълшебния взрив е изгоряла цялата натрупана досега енергия. Работата по плана Маршал трябваше да започне отначало.

3

След като мина на пръчици, Стьопа понякога си мислеше, че проблемът може да се реши и по друг начин — да си купи вилици с три зъба. Беше виждал такива в сладкарниците — носеха му ги с пастите. Едното зъбче беше по-широко от другите две и приличаше на мъничък нож, с който можеше да си нарежеш пастичката. Теоретично атаката на числото „43“ можеше да се отблъсне и с такава вилица. Възникваха обаче много други въпроси.

Първо, в ресторантите и като е на гости щеше да му се наложи да използва обикновени вилици: един банкер с копринена китайска дрешка, пък и да си носи пръчици за хранене, е нещо очарователно, човек, който не се влияе от парите, но банкер, който си носи вилиците, вече е параноик. Второ, този подход си беше чиста капитулация: все едно че признаваше победата на числото „43“ и покорно се съгласяваше с всички наложени му условия. Вариантът с пръчиците беше по-добър — не само решаваше проблема, но и даваше свобода за маневриране. Да не говорим, че именно с пръчиците в живота на Стьопа бяха влезли Изтокът и Простислав.

Мюс изживяваше дружбата на Стьопа и Простислав много болезнено. Усещаше, че във вселената на Стьопа се е появил друг духовен авторитет, и ревнуваше, макар че за нищо на света нямаше да го признае.

— Колко пъти трябва да ти повтарям — казваше тя, — целият този Far Eastern crap does not work in the Occident¹⁶. Това е опит да се избяга от реалните проблеми, пред които ни поставя животът…

Стьопа отвори речника да види като какво ли значи този термин. В речника пишеше, че латинската дума „occident“ (от глагола „occidere“) се превежда като „слизащ; залязващ“. Може би тази рядка дума беше дипломатически ход от страна на Мюс, разписка, че е готова временно да признае условната принадлежност на Русия към Запада в замяна на обещанието на Стьопа да не заминава прекалено далече в Далечния изток. Но времената, когато руснакът се купуваше с миризмата на чийзбургер с изтекъл срок на годност, бяха отминали Вълшебният призрак на Китай мамеше с червено-жълтите си светлини. Хората, с които Стьопа общуваше при Простислав, пораждаха у него огромен интерес и той не мислеше да се отказва от връзките си с тях само защото Мюс не ги харесва.

Вярно, не всичко с Изтока беше толкова наред, колкото му се искаше. Един ден Стьопа отиде при Простислав рано сутринта и попадна на брифинга, който приятелят му провеждаше с няколко тайнствени цивилни блондина — приличаха на капитан Лебедкин. Простислав държеше вдъхновен монолог за Евразия и току поглеждаше в една книга, на чиято корица пишеше: „Three who made a revolution“¹⁷. Но дори думите, които изричаше, да бяха чужди, чувството, което звучеше в гласа му, беше лично и искрено:

— Във великата Евразийска равнина почти няма пречки за студа, вятъра и сушата, за маршируващите армии и мигриращите орди. Навремето тук са се простирали огромните азиатски държави — Иранската и Монголската… Когато времето им минава, мястото им е заето от Московия, която се разширява няколко столетия, докато не става най-огромната империя на света. Също като прилив, тя напредва през горите и безкрайните степи, заселени нарядко от изостанали номади. Когато среща съпротива, спира, както прави и приливът, за да събере сили, и после продължава неспирното си настъпление…

Стьопа си помисли, че метафората с нещо напомня на историята на ваучерната приватизация.

— Чак с най-далечните си граници това плато стига до планински бариери — продължаваше Простислав, — заснежените върхове на Кавказ, Памир, Алтай, Саяните и така нататък, които формират естествената граница на Китай. Нима може един народ, чийто хоризонт е така безграничен като Евразийската равнина, да не е велик и да не мечтае за величие?

Простислав остави книгата на масата и отпи глътка чай. После се обърна към дъската, взе тебешира и мълчаливо почна да рисува някакви йероглифи (или наистина знаеше китайски, или много талантливо се правеше, че знае). На Стьопа му стана приятно — за пръв път от много време някой си спомняше за величието на руския народ. Но това чувство оцеля съвсем за малко.

— На съвременните китайски карти — почна Простислав и посочи знаците на дъската — граничещите с Поднебесната територии на Сибир и Далечния изток, а също така и Русия като цяло, се обозначават с три йероглифа:

— „двайсет“,

— „потя се; запъхтявам се“,

— „крадец, мошеник, нечестен търговец“. Същите три йероглифа служат за описване на съществуващия в Русия политически строй. В съвременния китайски руското правителство се обозначава с четири йероглифа:

— „временен; преминаващ“, — „началник“,

— „тръба; нефтопровод“,

— „север“. В момента в Китай чакат мига, когато временната администрация на северната тръба ще намали броя на населението на граничните територии на петдесет милиона души, след което великото учение за пътя на Дао мощно ще нахлуе в безкрайните простори на Евразия…

Думите на Простислав породиха у Стьопа сложни чувства. Колкото до същността на нещата, всичко си беше нормално: числата „двайсет“ и „петдесет“ не съдържаха заплаха, макар и да не обещаваха нищо хубаво. При подробен анализ правеше впечатление, че „петдесет“ е отделено от „четирийсет и три“ със седмица, но не беше ясно какво предсказва това — дали непробиваема защита срещу злото, или напротив, късо съединение. По-добре беше да не налучква.

Проблемите не бяха по същество, а в частностите. Известна странност се наблюдаваше в това, че Простислав разсъждаваше за „временната администрация на северната тръба“ в лекция, изнасяна на хора от персонала на тази временна администрация. Ситуацията ставаше още по-странна и защото самият той също се водеше към това ведомство. Но пък Стьопа отдавна подозираше, че тъкмо в подобни парадокси e солта на руския живот.

Не изпитваше праведен гняв заради намаляването на населението, понеже знаеше, че за това не е виновна временната администрация на северната тръба. В целия свят белите консуматори-християни спираха да раждат деца, за да си вдигнат жизненото равнище. При това от жизненото равнище не зависеше нищо, всичко зависеше от натрапчивото желание да го вдигнеш. „Ей така, на, Бог преебава народите“ — шегуваше се по този повод един от познатите на Стьопа: беше измислил дори специален термин за определяне на процеса — „залезът на консуматорите“. Но пък дори да залязваме, мислеше си Стьопа, поне да е в добро общество. Макар че пак не му беше съвсем ясно какво му е толкова доброто. С две думи, темата беше сложна.

В ГКЧП Стьопа срещаше най-различни посетители. Един път, докато чакаше Простислав, се заприказва с трима младежи, облечени със същите китайски куртки като неговата-този детайл веднага го предразположи. А очите на младежите — пламтяха с неземен огън — го накараха да ги приеме за високодуховни хора.

„Сигурно са някакви мистици“ — помисли си.

Двама от високодуховните мистици бяха художници оформители, а третият — ландшафтен дизайнер. За да каже нещо мило, Стьопа вежливо отбеляза, че за човек с такава професия в огромните руски простори сигурно има безкрайно много работа. Ландшафтният дизайнер обаче, кой знае защо, се намуси. Иначе запознанството беше много приятно — дори си размениха визитните картички.

— А, ония ли? — каза Простислав, когато Стьопа го попита за тях. — Много сериозни пичове…

И добави някаква дума — нещо като „амитафминци“.

Стьопа не беше чувал или чел този термин, но веднага се сети какво означава. Беше чувал от гостите на Простислав за буда Амида, владетеля на мистичната Западна земя, където праведниците се възраждат, та с един кратичък марш-наскок да стигнат до окончателната нирвана. За да могат да се родят в Западната земя, японците повтаряха заклинанието „Нама Амита Буцу“, което означаваше „Виждам буда Амида“. Китайците пък събираха всичко това в една дума — „Амитафо“. Загадъчните „амитафминци“ очевидно бяха праведници, поели към Чистата земя — а това, че беше успял да го разбере сам, само по блясъка на очите им, го изпълни със самоуважение и потвърди, че и самият той не е последният, поел по пътя на духа (беше почнал да се досеща за това след запознанството си с Простислав).

Малко след тази среща прочете в едно списание статия за каменна дзен градина. Статията беше кратичка — че имало такива градини, обикновено към манастирите, и че помагали на съзнанието да се успокои. Стьопа си помисли, че може да си направи нещо такова на вилата — на мястото на тенис корта например, нали никой не го използваше, откакто Елцин вече не беше на мода. Освен това много щеше да се връзва с пръчиците и с общата източна ориентация. Та той си спомни за ландшафтния дизайнер, поел към Западната земя през вихрите на сансарата, и реши да му се обади.

— Дзен градина? — енергично повтори ландшафтният дизайнер. — Бива. Ще стане. Обаче струва скъпо…

Стьопа реши да не се цигани. Тъкмо заминаваше на един финансово-икономически форум, слят с десетдневно пътуване по море — и ландшафтният дизайнер и приятелите му получиха картбланш.

Мюс остана в банката и прекарваше част от времето си там, а другата — на вилата, да наблюдава как върви работата. Обади му се, за да сподели съмненията си. Не обсъждаше какво точно строят докараните от младежите работници — явно смяташе, че не е компетентна в областта на изкуството. Подозренията й бяха породени от друго.

— Много са странни — каза тя. — Съвсем бледи, по цяла нощ не спят. Очите им изцъклени и ченетата им треперят, все едно непрекъснато дъвчат нещо или си бърборят самички…

„Ревнува, как иначе? — помисли си Стьопа. — Каквото и да разправят, жените са си жени“.

— Ех, Мюся — въздъхна той, загледан в червената ивица на залеза зад кърмата. — Де и ние с теб да можехме да си бърборим така. Да се бяхме родили в блажения Запад.

— Аз съм си родена на Запад — с достойнство отговори Мюс.

— Не този Запад — каза Стьопа и продължи с чутото от Простислав: — Там, където си се родила ти, се въплътяват убитите от хората животни, предимно бикове, свине и риби, та като компенсация известно време да гледат филмите на Дженифър Лопес, да слушат вокално-инструменталните ансамбли „Мадона“ и „Еминем“ и да мислят как да си платят вноските за жилището. Това е като отпуска. А после пак се налага безброй и безброй пъти да се раждат като животни. Е, после пак може да изплуват отгоре — да чуят какво ще има тогава вместо Еминем и Джей Ло. И така до безкрай. Това се нарича сансара, от мен да го знаеш. А има и истински Запад — чистата земя на буда Амида, където… където… Бе това не може да се опише с думи. Та тези момчета, които сега работят вкъщи, искат в следващия си живот да се родят точно там. И затова бърборят. Разбра ли?

— Разбрах — каза Мюс. — Значи при нас се раждат свине и волове. А у вас в Русия какви се раждат?

— У нас ли? — Стьопа напрегна паметта си докрай, за да си спомни какво се говореше за това при Простислав. — У нас се раждат победени богове. Небесни герои, извършили военни престъпления. Асури, чиято ярост не могат да поберат дори небесата…

По палубата покрай него мина боса мутра с бял костюм и със стратегическа верижка тип „голда меир“ на врата. Имаше миниатюрна глава, вежди като на неандерталец и сипаничаво лице на монголски палач. Обясняваше тихо нещо на преводача с костюм на райе с жилетка, който ситнеше до него и превеждаше чутото в притиснатия до сивата си буза телефон:

— Absolutely! The fact that he ain’t no pig no more is exactly the shit that pisses everybody here the fuck off.¹⁸

Мутрата погледна Стьопа, кимна му като на стар познат и се ухили широко.

„Някой клиент ли е? — загрижено помисли Стьопа. — Не си спомням такъв“.

— Останалото ще ти го разкажа после — каза той в слушалката, доволен, че толкова сполучливо и красиво приключва сложната тема — ценеше не само мнението на Мюс за себе си, но и миниатюрния плацдарм на духовна независимост, отвоюван от нея с толкова много усилия. — Просто прави всичко, което ти кажат момчетата, Мюся.

— Питат каква каменна г

© В. О. Пелевин, 2014

© Васильев А., иллюстрации, 2015

© Галимджанова М., иллюстрации, 2015

© Жданов В., иллюстрации, 2015

© Ишков Д., иллюстрации, 2015

© Колденкова М., иллюстрации, 2015

© Дурасов А., иллюстрации, 2015

© ООО «Издательство «Эксмо», 2015

* * *

Элегия 2

Вот так придумывал телегу я

О том, как пишется элегия

• Мы скоро встретимся едва ль.
• За болью боль,
• За далью даль,
• За дыркой catcher in the rye[1],
• За раем тоже рай.
• За полднем вечер голубой,
• За боем буй,
• За геем гой.
• Проснись и пой, и бог с тобой
• Задрыгает ногой.
• Товарищ, тырь. Товарищ, верь.
• За дурью дурь,
• За дверью дверь.
• Здесь и сейчас пройдет за час,
• Потом опять теперь.
• Семь бед – один переворот.
• За кедом кед,
• За годом год,
• И только глупый не поймет,
• Что все наоборот.
• Милиционер, миллионер,
• За торой бор,
• За хором хер.
• Премного разных трав и вер.
• Бутылка, например.
• Катюшин муж объелся груш.
• За горем Гор,
• За Бушем Буш.
• Гомер, твой список мертвых душ
• На середине уж.
• За приговором приговор,
• За морем мур,
• За муром вор,
• За каламбуром договор.
• Гламур, кумар, amor.
• Мы испекаем каравай.
• За киром кар,
• За воем вай.
• Лжедмитрий был Первомамай,
• И я люблю свой край.
• Вокруг качается ковыль.
• За далью даль,
• За былью быль,
• И небольшой автомобиль
• Вздымает в поле пыль.
• Довольно быстрая езда,
• Закат,
• Вечерняя звезда,
• И незнакомые места.
• Все это неспроста.

Мощь Великого

Зигмунду Фрейду и Феликсу Дзержинскому

Числа

Окнов: Нет, пустите!.. Пустите! Пусти… Вот, что я хотел сделать!

Стрючков и Мотыльков: Какой ужас!

Окнов: Ха-ха-ха!

Мотыльков: А где же Козлов?

Стрючков: Он уполз в кусты.

Даниил Хармс

I

Идея заключить с семеркой пакт созрела у Степы Михайлова тогда, когда он начинал понемногу читать и задумываться о различиях между полами. Первые формы этого альянса были примитивными. Степа рисовал семерки разного вида на разные случаи жизни. Например, большая и пустотелая, во всю страницу, защищала от тех ребят, которые были старше и сильнее. Четыре заостренные семерки, расположенные по углам листа, должны были остановить буйных соседей по палате, которые имели привычку подкрадываться во время тихого часа, чтобы ударить подушкой по голове или положить прямо перед носом какую-нибудь гадость. Однако несколько досадных происшествий, от которых семерки должны были защитить, показали, что этот метод не подходит.

Степа решил, что семерка в единственном числе обладает недостаточной силой, и принялся покрывать крошечными синими уголками страницу за страницей, чувствуя себя завоевателем, набирающим армию для покорения мира. Но армия, как быстро выяснилось, не желала сражаться. Синяки, полученные Степой в летнем лагере после того, как семерками было исписано ровно семь тетрадей, показали это с полной убедительностью.

Бродя после уроков по тихим подмосковным рощам и полным сокровищ свалкам, Степа размышлял об этом, пока не понял, в чем дело. Почему-то он с самого начала решил, что семерка в курсе всех его планов. Казалось само собой разумеющимся, что она узнает о его мыслях в тот момент, когда они появляются у него в голове. А между тем сколько было в мире таких, как он! Степа догадался, что ему следует каким-то образом обратить на себя внимание семерки, сделать так, чтобы она узнала о союзе, который он хочет заключить, и выделила его из толпы.

На уроках в школе рассказывали, что в древние времена люди, которые хотели воззвать к богам, приносили им жертвы. Семерка, возможно, не была таким же богом, как Зевс или Аполлон, но явно обитала в надчеловеческом измерении. Поэтому забытая технология могла сработать.

Степа знал, что древним богам приносили в жертву быков, сжигая их на костре. Несколько недель он всерьез обдумывал ритуальный поджог одного из коровников в совхозе, который располагался неподалеку от их дачи. Были заготовлены бутылка с бензином и длинные полоски резины, которые предполагалось использовать в качестве бикфордова шнура. В последний момент Степа передумал. Все-таки это было слишком масштабным проектом.

Но бензин не пропал. Степа стянул из дома семь банок говяжьей тушенки – это были военного вида жестяные цилиндры с похожей на фотографию со старой могилы бычьей мордой в овале. Такое количество продукта потребовало большого костра, и он обжег руку, но в целом ритуал, который он провел в лесу неподалеку от дома, прошел гладко.

Вонь горелого мяса напомнила ему о чем-то таинственном и давно забытом (даже пришло в голову странное словосочетание – «гиена огненная»). Это переживание было слишком мимолетным для анализа – так, галлюцинация памяти, тень мысли о чем-то таком, чего с ним совершенно точно никогда не происходило. Тем не менее именно это странное полувоспоминание открыло ему глаза на его ошибку.

В чем был смысл жертвоприношения? Небу предлагалось то, чем оно наделяло, – жизнь, душа. А сероватая говядина из стратегических запасов СССР была просто упаковкой, оставшейся от давно развеянной жизненной силы – точно так же, как жестяные банки были упаковкой от сгоревшего мяса. Принести мертвую материю в жертву духу было все равно что подарить на день рождения пустую коробку от конфет. Доски старого забора, из которых он разложил костер, и то подходили лучше, потому что на них кое-где росла живая плесень.

Следующий шаг был прост и логичен. Степа свернул семь газетных листов в удобную длинную мухобойку и начал переправлять в иной мир мух, залетавших в кухню со двора. Чтобы их души доходили по нужному адресу, каждый раз после попадания Степа шепотом повторял непонятно как сложившийся в его голове стишок: «Семь осин и сосен семь, семь семерок насовсем». Было не до конца понятно, сколько именно мух следовало отправить к семерке под эту считалку – то ли семь раз по семь, то ли семьдесят семь. Степа решил остановиться на втором варианте и уже подбирался к заветной цифре, когда внезапный удар судьбы сделал проект неактуальным.

Его нанесла книга, которую забыл на кухонном столе отец, даже не вся книга, а одна только фраза на развороте, куда Степа нечаянно опустил взгляд, – про некоего Штирлица, который так твердо верил в счастливое предназначение числа «семь», что, снабжая кого-то ложной информацией, старался, чтобы присутствовавшие в ней цифры давали в сумме семерку.

Степа понял, до какой степени он со своей мухобойкой неконкурентоспособен в мире, полном взрослых людей, разделяющих те же взгляды на чудесное. Их возможности были неизмеримо шире; некоторые могли отправить по магическому адресу много миллионов человек, не то что мух. Стоило ли надеяться, что семерка, окруженная сонмами могущественных почитателей, обратит внимание на него? Это было так же наивно, как рассчитывать, что слон, окруженный духовым оркестром, заметит жужжащего комара.

На долгое время Степа потерял веру в то, что из союза с цифрами можно что-нибудь извлечь. Даже сама мысль, что его можно заключить, стала представляться ему сомнительной.

Потребовалось несколько лет, чтобы рана в душе затянулась, и Степу посетили новые идеи относительно цифр и чисел.

Семерка была всеобщей избранницей. К ней обращались все – британские суперагенты, сказочные герои, города, стоящие на семи холмах, и даже ангельские иерархии, имевшие привязанность к седьмому небу. Семерка была избалованной и дорогой куртизанкой, и неудивительно, что скромные Степины ухаживания оставались без ответа. Но она была не единственной цифрой на свете.

Однако Степа, наученный печальным опытом, не спешил выбрать какую-то другую. Он догадывался, что, к какой цифре он ни повернись, в мире найдется много людей, сделавших тот же выбор. А чем больше у него будет конкурентов, тем меньше шанс, что выбранная цифра откликнется на его волхования или хотя бы догадается о его существовании. С другой стороны, логика подсказывала, что двузначные и трехзначные числа не так избалованы вниманием.

Степа интуитивно чувствовал, что цифры от единицы до девятки были могущественнее двузначных чисел, а двузначные – сильнее трехзначных, и так далее. Но ему запали в душу слова Цезаря, услышанные на уроке истории, – «лучше быть первым в галльской деревушке, чем последним в Риме» (учительница оговорилась, сказав «лучше быть первым в Риме, чем последним в галльской деревушке», но Степа понял, что это ошибка, потому что для Цезаря это звучало бы слишком самодовольно). И он принялся подбирать галльскую деревушку поспокойнее.

После долгих размышлений он остановил выбор на числе «34». В сумме четверка и тройка давали ту же самую семерку. Это наделяло число «34» подобием небесной генеалогии, как у греческих героев, возводивших свою родословную к богам. Степа не предавал свое изначальное божество, он находил более рациональный способ воззвать к нему. Кроме того, как и семерка, тройка с четверкой были особенными цифрами – они имели цвета. Степа помнил, что раньше, когда он был совсем маленьким, цвета были у всех цифр. Потом они стерлись, только у четверки остался хорошо различимый зеленый, у семерки – синий, и у тройки – слабые следы оранжевой краски на центральном выступе.

Было много других соображений, которые Степа принял во внимание, – например, «тридцатьчетверка» была лучшим русским танком Второй мировой, и, значит, число «34» несло на себе отраженный свет удачи и победы. Выбор, который он сделал, вызревал в его уме так долго, что было даже не до конца ясно, он ли выбрал число «34» или оно его.

Он был уже большой мальчик – школа близилась к концу, и под носом у него темнели пробивающиеся усы, похожие на два минуса, которые, как он надеялся, должны были со временем дать обещанный математикой плюс. Теперь он стал осмотрительнее. Обзаведясь новым патроном в мире чисел, он не стал повторять своего жестокого мухоприношения. Числу «34» были ни к чему мертвые мухи и даже мертвые люди, он понимал это ясно. Следовало идти другим путем – не совершать невнятные магические ритуалы, а пропитать этим числом всю жизнь, слиться с ним, доказав свою преданность ежедневным усердием.

Степа начал с того, что стал вставать не в шесть тридцать, как раньше, а в шесть тридцать четыре. Так же сдвинулись все остальные точки его расписания, которые зависели от него. Назначая встречу на половину шестого, он приходил на четыре минуты позже, специально задерживаясь в вестибюле метро, чтобы дать стрелке переползти на несколько делений вперед. Когда рациональная часть ума начинала нашептывать, что его поведение глупо, для нее был наготове рациональный ответ.

Все вокруг меняется каждый миг, и в каждый момент мир представляет собой сумму иных обстоятельств, чем секундой до или после. Люди, с которыми мы имеем дело, тоже постоянно меняются и ведут себя по-разному в зависимости от того, какие именно мысли попадают в моментальное сечение их умов. Поэтому, выбирая временную и пространственную точку своей встречи с миром, мы занимаемся совершенно реальной магией, может быть, даже единственно возможной магией, потому что каждый раз мы решаем, в какой именно мир нам вступить. В одном нас ждет падающий из окна горшок с бегонией или несущийся из-за угла грузовик, в другом – благосклонная улыбка Незнакомки или толстый кошелек на краю тротуара, и все на одних и тех же улицах… Эти слова Степа нашел много позже, уже тогда, когда научился превращать числа в деньги, но сама мысль, на которую они указывали, в неоформленном виде была знакома ему со школы.

Засыпая, он считал не до ста, а до тридцати четырех потом опять до тридцати четырех, и так далее. Выбирая в кафе, за какой из столиков сесть, он начинал считать их по кругу, по нескольку раз каждый, пока не добирался до тридцати четырех. Перед тем как нырнуть в море с пирса, он делал тридцать четыре быстрых вдоха. Каждый раз, когда надо было принять решение, он тем или иным способом привязывал его к священному числу. Это давало ему чувство, что он идет по уникальному маршруту, отличному от других человеческих жизней. И, хоть внешне его судьба ничем не отличалась от судеб сверстников, маршрут действительно был необычен. Когда Степа прошел по нему достаточно далеко, он стал получать подтверждения одно за другим. Или, может быть, научился их узнавать.

Однажды в летнее воскресенье он сидел дома и рассеянно глядел в окно. Вдруг с улицы понеслись тяжелые удары – на стройке заработала машина, забивающая в грунт металлические сваи. Степа непроизвольно начал считать их. Ударов оказалось ровно тридцать четыре, потом машина остановилась и больше о себе не напоминала. В этом, возможно, не было бы ничего особенного, если бы за секунду до первого удара он не подумал, что так и не знает, удалось ли ему достучаться до сердца своего божества. Кроме того, это произошло в выходной, когда на стройках никто не работает, – последнее обстоятельство окончательно убедило Степу, что случившееся было знаком.

В другой раз, когда его посетили сомнения, он, повинуясь импульсу, включил телевизор. На экране появились титры польского фильма «Три танкиста и собака» – что означало, как он сразу догадался, «34» – три (танкиста) и три плюс один (полный экипаж). Если в таком подходе и была небольшая натяжка, ее можно было извинить, вспомнив, что танк, на котором ездили собаколюбивые поляки, назывался «Т-34».

17

Рано с утра в свой семнадцатый день рождения – особенный, потому что семнадцать на два давало тридцать четыре, – он решил устроить окончательный экзамен себе и избранному числу. Он загадал, что этот союз приведет его к цели (правда, что это за цель, он пока не знал), если в номере билета, который он купит в кинотеатре, окажутся цифры «3» и «4». Чтобы придать событию достаточную протяженность во времени, Степа выбрал кинотеатр на другом конце Москвы. Часовая поездка на метро стала подобием восхождения к горному храму, во время которого от человека отлипают накопленные в миру грехи.

Билет был куплен ровно за тридцать четыре минуты до начала фильма. Степа вышел на улицу и, глубоко вздохнув, заглянул в него, словно игрок, открывающий карту, от которой зависит вся партия.

В шестизначном номере не оказалось ни троек, ни четверок. Номер ряда был одиннадцать. Номер места – пятнадцать. Степа почувствовал, как мир, который он столько лет создавал по кусочкам, разваливается на части. Экзамен был провален.

Купив в ближайшем магазине бутылку портвейна, он выдул ее из горлышка в подъезде, покурил немного у заплеванного окна и пошел по купленному билету в кино – делать все равно было нечего. Усевшись на свое место, он опустил взгляд на спинку кресла впереди и почувствовал, как зал начинает крениться набок. Но дело было не в выпитом.

Перед ним чернела жирная надпись несмываемым маркером: «САН-34». Что такое «САН», он не знал – может быть, группа в каком-нибудь учебном заведении или что-нибудь в этом роде. Зато он хорошо знал, что такое «34». Степа провел по надписи пальцем. Дерматин обивки был прохладным и шероховатым. Он несколько раз моргнул, проверяя, не обманывает ли его зрение. Потом он заверещал на весь зал, и от неприятностей его спасло только начавшееся затмение перед сеансом.

После этого случая стало окончательно ясно, что пакт, о котором он мечтал с детства, заключен. Приятной новостью было и то, что у числа «34» появились союзники – «17» и «68». Степа не назначал их на эту роль – все произошло само собой. Просто в какой-то момент он понял, что эти два числа служат тридцати четырем, являясь вестниками – еще не самим солнцем, а обещанием света, сиянием на кромке расступающихся облаков.

Поняв, что услышан, Степа не только обрадовался, но и испугался. Было не очень понятно, кем именно он услышан. Иногда ему становилось жутко – он понимал, что втянулся в странную игру, выйти из которой будет непросто.

Такие попытки были. Однажды, совершая посвященный числу «34» ритуал, он отсидел в темном деревенском погребе тридцать четыре часа и натерпелся серьезного страха. Были даже галлюцинации, на редкость малоинтересные, – простоволосая баба в юбке из мешковины начинала переставлять горшки в углу каждый раз, когда он о чем-то задумывался и забывал, что никаких горшков и бабы там нет. После этого опыта он решил, что сходит с ума, и дал себе слово больше не заниматься ерундой. Но сделать что-нибудь с психическим зарядом, который он по капле влил в любимое число, было нельзя. Теперь эта энергия существовала независимо от него, или, во всяком случае, так казалось. Можно было сколько угодно убеждать себя, что «34» – такое же число, как и все остальные, и клясться, что детские игры остались позади, но глубин души это не затрагивало. Стоило ему увидеть тройку рядом с четверкой, как дрожание центрального нерва личности показывало, что его договор с числами остается в силе – и будет теперь в силе всегда.

43

Из круглолицего мальчика Степа превратился в такого же круглолицего молодого человека, словно все возрастные трансформации свелись к тому, что его накачали насосом и подкрутили вверх усы. Если бы в Степином окружении нашелся человек, знающий о его тайне, он, наверно, увидал бы в чертах его лица связь с числом «34». У Степы был прямой, как спинка четверки, нос – такие в эпоху классического образования называли греческими. Его округлые и чуть выпирающие щеки напоминали о двух выступах тройки, и что-то от той же тройки было в небольших черных усиках, естественным образом завивающихся вверх. Он был симпатичен и напоминал чем-то покемона Пикачу, только взрослого и пуганого.

Несмотря на некоторую полноту, Степа нравился женщинам. Мужчинам он нравился тоже – но по другой причине: он производил впечатление божьего одуванчика, которого можно не принимать всерьез. За такой поверхностный вывод поплатились многие недотепы брутального вида. Степа не был коварен. Но в обиду себя не давал.

Выбор профессии оказался для Степы прост – он поступил в финансовый институт. Страсти к бухгалтерскому делу у него не было, но информация об этом учебном заведении оказалась на тридцать четвертой странице пособия для поступающих в вузы.

Наблюдая за товарищами по учебе, он начал замечать, что многие из них, как и он, придают значение числам. Но они не брали на себя ответственности за то, какие именно числа управляют их жизнями, и походили на стадо баранов. Они склонялись перед избалованной семеркой и уважительно относились к троице за то, что ее «бог любит», хотя могли при этом не верить в бога. Кроме того, все боялись числа «13». Для этого страха был даже специальный греческий термин – «triskaidekaphobia». Это дикое слово было производным от греческого «тринадцать», но Степа слышал в нем что-то вроде иррационального страха отравиться треской в буфете Дома культуры.

Постепенно Степа перестал считать себя ненормальным. Особенно в этом помог фрагмент из романа Толстого «Воскресенье», который он прочел летом на даче, когда под рукой не оказалось ничего интереснее. Один из героев, член суда, проделывал операцию, которая показалась Степе настолько значительной, что он скопировал в тетрадь по военной подготовке посвященный ей абзац:

«Теперь, когда он входил на возвышение, он имел сосредоточенный вид, потому что у него была привычка загадывать всеми возможными средствами на вопросы, которые он задавал себе. Теперь он загадал, что если число шагов до кресла от двери кабинета будет делиться на три без остатка, то новый режим вылечит его от катара, если же не будет делиться, то нет. Шагов было двадцать шесть, но он сделал маленький шажок и ровно на двадцать седьмом подошел к креслу».

Степа понимал, что вряд ли какой-то юрист взял и рассказал мятежному графу о своей привычке за рюмкой шартреза. Скорее всего, Толстой наделил героя одной из собственных тайных черт. А раз сам Толстой грешил чем-то подобным, волноваться за свой рассудок не стоило.

Когда сомнения отпали, Степина жизнь стала проще. Число «34» с железной необходимостью диктовало ему все существенные поступки. Но это не значило, что Степа с утра до вечера занимался только тем, что искал, как бы втиснуть эти цифры в реальность. Пустяковые каждодневные дела могли находиться в нейтральной зоне – там, где большинство людей проводило все свои жизни. Но если решение, которое Степа собирался принять, могло иметь серьезные последствия, он обращался к своему невидимому союзнику.

Практически в любом событии или процессе можно было выделить область, которая находилась под согревающими лучами заветного числа. Можно было сесть на тридцать четвертое место в поезде, увозившем в новый город, отжаться тридцать четыре раза во время зарядки или выпить чай за тридцать четыре глотка. Проще всего было сосчитать про себя до тридцати четырех. По этой причине, кстати, Степа слыл человеком с железным самообладанием, который никогда не срывается и не ввязывается в склоки – даже тогда, когда не выдерживали самые непробиваемые, те, кто следовал правилу «сосчитать до десяти» перед тем, как ответить грубостью на грубость или заехать обидчику кулаком в рожу. У его выдержки было математическое объяснение: 34 > 10.

Однако не все в жизни было гладко. Постепенно на горизонте возникла туча, которая с каждым днем закрывала все большую часть некогда безоблачного простора. И пришла она из того же измерения, откуда перед этим появилось число «34».

Дело было в том, что из тех же цифр – тройки и четверки – можно было составить еще одно число, «43». Но если «34» вмещало в себя все лучшее, что было в Степиной жизни, то «43» было его антиподом, эдаким портретом Дориана Грея. Это сравнение казалось Степе уместным, потому что Дориан Грей и «43» находились в отдаленном родстве – «D» была четвертой буквой латинского алфавита, а согласных в слове «Дориан» было три. Степа сознательно выбрал «34» в качестве своего ангела-хранителя. А «43» влезло в его жизнь без спроса, совершенно не интересуясь, хочет он этого или нет.

Мало-помалу Степа стал замечать неприятные вещи, связанные с этим числом. То, что цифры стояли в нем в обратном порядке, делало его как бы противоречащим мировой гармонии – или, во всяком случае, той части мировой гармонии, которая работала на Степу. У этого было историческое доказательство – в тысяча девятьсот сорок третьем году произошла одна из решающих битв великой войны, Курское танковое сражение, – и число «43» было до сих пор заряжено жутковатым эхом той даты. Во время этой битвы было уничтожено огромное количество «тридцатьчетверок». Число «43», несомненно, символизировало гибель всего того, что сулило Степе удачу и свет.

Степа стал обращать внимание на то, при каких обстоятельствах «43» появляется в его жизни. Этому всегда сопутствовало что-нибудь малоприятное. Встретив это число, Степа заранее настраивался на неудачу, а четвертого марта с самого утра помнил, что в этот день его ждут одни беды.

Могло ли быть так, что он подсознательно устраивал эти беды сам? Такая возможность приходила ему в голову. Все можно было объяснить простым самовнушением. Только это объяснение на самом деле не объясняло ничего. Человеческое существование, говорил один Степин знакомый, и есть не что иное, как сеанс самогипноза с принудительным выводом из транса. Слово «самовнушение» звучало научно, но Степа не изучал свою жизнь, а жил ее. Как бы это ни называли другие, радость, наполнявшая его душу, когда судьба посылала ему тройку с четверкой в нужном порядке, была для него совершенно реальна. Но за это приходилось платить такой же реальной тоской, которая сжимала его сердце, когда порядок цифр оказывался обратным.

Сильнее всего пугало даже не то, что в его жизни без спроса появилось число «43», вокруг которого концентрировалось зло. Он догадывался, что свет и тень нераздельны. Проблема была в другом. Иногда трудно было понять, с чем он имеет дело – с сорока тремя или с тридцатью четырьмя. Например, глядя на фотографию «Титаника», он сразу замечал четыре трубы и три промежутка между ними. Это было «43», что не требовало никаких доказательств. А если доказательства были бы нужны, судьба этого корабля говорила сама за себя.

С другой стороны, вилка, которой он каждое утро цеплял залитый яйцом бекон, тоже имела четыре зубца и три промежутка между ними. Но он с давних пор видел в этой комбинации число «34», заряжавшее позитивной энергией каждый кусок, который отправлялся ему в рот. В таких случаях искать рациональное объяснение было бесполезно.

Впрочем, логике и здравому смыслу все равно находилось место в жизни. Но в действие они вступали не тогда, когда надо было принять решение, а тогда, когда оно было уже принято. И нужны они были только для того, чтобы подобрать этому решению убедительное обоснование.

Ладонь с поджатым большим пальцем означала «43», когда он смотрел на нее с внутренней стороны. А с внешней она означала «34». Степа видел это безо всякой логики. Но он не знал, почему это так. И тут приходил на помощь разум. Он говорил, например, следующее: ноготь чем-то похож на стекло мотоциклетной каски или забрало космического шлема. Поэтому, подавая хороший знак, ладонь как бы поворачивается к нему лицом. А когда она отворачивается, да еще становится виден скрюченный, словно побежденный большой палец, это дурное знамение – «43». Но Степа не сомневался, что, если бы подсознание расставило числа наоборот, логика и здравый смысл тоже что-нибудь придумали бы. Поэтому он относился к ним с добродушной иронией, как к информационным проституткам из телевизора, и не принимал их всерьез. Возможно, именно по этой причине он добился успеха в бизнесе, где рациональность решает все только на взгляд дилетанта.

34

Степин бизнес начался обыкновенно – с торговли компьютерами в позднюю горбачевскую эру. Любимому числу было где разгуляться на этом просторе, и нелюбимому тоже. Договоры, в порядковых номерах которых выскакивало «43», Степа брал под особый контроль, а если это число повторялось дважды, он вообще отказывался подписывать такую бумагу под любым, самым смехотворным предлогом – что бы ни орали партнеры и заказчики. Разбивая компьютеры на партии, Степа старался, чтобы их было именно 34 («Такая поставка, – объяснял он клиенту, заказавшему сотню «экстишек», – завтра столько же, а послезавтра остаток»). Если партии были совсем мелкими, то он старался распределить их так, чтобы в первый день ушло три машины, а на следующий – четыре. Потом он брал паузу, чтобы случайно не получилось число «43». Таких технологий у него было много.

Поскольку весь вырабатываемый душой страх тратился у него на отношения с числами, бандитов Степа почти не боялся. Его пугала мысль, что в него могут выстрелить из «кольта» сорок третьего калибра, но такая вероятность была мала. Бывало, что очередное появление братков каким-то образом совпадало с манифестацией ненавистного числа, и тогда Степа вел себя как обычный трусливый коммерсант. Но бандиты, ошибочно принявшие это на свой счет, могли поплатиться.

Один раз на Степин бизнес наехали гастролировавшие в Москве чеченцы – некие «урус-мартанские». Проанализировав по укурке это слово, Степа путем замысловатых вычислений, связанных с номерами букв в алфавите и порядком букв в слове, нашел в нем дважды повторяющееся число «43» и согласился на все их требования. Но, повторив расчеты с утра на ясную голову, он понял, что ошибся. Проверив себя еще два раза, Степа позвонил своей «крыше», тоже чеченской, – двум братьям с библейскими именами Иса и Муса. Когда урус-мартанские приехали за деньгами, состоялся короткий геральдический диалог, прямо в ходе которого Иса и Муса расстреляли гостей надпиленными крестом пулями из своих «стечкиных». Урус-мартанские принадлежали к враждебному тейпу.

Кресты на пулях не имели никакого отношения к христианству – такая пуля, попадая в тело, не прошивала его насквозь, а распускалась косматой свинцовой розой и отшвыривала собеседника назад, не оставляя ему тех нескольких секунд дееспособности, которые часто портят все на свете. В результате о Степе пошла слава как о расчетливом и жестоком человеке с железной хваткой, который не просто может устроить обидчику встречу с Аллахом, но способен даже стравить чеченов друг с другом.

Эта слава оказалась кстати, когда Степа стал расширять свой бизнес. Числиться негодяем и убийцей было полезно. Это защищало от человеческой подлости: души повышенной конкурентоспособности узнавали демона старше рангом и уходили восвояси – кидать об колено тех, в ком угадывались хоть какие-то черты Спасителя. Степа по натуре был добрым человеком, склонным прощать обидчиков и помогать тем, кто попал в беду, но из-за истории с урус-мартанскими это удалось скрыть от общества.

Вскоре выяснилось, что его давнее решение поступить в финансовый институт было мудрым выбором. Пригодились не полученные знания о природе социалистических финансов (от них ничего не осталось в голове), а знакомства: бывший профорг курса помог Степе зарегистрировать собственный банк. Оказалось, что многих ключевых людей он знает еще с тех времен, когда бизнес назывался комсомолом. По-настоящему сложным было только одно – придумать банку название.

Над этим вопросом он ломал голову долго. Скомканные листы бумаги, исписанные отвергнутыми вариантами («Воробьевы горы», «Волшебник Гудвин», «Великий Гермес»), заполнили сначала корзину для мусора, а потом все углы рабочего кабинета. Сотрудникам было запрещено соединять со звонящими, пока длятся муки творчества, и они уже начинали беспокоиться о состоянии шефа, когда решение нашлось.

Оно было парадоксальным. Степа вспомнил надпись на спинке кресла, увиденную в кинотеатре в день семнадцатилетия – «САН-34». В слоге «САН» не было ничего общего с «34». С другой стороны, трудно было найти слово, до такой степени родственное главному числу Степиной судьбы. Но понять этого не смог бы даже самый проницательный недоброжелатель, и тайна оставалась тайной. Так родился «Санбанк».

Под название подобралось и поле деятельности. Естественным образом им оказались проекты, связанные с санитарией и городской канализацией. Над Степой посмеивались друзья и знакомые из банков, названия которых напоминали об оазисах в знойных пустынях или тропических орхидеях, питающихся жуками и мухами. Но Степа не обижался – от романтических имен, которыми его однокурсники награждали свои детища, за версту тянуло статьей и пулей. Было ясно, что долго они существовать не будут. А вот «Санбанк» был чем-то настолько унылым и никому не нужным – а значит, никому и не мешающим, – что это название («несколько пованивающее имя», как выразился один эстетствующий таблоид) оказалось отличным камуфляжем. Многие сразу оценили, насколько спокойнее проводить серьезные операции через контору, которая ассоциируется с санитарным делом, чем иметь дело с каким-нибудь «Гламур-банком» или «Бони-банком». Меньше гламура, зато меньше головной бони.

Его бизнес рос и расцветал, словно гадкий утенок из сказки Андерсена, который незаметно превращался в лебедя. Этому помогла элементарная имиджевая операция – незадолго до кризиса девяносто восьмого года Степа перевел имя банка на английский как «Sun Bank». Когда эти слова засверкали рядом с русским названием на всех документах, стало казаться, что банк с самого начала имел отношение не столько к отечественной санитарии, сколько к англоязычному солнцу свободного мира, и «Санбанк» – просто русская транскрипция его настоящего имени. Не имея на это никаких прав, Степино детище стало восприниматься как ответвление сразу всех западных корпораций, в название которых входит слово «Sun». Степа сознательно сыграл на этом, содрав эмблему банка с логотипа «Sun Microsystems». Получилось похоже, только на месте стилизованных букв «s», «u» и «n» стояли цифры «3» и «4», настолько измененные художником, что непосвященный наблюдатель видел в них геометрический узор. Тех, кто помнил, с чего начиналось Степино дело, оставалось вокруг все меньше и меньше – да Степа и не особо за них держался.

Бизнес он вел так же, как во время торговли компьютерами. Разница была в том, что вместо коробок с надписью «fragile»[2] теперь отгружались и загружались огромные суммы денег, и происходило это не в области видимых и ощутимых предметов, а в смутном измерении электромагнитных зарядов и электрических цепей, про которое Степа мало что понимал.

Всеми его решениями управляли два числа – «34» и «43»; первое включало зеленый свет, а второе – красный. Несмотря на это, дела у него шли лучше, чем у большинства конкурентов. Другие объясняли это его парадоксальной интуицией; сам же Степа знал, что все дело в животворном влиянии тридцати четырех. Впрочем, иногда, особо темной и длинной зимней ночью, в нем просыпался рационалист, и он принимался соображать, как такое может быть – люди с целым штатом консультантов, референтов, аналитиков и астрологов принимают взвешенные решения и проигрывают, а он, случается, отвергает верный выигрыш только из-за того, что где-то рядом с ним мелькает «43», или, наоборот, кидается в омут, откуда ему подмигнуло «34», и снимает банк (не всегда, конечно, но чаще, чем те, кто руководствовался здравым смыслом). Постепенно в его голове забрезжил ответ.

Эпоха и жизнь были настолько абсурдны в своих глубинах, а экономика и бизнес до такой степени зависели от черт знает чего, что любой человек, принимавший решения на основе трезвого анализа, делался похож на дурня, пытающегося кататься на коньках во время пятибалльного шторма. Мало того, что у несчастного не оказывалось под ногами ожидаемой опоры, сами инструменты, с помощью которых он собирался перегнать остальных, становились гирями, тянувшими его ко дну. Вместе с тем, повсюду были развешены правила катания на льду, играла оптимистическая музыка, и детей в школах готовили к жизни, обучая делать прыжки с тройным оборотом.

Степа же следовал закону, о котором мир не имел никакого понятия. От броуновских частиц, которые метались в поисках наикратчайшего пути и в результате проводили свой век, вращаясь в бессмысленных водоворотах, он отличался тем, что траектория его жизни не зависела от калькуляций ума. Он был как разумный человек среди диких зверей, которых гнал куда-то инстинкт. При этом дикими зверями остальных делало как раз стремление поступать как можно обдуманней, а его в разумного человека превращало то, что вместо путаных указаний рассудка он раз за разом подчинялся одному и тому же иррациональному правилу, о котором не знал никто вокруг. Это была самая настоящая магия, и она была сильнее всех построений интеллекта.

34

Степе исполнилось тридцать четыре года в разгар ельцинской эпохи. Степа понимал, что это центральный год его жизни – он был молод, полон сил, банк крутил такие деньги, что иногда становилось страшно оставаться одному в темноте, но главным было не это. Он и число «34» на триста шестьдесят дней слились в одно целое. Степа чувствовал, что стал сакральным существом, чем-то вроде римской весталки или понтифика, и невидимое присутствие божества будет осенять каждый его шаг весь срок. Надо было использовать это время с умом, и Степа старался.

Дела шли хорошо. Он заработал много денег и спрятал часть за границей – не потому, что чего-то боялся, а потому, что так делали все. Но ему жалко было тратить этот необычный год только на материальные приобретения. Древние авгуры предсказывали будущее, наблюдая за полетом птиц с возвышенных мест. Так же и он хотел увидеть все главное про свою жизнь с вершины, на которой оказался. Степа чувствовал, что надо обратиться к какому-нибудь духовному авторитету, посреднику между хаосом жизни и вечным порядком небес. Но к кому?

Отношение Степы к религии определили впечатавшиеся в память буквы «ХЗ», которые он ребенком увидел в церкви во время Пасхи (на церковной стене должно было гореть «ХВ», но одна стойка ламп не работала). Дело, однако, было не в сходстве этого сокращения с эмблемой воинствующего агностицизма. Все было куда серьезней. Число «43» проступало сквозь четыре конца буквы «Х» и тройку «З» (а если даже и воскрес, «В» все равно было третьей буквой алфавита).

С такими рекомендациями библейский бог не имел в Степиной душе никаких шансов. После юношеского чтения Библии у него сложился образ мстительного и жестокого самодура, которому милее всего запах горелого мяса, и недоверие естественным образом распространилось на всех, кто заявлял о своем родстве с этим местечковым гоблином. К официальной церкви Степа относился не лучше, полагая, что единственный способ, которым она приближает человека ко Всевышнему, – это торговля сигаретами.

Но это не значило, что он был вульгарным атеистом, признающим только силу денег. Он понимал, что число «34» – приоткрытая дверь, сквозь которую он общается с той же силой, которая доступна другим людям через бесконечное многообразие форм, в том числе и тех, которые пугали его своим кажущимся уродством. Но на рынке религий не было продукта, который мог бы утолить его тоску по чудесному лучше, чем общение с числами.

Во всем, что выходило за пределы его тайного завета, Степа, как и большинство обеспеченных россиян, был шаманистом-эклектиком: верил в целительную силу визитов к Сай-Бабе, собирал тибетские амулеты и африканские обереги и пользовался услугами бурятских экстрасенсов. Поэтому, когда он ощутил потребность в духовном напутствии, он отправился к болгарской прорицательнице Бинге, которая считалась в то лето в Москве хитом сезона. Говорили, что Бинга видит чужое будущее так же ясно, как обычный человек свое прошлое.

Бинга оказалась полной женщиной, одетой в ворох пестрых тряпок. В комнате, где она принимала посетителей, пахло травами, пучки которых сушились на нитке под потолком. По углам стояли обломок античной колонны, почерневшая прялка, ламповый приемник «Siemens» и древняя закопченная лавка. На стене висела книжная полка с подшивками журнала «National Geographic», портрет Елены Блаватской и плакат художника Мухи, изображавший загадочную красавицу в стиле модерн на фоне раскрывшего крылья орла.

Степу разочаровало увиденное. Этнографические экспонаты отдавали какой-то дешевой декорацией. Бинга брала за свои услуги столько денег, что было понятно – ей не надо ни прясть, ни сушить травку на нитке. Ее дом окружала целая бизнес-деревня с офисом, несколькими кафетериями, гостиницей и даже магазинчиком сувениров. Но в этом, возможно, и была проблема: на Бингу мог работать персональный дизайнер, который и натаскал в комнату уродливую рухлядь.

Эти мысли пронеслись у него в голове за одну секунду, а в следующую Бинга улыбнулась, показала на стул напротив своего кресла и сказала на чистейшем русском:

– Верно, милый. Все зло на свете от них.

Степа сел.

– Вы говорите по-русски? – спросил он.

– А то, – сказала Бинга и взяла в руки картонный калейдоскоп дешевого вида. – Я кончала Харьковский педагогический. Правда, давно. Подозреваю, что с тех пор педагогическая наука ушла далеко вперед.

Степа помнил, сколько стоит каждое слово, и не стал задавать вежливых вопросов про Харьковский педагогический. Бинга подняла калейдоскоп и уставилась сквозь него на Степу, словно это была подзорная труба. Поворачивая его под разными углами, она наклонилась вперед, словно увидала что-то интересное. Постучав толстым пальцем по стенке картонного цилиндра, она наморщилась, а потом захохотала – так громко, что входная дверь открылась, и в комнату заглянул испуганный секретарь. Степа ничего не сказал – перед сеансом его проинструктировали не задавать никаких вопросов, пока Бинга смотрит.

Отсмеявшись, Бинга минуты три-четыре молча глядела в калейдоскоп, иногда чуть встряхивая и поворачивая его.

– Фу! – сказала она не то с осуждением, не то с недоверием. – Фу!

Степа покраснел, но промолчал. Бинга отложила картонную трубку в сторону.

– У тебя в жизни есть два главных числа, – сказала она. – Лунное и солнечное.

Степа ничего не ответил, только плотнее прижался к спинке стула.

– Тебе солнечное число лет, – сказала Бинга, – поэтому ты думаешь, что это особенный год в твоей жизни. Но это на самом деле будет довольно обычный год. Ничего не случится. И следующие годы твоей жизни будут спокойными и счастливыми, примерно как этот. Но вот когда приблизится твой лунный год, вот тогда…

– Что? – дернувшись, спросил Степа. – Будет что-то страшное?

– Один день, – сказала Бинга. – Какой-то один день. Но это будет такой день, что из-за него изменится вся твоя жизнь. Я не все разбираю – может быть, ты победишь. Может быть, наоборот, погибнешь. Может быть, и то и другое. Все будет зависеть от того, сумеешь ли ты помочь своему числу стать сильнее.

– А как я могу помочь своему числу стать сильнее? – спросил Степа.

– Я не знаю, – ответила Бинга. – Это же твое число, а не мое. Многое из того, что я вижу, от меня скрыто.

– Это как? – спросил Степа. – Как можно видеть то, что от тебя скрыто?

– Я вижу цветные мозаики, которые превращаются в рассказ о чужой судьбе, – ответила Бинга. – Но это просто картины, которые становятся словами. Я могу повторить эти слова, но не всегда сама понимаю их смысл.

– Может быть, их пойму я? – спросил Степа. – Что там такое?

– Я вижу твое будущее в трех цветах. Но все три цвета говорят разное. Когда я смотрю на синие стекла, я вижу библейскую историю. Ты возьмешь в руку копье судьбы, постигнешь число зверя, вступишь с этим зверем в бой и пронзишь его. Но зверь тоже попытается нанести тебе удар. Кто победит, я не вижу – словно вы оба срываетесь в бездну и исчезаете…

Степа вспомнил, что картинка на экране телевизора складывается из трех цветов – синего, зеленого и красного. Наверно, ясновидение Бинги было основано на похожем принципе.

– А что говорит зеленый? – спросил он.

– Зеленый говорит куда яснее, – ответила Бинга. – Зеленый говорит, что у тебя есть лунный брат, которого ты встретишь, и этот лунный брат и есть зверь.

– Лунный брат? – спросил Степа, завороженный странной красотой этого сочетания.

– Ты – человек солнечного числа. Твой лунный брат – человек лунного числа.

– Значит, лунное число и есть число зверя?

– Не знаю, – сказала Бинга. – Странно. Синий говорит, что это так. А зеленый говорит, что это библейское число зверя, 666, которое у твоего лунного брата на руке. Во всяком случае, две цифры из трех я вижу ясно.

– А что говорит красный цвет?

– То, что говорит красный цвет, настолько неприлично, что я не могу рассказать про это вслух, не оскорбив помогающих мне ангелов. Но это не только неприлично, это еще и смешно.

– А можно хотя бы как-нибудь иносказательно?

– Можно, – сказала Бинга, надула щеки, сделала круглые глаза и с пронзительным звуком выпустила воздух из щелочки между сжатых губ.

Открылась дверь, и в комнату опять заглянул секретарь. Убедившись, что все живы, он жестом показал Степе, что ему пора.

– Последний вопрос, – сказал Степа, вставая, – могу я верить своему числу?

– Да, – сказала Бинга. – Но тебе надо не только верить, а еще и служить ему. Тебе надо ухаживать за ним, словно это роза, которая растет в пустыне. Особенно важно это станет, когда приблизится лунный год. Если в это тяжелое время ты сумеешь сделать так, что солнечное число станет сильнее лунного, ты победишь. Но ты обязательно должен успеть до своего дня рождения.

Степа пошел к двери.

– И еще, – окликнула его Бинга. – Солнечное число может быть любым. И лунное тоже. Дело не в числах, а совсем в другом.

– В чем? – спросил Степа.

Бинга пожала плечами.

– Если ты сам не видишь прямо сейчас, – сказала она, – кто и когда тебе объяснит?

34

Через несколько лет после Степиного визита к Бинге в стране начался процесс, который западные социологи называют парадигматическим сдвигом. Как и все эпохальные перемены, он проходил незаметно, словно бы в каком-то другом измерении, и люди узнали о нем постепенно, по множеству мелких черт, каждая из которых сама по себе могла ничего не значить.

Первым человеком, который внятно сформулировал для Степы то, что уже давно витало в воздухе, стала Мюс, филолог из Лондона, которая кормилась на его англофилии, подрабатывая в банке референтом-переводчиком.

Мюс была очаровательной молодой женщиной, до изумления похожей на кошечку. У нее были большие, как у страха, глаза и удивительная прическа, которая состояла из короткой стрижки и шести «антенн» – пучков волос, слепленных сильнейшим гелем в длинные параллельные иглы, парами торчавшие из ее головы вверх и в обе стороны (она даже вплетала в эти стрелки проволоку – они были слишком тонкими и длинными для одного геля). Эти покачивающиеся антенны так напоминали Степе кошачьи усы, что ему все время казалось – Мюс вот-вот мяукнет.

Кроме работы в банке, она стажировалась при университете, проедая остатки гранта, выделенного какой-то аналитической структурой на изучение современного городского фольклора (как говорила сама Мюс, такие проекты оплачивали исключительно для того, чтобы не сокращалось бюджетное финансирование разведдеятельности по России).

Мюс великолепно знала русский язык, который достался ей по наследству от эмигрантки-бабушки, но русской себя не считала. То, как она разбиралась в своей теме, наполняло Степу глубоким уважением к ее интеллекту и филологическим способностям. Он сумел помочь ей с городским фольклором только раз, сообщив чеченскую поговорку «В один пуля нет вони», которую часто слышал от Исы с Мусой. Мюс записала ее на специальную серо-коричневую перфорированную карточку, но сказала, что это, вероятнее всего, версия пословицы «Один в поле не воин», которую чеченская народная душа заимствовала у русской в те времена, когда они были мирными соседями по нарам. Словом, Мюс была умницей и настоящим профессионалом. Поэтому Степа не комплексовал, когда она объясняла ему вещи, которые, по идее, должен был объяснять ей он.

Однажды за обедом в «Гараже» (они сидели в прозрачном выступе на улицу, откуда открывался вид на казино «Шангри-Ла» и редакцию «Известий») Мюс коснулась его самого больного нерва.

– Все существенные социальные перемены, – сказала она, – очень быстро отражаются в фольклоре. То, что происходит сейчас в России, затрагивает один глубинный, можно сказать, архетипический пласт. Я не очень сложно выражаюсь?

– Ничего, разберусь, – отвечал Степа, подхватывая вилкой колобок риса с полоской сырой туны (он ел суши только вилкой).

– Эта тема, – продолжала Мюс, – столкновение двух исконных начал русской души. Одно из них – доброе, лоховатое, глуповатое, даже придурковатое, словом, юродивое. Другое начало – наоборот, могучее, яростное и безжалостно-непобедимое. Сливаясь в символическом браке, они взаимно оплодотворяют друг друга и придают русской душе ее неиссякаемую силу и глубину.

Степа промокнул салфеткой губы и покосился на аккуратную грудку собеседницы.

– Допустим, – сказал он. – А при чем тут перемены?

– Вот тут и начинается самое интересное, – ответила Мюс. – Лоховатое начало в русском городском фольклоре много лет было представлено разваливающимся «Запорожцем». А непобедимое начало – бандитским «Мерседесом-600», в зад которому «Запорожец» врезался на перекрестке, после чего и начинался новорусский дискурс. В чем символическое значение перекрестка, объяснять не надо – это и крест господень, и распутье, и роза ветров… Есть много причин, по которым народная душа вступает в брак с собою именно на перекрестке. Это надо раздвинуть?

Иногда Мюс все же употребляла кальки с английского.

– Нет, не надо, – сказал Степа. Про символический брак он слушать не хотел – слова «бандит», «зад» и «дискурс» в одном предложении не особо радовали. Дело было в том, что попытки Мюс объяснить ему смысл слова «дискурс» не увенчались успехом, и единственная ассоциация, которая у него каждый раз возникала, была с болгарским словом «кур», аналогом великого русского трехбуквенника, отчего «дискурс» казался чем-то вроде дисконтного пениса из Болгарии. Из-за этого смысл фразы делался грозно-многозначительным.

– Важно здесь то, что сегодня этот символический брак происходит в новой форме. Социологи еще ничего не поняли, а фольклор уже отразил случившуюся перемену. Она видна в анекдоте про шестисотый «Мерседес» и черную «Волгу». Как следует из его анализа, оба исконных начала – лоховатое и непобедимо-могучее – получили в народной ментальности новые репрезентации. Эта революция в сознании и есть парадигматический сдвиг. Я понятно говорю?

– Нормально, – сказал Степа. – А что за анекдот такой?

– Ну как же, – ответила Мюс. – Шестисотый «Мерседес» врезается на перекрестке в зад черной «Волге» с тонированными стеклами. Бандит выскакивает из «Мерседеса», начинает прикладом крушить стекла в «Волге» и видит в ней полковника ФСБ. «Товарищ полковник, я все стучу, стучу, а вы не открываете… Куда деньги заносить?»

Степа не засмеялся, а наоборот, сразу пригорюнился. Мюс добавила:

– И чем этот анекдот особенно интересен, это тем, что других после него уже не предвидится. Он, так сказать, один на всех, как победа.

– Какой же это анекдот, – вздохнул Степа. – Это жизнь…

Он и сам всей кожей чувствовал ветер перемен, хоть и не мог найти для его описания таких замечательных слов, какие были у Мюс.

Жизнь менялась. Бандиты исчезали из бизнеса, как крысы, которые куда-то уходят перед надвигающимся стихийным бедствием. По инерции они все еще разруливали по дорогам на вульгарно дорогих машинах и нюхали героин в своих барочных дворцах, но все чаще на важную «стрелку» с обеих сторон приезжали люди с погонами, которые как бы в шутку отдавали друг другу честь при встрече – отчего делалось неясно, можно ли вообще называть такое мероприятие «стрелкой». Степу эти веяния пока что не затрагивали. И вдруг ясным апрельским утром к нему прямо в офис завалилась «крыша» – страшные братья Иса и Муса.

Степа сразу понял – что-то не так. Иса и Муса пришли без звонка, и вид у них был тревожный. Оба были небриты, и если это шло молодому волку Мусе, то плейбой Иса не выигрывал от седой щетины на подбородке совершенно. Она делала его похожим на пожилого пастуха, который нашел клубный пиджак среди обломков разбившегося в горах самолета. Кроме того, от братьев попахивало потом – похоже, они не мылись уже несколько дней.

– Пойдешь с нами, Степа, – сказал Иса.

В его голосе звучал такой спокойный фатализм по отношению к чужой судьбе, что Степа только в машине понял, что мог бы, наверно, и отказаться. Или не мог? Гадать об этом было поздно – братья посадили его на переднее сиденье, сами сели на заднее и велели шоферу ехать в центр. Всю дорогу они тихо о чем-то спорили, продолжая начатый раньше разговор. Степа изо всех сил вслушивался в беседу, пытаясь догадаться, что его ждет и какие у братьев планы. Но об этом не было сказано ни слова. Он мало что понимал по словам, которые долетали до него сквозь шум движения. Иса говорил:

– Не позорь наш род, брат. Ты чечен, какой дзогчен? Нюхай их кокаин, порти их женщин, вали их мужчин. Но не ищи ничего в их душах, им туда шайтан насрал. Чего тебе в исламе не хватает?

– Говорят, – ответил Муса, – в конце этого пути можно стать радугой. А в конце твоего пути, Иса, становишься просто трупом. Ни один суфий не научит тебя стать радугой.

– Ай, радуга! – воскликнул Иса. – Я все про это знаю. Почему ты думаешь, что твой брат такой дурак? Чтобы стать радугой, надо всю жизнь сидеть в вонючей пещере. И то неизвестно, получится у тебя или нет – никто не видел ни одного человека, у которого это получилось, все видели только радугу. Ты говоришь, в исламе нет радужного тела. Это так, да. Я тебе больше скажу. В исламе нет астрального тела, нет ментального тела, нет эфирного, нет кефирного, профсоюзного и так далее. Всего этого нет. Но зато у нас есть шрапнельно-осколочное тело, которого нет ни у буддистов, ни у христиан, ни у кого. И его, брат, можно достичь всегда, даже с похмелья или на самом страшном кумаре. По милости Аллаха его можно обрести за пять минут, нужно только четыре кило хорошего пластита и три кило стальных шариков. И детонатор, понятное дело. И не надо сидеть всю жизнь в вонючей пещере, бормоча какие-то заклинания. Быстро! Красиво! А природа у этих тел все равно одна и та же!

– Это почему? – спросил Муса.

– Да потому, что другой вообще не бывает.

– Не понимаю.

– Если ты этого не понимаешь, брат, как же ты тогда собираешься стать радугой?

Иса довольно засмеялся. Муса погрузился в глубокую думу. Иса время от времени говорил шоферу, куда поворачивать, и вскоре машина выехала на Тверскую.

– Куда едем-то? – задал Степа мучивший его вопрос.

– На «стрелку», куда ж еще, – ответил Иса.

– А с кем?

– Да с одним фраером из ФСБ. Говорит, у него сразу к нам троим дело.

– А мне обязательно присутствовать? – осторожно спросил Степа. – Я же в этих делах не того… Может, вы между собой вопрос решите?

Иса пожал плечами.

– Я-то не против. Но этот, из ФСБ, настаивал. Говорил, документ какой-то подписать надо. Все уже подписали, только мы остались.

– А кто это такой? – спросил Степа.

– Какой-то капитан Лебедкин.

– Я такого не знаю.

– Я тоже, – ответил Иса. – Зато он нас знает. Вот и познакомимся, время такое, что лучше дружить. Тормозни-ка у перехода, дальше пешком дойдем. Тут близко.

Последние слова были адресованы шоферу. Машина остановилась.

Степа поглядел в окно. Они находились на Тверской возле площади Белорусского вокзала. На улице была весна. Ярко синело свежевымытое небо, и даже асфальт лучился какой-то непонятной пыльной радостью. Но Степе совсем не хотелось вылезать из машины навстречу этому великолепию. Больше того, если бы в полу машины был люк, а под этим люком другой, канализационный, то Степа горлумом перелез бы из солнечного апрельского дня в темное подземное зловоние. И вовсе не из верности идеалам «Санбанка». Ему было страшно.

Сзади хлопнула дверь.

– Выходи, приехали, – позвал с улицы Иса.

Когда они спустились в подземный переход, Иса весело объяснил, что выходить из машины перед «стрелкой» следует не меньше чем за сто метров от места встречи и приближаться к нему надо рассредоточившись – «чтобы не поставили на фугас», как он выразился. После этих слов Степа несколько секунд боролся с позорным желанием отойти в сторону, снять штаны и присесть прямо между лотков с криминальными романами. Он никогда раньше не ездил на «стрелку», и у него было дурное предчувствие. Но братья, казалось, совсем не были озабочены происходящим – Муса думал о чем-то своем, а Иса насвистывал, зорко поглядывая по сторонам.

– Куда идем? – поинтересовался Степа, когда они поднялись на поверхность с другой стороны Тверской.

– Уже пришли почти. Тут рядом, ресторан «Якитория».

Степа помнил из статьи в каком-то журнале, что слово «Якитория» значит по-японски что-то вроде «шашлычная».

«Вот и пустят на шашлыки, – подумал он. – Прямо сейчас».

43

Степа никогда не бывал в этом ресторане. Маленький зал с открытой кухней в центре напоминал формой букву «П». Кухню отделяла от остального помещения невысокая стенка-аквариум. За ней стояли два повара – пепельно-бледный кореец со шрамом на лбу, который резал рыбу и ловко лепил рисовые колобки, и его помощник, блондин в темных очках, который рубил водоросли большим ножом-сечкой. Зал оказался пуст, только в одном углу закусывала компания спортсменов блатного вида. Их было пять человек, и один сидел за торцом стола, занимая большим телом в тренировочном костюме весь проход.

Покосившись на них, Иса прошел в противоположный конец зала и сел у стойки, лицом к кухне. Муса вместе со Степой молча сели по бокам от него. Степа догадался, что Иса выбрал позицию таким образом, чтобы аквариум с золотыми рыбками закрывал их от спортивной компании. Кроме того, он предположил, что Иса сел за узкую и неудобную стойку потому, что из-за нее легче будет выскочить в случае опасности. Степа чувствовал себя суровым и опытным воином, только чуть тряслись руки.

Иса сделал заказ – три больших набора суши и саке. Саке принесли сразу, и все трое чокнулись.

– А как он хоть выглядит, этот Лебедкин? – прошептал Степа.

– Не знаю, – сказал Иса.

– За тем столом его случайно нет?

– Послушай, ну как я могу знать, есть он за тем столом или нет, если я его никогда не видел? Сам нас найдет.

Степа понял, что проявляет излишнюю суетливость, и погрузился в молчание. Братья тоже молчали – Муса все так же напряженно думал, а Иса с легкой улыбкой перебирал янтарные четки.

Прямо перед Степиным лицом была прозрачная стенка аквариума, над которым маячили головы поваров. Пепельный кореец работал, не отрывая глаз от стола. Блондин-подмастерье приветливо улыбнулся Степе.